Лястовичката

/Поглед.инфо/ Юлският ден постепенно угасваше. Лъчите на залязващото слънце като червени огнени стрели преминаваха през короната на младия висок орех до ъгъла на къщата и осветяваха градината, в която сред тревите се издигаха няколко редици ябълкови дървета, отрупани с плод. Настъпваше оня особен момент от вечерта, при който реалността на деня окъпана в слънце постепенно пораждаше други възприятия. Седналите под асмата около една дълга стара маса неколцина души разговаряха, гледайки ту към ябълките, които им напомняха картините на Майстора, ту към прелитащите ниско лястовички.

-Сине, тук преди около четиридесет години дядо ти Димо беше събрал най-близки роднини, за да отпразнуваме нашата сватба с мама Люба. – говореше побелелият около седемдесет годишен мъж със също така побелели мустаци от типа на тези, които са носили нашите възрожденци. Беше се обърнал към сина си висок хубав млад мъж на около четиридесет години.

- Да, ти си ми разказвал тате, - отговори синът му Димчо Петров.

-Дядо Петре, ти и тогава ли беше с мустаци? – попита десетина годишната внучка Ани.

- Да, деди, дядо ти Петър е с мустаци вече половин век. Още от казармата, където бях танкист. Нали си виждала снимките от това време?

-И тате имаше преди мустаци, руси, беше много хубав, като руските хусари. – като каза това Ани се обърна към майка си – нали мамо?

Русичката не висока снаха на Петър Димов, минала тридесетте, като се засмя кокетно отговори:

-Ами нали за това се влюбих в него, защото беше красив, романтика!

-Мамо, той и сега е красив, нали дядо? – явно беше, че малката държеше на авторитета на баща си, който обаче се беше обърнал с гръб и гледаше една малка лястовичка, която беше кацнала на телената жица, опъната от високата круша до чешмата до кайсията на ъгъла на желязната конструкция, върху която се разтилаха клоните на лозите.

До това време ятото лястовички летяха над градината и с весело щебетене ловеха в движение различни закъснели насекоми, но никоя не кацна на жицата само на няколко метра от масата, където седеше семейството на Петър Димов. Сега всички се обърнаха към малката птичка, която внимателно ги разглеждаше, трогателно въртейки главичката си към лицето на всеки от тях. В лъчите на залязващото слънце забелязаха как черните й очички блестяха. В това време над градината прелетя щъркел, устремен към малката рекичка, която се вливаше в Искъра. Останалите лястовички се пръснаха, а тази, която беше кацнала на жицата само завъртя главичката си, при което бялата й шийка се обагри в червено от слънчевте лъчи. Сякаш там беше избила алено-червена кръв. Всички трепнаха, а по лицето на Димчо се търкулнаха няколко едри сълзи.

-Това е мама, душата на мама, дошла е да ни види, да се порадва на нас. Тя така обичаше Ани, така ни обичаше...- гласът му трепереше и всички разбраха как страдаше в този момент душата му.

Старият Петър Димов също разстроен все пак реши да успокои сина си и го запита:

-Защо така мислиш сине? Да, лястовичките са особени птички. Те са символ в нашата духовна традиция. Помните разказа на Йовков за бялата лястовица...

- Да тате, знаем този разказ, знаем с Иванеса целия Йовков, добре е и Ани да го прочете. Но аз не съм ви разказвал нещо, което нося в душата си вече много години...

Вероятно в този миг слънцето съвсем се скри зад върховете на тополите на брега на тихия стар Искър и над градината и над целия Старославец се установи странна тишина. Агнетата от съседния двор престанаха да блеят. Лаещото някъде по-нататък дежурно куче млъкна. Лястовичката изреди тихо някаква своя песничка и литна, догонвайки отминаващото ято от нейни сестри. Всички загледаха Димчо и като тръсна глава той каза:

-Добре, ще разкажа. Това беше почти преди тридесет и пет години, когато почина бабушка Галя Тате, нали помниш? – той погледна стария Петър Димов, който само кимна с глава и продъжи- Тогава решихте да пътуваме ние с мама с влака. Със самолетите тогава беше сложно, пък и нямахме пари. Аз за втори път пътувах с мама в Съветския съюз. Първият път, когато бях на три години и тогава за последен път видях бабушка Галя. Тя беше много строга, но добра руска жена- какво ли не беше виждала по време на войната и след това. Големият й син, за когото тя е била втора майка е бил в морската пехота, участва в битката за Севастопол. Завършва войната като майор на 25 години. Голямата й дъщеря е била връзка между нелегална структура във Воронеж и партизански отряд. Мама се ражда в годините на войната. В края на войната е мибилизиран и дедушка Володя , бил е вече над петдесетте. Връща се с много рани и рано умира. Било е жестоко време. Не само хитлеристите са разстрелвали всеки, който им е будел съмнение, но и после колко народ е изпратен по Сибир, обвинени в сътрудничество с немците. Имало е възможност и мама идва с една бригада да работи в България и тук започва да учи задочно българска филология. Тате ги знае тези неща. Бабушка Галя е била много против. Тя е държала на патриархалното семейство. Каквото е било и в България когато баща ми е бил малък. Дядо Димо ми е разказвал някои неща.

