/Поглед.инфо/ Историкът проф. Пламен Павлов в интервю на Силвия Маринова във връзка със 147-годишнина от смъртта на Хаджи Димитър.

СМ : Професор Павлов, какви емоции предизвиква фигурата на революционера Хаджи Димитър сред българския народ?

Пламен Павлов: Хаджи Димитър е нашият първи национален герой в модерния смисъл на думата. Това го повтарям от много години и мисля, че съм прав, тъй като до голяма степен това, което се случва с неговата съдба от една страна е вече отразенo в една модерна епоха, в която има медии, вестници, информация се разпространява в европейски мащаб. Има и нещо от фолклорната представа за Крали Марко. В неговата смърт се оказва, че има много, които изобщо не вярват. Неслучайно, когато избухва Априлското въстание в австрийските вестници се появява съобщение, че известният Димитър се е появил отново. Разбира се, по-късно се разбира, че въстанието има съвсем други водачи, и че няма нищо общо с Хаджи Димитър. Но представата, която е отразена по един гениален начин в баладата на Христо Ботев „Хаджи Димитър” виждаме, че е обхванала съзнанието на тогавашните българи. От друга страна в това има и модерни измерения на национален герой. Разбира се, по-късно неговият образ остава на по-заден план в сравнение с Васил Левски, Христо Ботев и други герои, но в един период от няколко години, именно Хаджи Димитър е тази магическа фигура, която вдъхновява българите и особено младежите за борба срещу турското робство.

СМ : Как започва дружбата между Хаджи Димитър и Стефан Караджа?

Пламен Павлов: Те са много сходни като съдба личности. Дори практически са родени почти на един и същи ден. Хаджи Димитър е роден на 10 май 1840 г., а Стефан Караджа – на 11 май 1840 г. Те са връстници и в много отношения имат големи сходства. И двамата са много смели хора, с младежка дързост. Нека все пак да припомним, че и двамата загиват на 28 години. Днес това ни изглежда твърде несериозно, но тогава българската нация е изключително млада. В тяхната обединена чета, голяма част от участниците са на възраст между 15,16,18 и 20 години. Така че, на този фон те изглеждат едни зрели мъже, каквито са и били. Тогава хората са съзрявали много по-рано на фона на сложните обстоятелства, в които са живеели. Разбира се, има и различия между тях двамата. Хаджи Димитър до голяма степен е по-индивидуален като поведение. Той е от сравнително богато семейство в Сливен, със стари традиции, със сериозно обществено положение. Докато Стефан Караджа, който е от ямболското село Ичме, днешното Хаджидимитрово, е син на пастири. Още като дете той се преселва в Северна Добруджа, където баща му пасе добитък в добруджанските български села. За съжаление след 1940 година българите от този вековен български край се преселват по Крайовската спогодба в пределите на Южна Добруджа в България. След това няколко години Стефан Караджа живее в Тулча, като там се прочува като знаменит борец, успява да победи един местен шампион - турски борец. Хаджи Димитър и Стефан Караджа имат много сходства с този дързък характер. Все пак всички съвременници отбелязват, че Хаджи Димитър е бил по-саможив, с по-тежък характер. Докато Стефан Караджа е бил много общителен, искал е да бъде пръв между равни. Виждаме го в по-модерна форма, като водач. Освен това той участва в двете български легии. Има по-добро военно образование в сравнение с Хаджи Димитър, който е един самоук хайдушки войвода. Караджата има връзките си с Георги Раковски, Васил Левски – с тази плеяда от български революционери, които участват в двете легии в Белград. Самата чета е обединена. Имало е идея в България да влязат няколко чети, но в крайна сметка неблагоприятни условия – съпротивата на добродетелната дружина, на руската дипломация, не позволяват това да стане. Тогава Хаджи Димитър и Стефан Караджа обединяват своите две чети и така се стига до тяхната обединена чета, в която има двама войводи, двама байрактари. Между тях двамата има и много добра хармония, независимо, че са различни, като характери те са единомишленици в пълния смисъл на думата. Можем да кажем още нещо за тази тяхна чутовна дружба. Тук, може би трябва да се коригирам, че първият национален герои не е Хаджи Димитър, а двойката Хаджи Димитър и Стефан Караджа. Знаем, че и в знаменитата балада на Христо Ботев тежко раненият Хаджи Димитър търси духа на Караджата, който по това време вече е издъхнал в русенския затвор. Тук имаме пак тази двойка герои подобни на Светите братя Кирил и Методий, на Васил Левски и Христо Ботев. Фолклорната памет обича такива двойки герои и виждаме, че в случая фолклорната памет допринася за по-силното излъчване на Хаджи Димитър и Стефан Караджа.

СМ : Еднакво ерудирани ли са били Хаджи Димитър и Георги Раковски в борбата за освобождение на България?

Пламен Павлов: Фигурите на Хаджи Димитър и Георги Раковски са изключително важни, но тук няма смисъл да правим такива съпоставки. Раковски тогава е големият национален водач, нещо като държавен глава в сянка. Той е колосална фигура, всички други включително и по-младото поколение, от което са Хаджи Димитър и Стефан Караджа признават таланта на Раковски и неговата дарба на водач. Те виждат в него своя учител, вдъхновител и истински водач. Има един донякъде комичен случай. Хаджи Димитър е разпространявал поемата „Горски пътник”. Той не е имал особено добро образование, няма свидетелства да е имал някаква голяма склонност към културата, но виждаме, че поемата „Горски пътник” на Георги Раковски е имала въздействие дори върху хора като Хаджи Димитър. Така че, връзките с Раковски са основополагащи и разбира се никой не оспорва, че тогава Раковски е бил номер едно. Жалко е, че Раковски си отива твърде млад от този свят през 1867 година но виждаме, че и Караджата и Хаджи Димитър следват мисията, която той завещава на българските, така наречени „политически хайдути”. Този термин се ражда, защото борбата вече не е просто за отмъщение и справедливост на локално равнище, а трябва да прерасне в освободителна армия. Хаджи Димитър и Стефан Караджа действат от гледна точка точно на тази посока. Когато четата преминава в България тя носи прокламации от привременно правителство в Балкана. Така че, когато отбелязваме паметта на Хаджи Димитър, колкото и фриволно да изглежда, той е един тогавашен министър-председател на България. На практика, той е държавният глава на България в очите на будните българи готови да жертват живота си за българската свобода. Макар и за броени дни Хаджи Димитър е държавният глава на неробска България, ако мога да се изразя така.

СМ: Дописка от вестник „Courrier d`Orient” свидетелства, че Хаджи Димитър е загинал в сраженията при Бузлуджа през 1868 година. Какво се е случило тогава на този исторически връх?

Пламен Павлов: Ако трябва да разкажа цялата битка на Бузлуджа би било твърде голяма задача. Около смъртта на Хаджи Димитър и до днес има много неясноти. Дали той е загинал на 18 юли на Бузлуджа и до днес не може да се каже със 100%-ва категоричност. Нещо повече – има една друга версия, друга линия на разглеждане на последните дни от живота на Хаджи Димитър. Тя е свързана с неговата смърт от раните му под връх Кардафил в Сърнена Средна гора. Когато Захари Стоянов, този ненадминат летописец на нашата революция, описва в своята книга „Четите на България” съдбата на Хаджи Димитър, той представя именно версията, че Хаджи Димитър загива в битка с местните башибозушки сили и с части на редовната армия. Тогава четата е преследвана през цялото време и тя, както виждаме независимо от многобройно превъзхождащия я противник, успява да стигне до Стара планина, което е нейната цел. На Бузлуджа нещата започват да стават твърде неясни, защото това, което разказва Захари Стоянов е по спомени на хора, които не са били на Бузлуджа. Те са една част от четата. Тези момчета, които са били ранени изостават и тръгват по друг маршрут към Игликина поляна, близо до Сливен. Според Христо Македонски на Бузлуджа е имало 44-ма четници. Когато обаче властите издирват труповете на загинали намират 24 трупа. Излиза, че 20 души са се спасили. Ние знаем, че между спасените е самият Христо Македонски с още трима души. От друга страна знаем и за други четници, които са успели да се измъкнат от блокадата при Бузлуджа. Оттук вече стигаме до така наречената „Аджарска версия”. Според нея неколцина четници са носили тежко ранения войвода и са го скрили в гористата местност под връх Кардафил. Там те са се грижили за него. Дори се знаят имената на тези хора. Те са били говедари и пастири от село Аджар и близкото село Мраченик. Войводата издъхва от раните си на 10 август 1868 година. Той е погребан от тях, а през ноември костите му са пренесени в църквата в село Аджар, където е отслужена заупокойна литургия от Пловдивския викарен епископ Гервасий Левкиевски. Във вестник „Марица” тогава се появява една дописка за това събитие. Известието стига до майката на Хаджи Димитър в Сливен и тя потегля да прибере костите на своя син. Тя сама не може да стигне, но костите са и препратени и са погребани в църквата „Свети Никола” в Клуцохор – махалата, от която е Хаджи Димитър. Там те престояват до 30-те години на XX век, когато започва да се строи монументалният паметник на Хаджи Димитър в Сливен. Тогава се появява идеята костите му да бъдат препогребани под основите на паметника. Появяват се обаче отново спорове дали тези кости са на Хаджи Димитър или на друг негов четник. Например, Захари Стоянов е отричал Аджарската версия, а пък Николай Хайтов смята, че е абсолютно възможна. Така смятам и аз – че това не е само легенда, а съответства на историческата истина.