- Някои от тези неща ние ги знаем, -Иванеса го прекъсна - Димчо, разкажи за пътуването и това, което те накара да си спомниш за него като гледаше лястовичката.

- Ами, макар че пътувах за втори път, за мен интересното започна след като преминахме границата между Румъния и Молдова, всъщност вече Съветския съюз. Чакахме часове, докато прекачваха вагоните на нови оси, защото релсите вече бяха по-широки от приетите в Европа. Това е мярка, която съветското ръководство приема след войната, за да не могат влаковете от Европа без проблеми да навлизат в пространствата на Русия. През това време около вагоните тичаха молдавски жени, бедно облечени и повечето стари със забрадки, както по това време и старите жени в България, ходеха и продаваха ябълки и вишни. Цели кофи –ведра за по няколко рубли. Боже , Боже, колко беден народ! И в България бяха бедни хората тогава, но в Съветския съюз бяха много по-бедни. Мама купи едно ведро ябълки и едно вишни. Тя много обичаше вишни. Най-после влакът полетя. После дълго стояхме на Киев. Хаос невероятен. Мама едва успя да намери влакът за Ростов – Ростов на Дону. Отиваше някъде за Кавказ – Адлер. През нощта минахме Днепър. Тук грохотът от реката беше невъобразим. Питам мама какво е това, а някакъв украинец, който през цялото време пиеше направо от бутилката водка ми казва: “Это Запорожие. Запорожкая сечь, ты слъшал?”” Он маленький, не знает эти вещи.” –отговори му мама и допълни: “А вы не пейте, потому что алькохол вреден!””Потому что вреден, я его и уничтожаю!” –отговори украинецът.

- За съжаление това беше и е страшен бич и досега за този народ това безпаметно пиянство- поклати глава баща му.

- Да, тате, както ти ми разказваше след пътуванията си в Европа и в други страни и там има пиянство, но не така масово и така като болестно състояние на духа. И защо е така– продължи Димчо –аз през годините много пъти съм мислил. Това е заради бедността, за мизерията, а в същото време Съюзът поддържаше какви ли не комунистически партии и движения, които живееха от банкет до банкет, както ти си ми разказвал, и които изчезнаха след Горбачовата перестройка и промените. Вместо да си устроят страната хрантутят какви ли не измислени приятели, които веднага като спреш да им даваш изчезват и почват да лаят срещу теб. Но още при онова пътуване аз видях и почувствах две неща, което го нямат другите народи, което го нямаме и ние българите. – Димчо спря за минута и като погледна пак към жицата, на която преди половин час беше стояла малката лястовичка и с тих щебет ги беше наблюдавала, продължи- Това го видях на другия ден, когато влакът летеше през руската степ. Любимият на баща ми Лев Гумильов я нарича “велика степ”. Да, другояче не може по-точно да се каже. В нашето купе този път пътуваше един възрастен генерал Рудаков, участвал във войната, от която бяха минали над 30 години. Той разказваше как с танковете са прорязвали това пространство и тъй като аз знаех, че и баща ми е бил танкист го слушах с възторг. А той, като гледаше степта казваше:”Смотри Димка, это мы овладевали с ценой нашей крови. Сколько ребят здесь полегли, сколько заживо сгорели. Великая степь, которая сохранила память о наших побед и нашей трагедией. Там выше под Курском, где село Прохоровка в июле 43-го несколько дней мы были в адом. От пятдесят танков от нашего батальона остались четыри. Зато мы подбили свыше сто немецких. Была битва не на жизнь, а на смерть..Ад.. ад.. все гарело... Говорять, что в степи душа свободна, вольна. Но наша душа трагическая...Эта степь сохранила память о гуннов, о монголах, о тюрков, о французов и немцев. И конечно, о наших ребят, которые в Гражданской убивали друг друга, брат срещу брата, отец срещу сына, красные срещу белые... Грусть, печаль невыразимая!...Зачем все это было?? Мы проклетые Богом или Бог нас выбрал с особой миссии...спасать мира. Нам надо спасать прежде всего наши души...” Запомних всичко това от този генерал и през годините все се връщах към казаното от него. Мама мълчеше. Не, тя тихо плачеше. Мислеше за бабушка Галя или за трагедията на нейния народ. Не разбрах. Тя никога не каза. Поемаше всичко в своята душа и страдаше за всички страдащи. Към залез слънце ние стигнахме Ростов на Дон и се разделихме с добрия стар генерал, който ми даде един от своите медали от войната. А на гарата ни срещна чичо Льоша и още същата нощ стигнахме в Салск. Бях капнал и без да вечерям легнах, а мама и леля Алла дълго плакаха и говориха за последните дни на бабушка Галя...

-Сутринта, -продължи след кратка пауза Димчо – ме събуди слънцето, което проникваше през тънките пердета от тензух, които се полюшваха от лекия ветрец. В стаята нахлуваше мирис на треви от степта и на река. Погледнах и видях, че къщата на бабушка Галя, където сега живееха леля Алла и чичо Льоша с двете си дъщери, се издигаше на един малък хълм на края на Салск, в чието подножие започваше степта и стигаше до огромно разляла се на утринното слънце водна шир. “Мамо, мамо, море – викам – а мама и леля Алла, които бяха в другата стая и приготвяха неща, които да отнесат на гробищата, а също и нещо за закуска се тихо засмяха и ми викат: “Това е Манеч, Димка, ще го видиш после.”

- Да, Манеч е невероятна река, както невероятни са самите Салски степи, за които става дума и в “Тихия дон” на Шолохов. – каза Петър Димов.

- След закуската ние с мама, леля Алла и чичо Льоша отидохме на гробището, където беше погребана бабушка Галя.- продължи Димчо.- То беше разположено на едно друго възвишение в южния край на степта, където свършваше Салск. Покрай него минаваше магистрала, която водеше до станиците, които описва Шолохов в “Тихия дон” и където е живял самия той. Тогава аз запомних само имената им, но за мене те не говореха още нищо – Вешенская, Пролетарск, Конзавод и т.н., нямах още пълни шест години... Могилата на бабушка Галя беше в горния десен ъгъл на този гробищен парк, който беше ограден с желязна ограда. Още нищо не беше направено тогава. До дървения кръст по руската православна традиция имаше много цветя във вази и много неизгорели свещи. Нямаше некролог, както е българската традиция. Само беше изписано името на бабушка Галя. Беше починала на ненавършени 75 години. Още като приближихме мама заплака тихо, а после падна на колене пред могилата от черна смолиста пръст и няколко пъти като се кръстеше прошепна:” Мама я здесь, прощай мама! Аз не бях добра дъщеря, прощай мама, прощай!”- При тези думи гласът на Димчо затрепера и той като се обърна продължи бавно: – Няма да забравя никога гласа й...Тогава само треперех безпомощно... Чичо Льоша ме хвана и изведе от гробището, където долния край на хълма се спускаше към Манеч. Невероятната водна шир на тази степна река, която така и не разбрах накъде тече, ме успокои. А той като посочи към стелещата се над водата мараня каза: “Ето там е остров Буян. Разказват, че когато се върнал от похода си в Унгария през 1276 година внукът на Чингисхан хан Батий , който следвал мечтата на дядо си да стигне до другия океан –Атлантическия и така да завърши империята “от океан до океан” на път за “Златната орда” на Волга оставил съкровището, което носел от Европа и Руските земи на този остров. И като пазачи на това съкровище пуснал един табун коне, които с годините подивяли и не допускали никой на острова. И зиме, и лете. Затова казват е тази мараня през лятото, а през зимата островът е потънал в ледена мъгла и само тропотът на табуна от стотина коне прорязва тишината над Манеч”. Невероятна гледка! Невероятна история.! Това, като обмислях през следващите години, е също част от душата на Русия, загадката на душата на този народ,- като помълча пак за миг Димчо продължи- Върнахме се с чичо Льоша, а след малко дойдоха и мама и леля Алла. Мама беше разстроена и като ме прегърна ми каза: “Димка, излез мама и виж онази лястовичка на жиците на простора. Тя се появи на гробищата, когато стояхме пред могилата на бабушка Галя и започна да обикаля около мен. После постоянно ни следваше и все сякаш искаше да ми каже нещо и се въртеше около мен, като постоянно щебетеше. Леля ти Алла само се кръстеше и с уплаха гледаше към мен.” Аз излязох и видях лястовичката, която подобно на тази, която видяхме преди час, беше кацнала на жицата и тихичко нещо нареждаше на своя мил птичи език. Като ме видя тя завъртя главичка, вгледа се с черните си блестящи очички в моите, а после продължи да нарежда тихо нещо. Тогава аз си спомних, че така тихо говореше бабушка Галя, когато ние с мама бяхме дошли преди три години... През следващите дни, докато гостувахме и мама ходеше на гробищата тя разказваше, че тази лястовичка постоянно я беше следвала и сякаш е искала нещо да й каже. Какво беше това не знам, прераждане на душите или по- вероятно, то също е част от загадката на руската душа, на това съзвучие на струните на душата с най-фините струни на душата на живота, който ни заобикаля. Не мисля, че друг народ може да се сравнява с душевността на русите, на възприемането на света, на живота. Та цялата руска поезия, музика, фолклор е израз на този несравнен с нищо стон на душата на този народ... Когато в годината преди смъртта на мама Люба за последен път посетихме Салск и гроба на бабушка Галя, над който вече се издигаше паметна плоча от черен гранит нямаше лястовички. Може би защото вече беше есен, а може би защото всичко вече беше се вляло в онзи поток на историята, на вечността, преминаващ през степта и само за кратко раздвижван от тропота на табуна диви коне на остров Буян, пазещи съкровищата на хан Батий, До днес, когато отново тази малка лястовичка ми напомни всичко това. Да, това сигурно беше душата на мама...тук в България...