Пламен Павлов: Искам да кажа нещо, което разчитам чрез вашата медия да бъде подложено на обществено обсъждане. Сандъчето с костите на Хаджи Димитър се пази в Сливенския музей. Многократно аз и други хора, включително потомци на Хаджи Димитър, сме правили опити да видим това сандъче, но всеки път от музея ни е отказвано под едни или други предлози. Аз знам, че това сандъче се пази там, от едно интервю на бившия директор на Сливенския музей – Георги Кючуков. В това интервю той дори даваше идеята да се направи ДНК експертиза, за да се реши веднъж завинаги този спор. За голямо огорчение днешното ръководство на музея проявява една неразбираема упоритост да покаже това сандъче, и това започва да буди съмнения дали то е запазено. Не искам да обиждам колегите в Сливен, но мисля, че тези кости са реликва. Независимо дали са на Хаджи Димитър, което е изключително възможно според мен или са на друг негов четник няма съмнение, че са на герои от четата на Хаджи Димитър през бунтовната 1868 година. Искам да кажа, че това не бива да се разглежда като някакъв монопол на музея. Мисля, че е време това сандъче да бъде изложено за поклонение пред сливенската общественост и всички българи.

СМ: Това ли са най-ценните артефакти, свързани с Хаджи Димитър запазени до днес?

Пламен Павлов: Запазени са и образци от оръжия. Твърди се, че са запазени и самите саби, които са с мотив на револвер, в четата такива е имало няколко.

Искам да кажа именно за този спор около съдбата на Хаджи Димитър и дори, ако си спомням баладата на Ботев, там се казва, че юнакът лежи на Балкана тежко ранен, а не, че е загинал в битка на Бузлуджа. Самият Ботев има връзки със село Аджар, така че до него също е достигнала тази версия. Поне така си мисля аз. Ако стигнем до тези спорове, тогава турската пропаганда използва метода на „хибридната война” – разпространяват се слухове и съобщения, че разбойниците са разбити. Ние не можем да им вярваме безпрекословно. В борбата с четниците е пусната не само войска и башибозук, но и пропагандата. Дори се твърди, че главата на Хаджи Димитър е била занесена в Търново, но не се потвърждава от други източници. Има много противоречия. Има един сборник – „Кардафил – върхът на безсмъртието”, издаден през 2009-а година в Пловдив, където тези версии са разгледани много подробно и добросъвестно. През есента се готви второ издание на същата книга. Искам да отбележа приноса на господин Кольо Кацаров от Община Брезово, зам.-кмет Боян Ранделов, на днешния зам.-кмет Иван Баръмски. В Община Брезово има едно много отговорно отношение към тази светиня. И то не е просто от някакъв локален патриотизъм, а от стремеж да се види истината и да се оцени ролята на колосалната фигура на Хаджи Димитър, която е вдъхновявала тогавашната младеж и е довела до един много сериозен поврат в съзнанието на българите, че свободата е възможна.
Подвигът на четата на пръв поглед изглежда много странен. Той прилича на някакво колективно самоубийство – нищо подобно. Това е една чета, която има мисия да покаже, че българите са достойни за свобода. Нейният неуспех е факт, но той пък дава подтик на Васил Левски да се потърсят други пътища на вътрешна организация, а не само на тази чисто тип „партизанска война”, както бихме казали сега. Самата чета е една малка армия от 127 души. Голяма част от тези хора са минали военна подготовка, нещо като офицерски курсове, защото Втората легия е съкратен офицерски курс. Те имат униформи, копаят окопи, затова местните турски сили в Северна България решават, че това е някаква професионална армия, някаква едва ли не руска дружина, пратена в България. После се разбира, че не е така. Тъжното е, че с този поход загиват десетки много подготвени кадри на революцията, които сами биха могли да водят чети и да командват въстаници. Тя като военен потенциал е несравнима с всички останали. Например, Ботевата чета в чисто военно отношение е по-слабо подготвена. Докато тук имаме военно подготвени хора, които се сражават с тактика. Казано е много пъти в спомените, че им трябва тактическа постройка. Те затова имат и успехи многократно пренадвишаващи противни,а тъй като използват най-модерната военна наука за онова време.

СМ: Къде, освен в Сливенския музей хората могат да видят артефакти, свързани с Хаджи Димитър? Съхраняват ли се такива на други места в България?

Пламен Павлов: Съхраняват се, разбира се. Има такива артефакти в Русенския музей и Русенския пантеон. Знаем, че с Русе е свързана съдбата на Стефан Караджа. Там до голяма степен отиват много артефакти свързани с четата. Отделни неща има в музеите във Варна. Много от тези герои в последствие са осъдени на смърт, обесени в родните си места, така че на практика това е едно много силно олицетворение на националната идея. Това не е просто някаква местна чета, а един умален образ на България. В четата има също и българи от Македония, от емигрантските ни общности в Бесарабия и във Влахия. На практика съставът на четата показва единството на българския народ тогава. Тъжното е, че днес сме по-малко единни, отколкото в онези времена. Четите и легията на Раковски, четата на Ботев, и Втора легия показват едно забележително национално единство във време, в което не сме имали държава. Ние най-малкото трябва да възстановим това чувство на единство, което са имали нашите предци.

Фокус

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели