/Поглед.инфо/ Сърбия последователно се стреми да въвлече българските революционери в орбитата на своята политика

Сред архитектурните шедьоври на българското Възраждане е катедралната църква „Света Тройца“ в Ниш, построена от първомайстор Андрея Дамянов

В нашата поредица представихме най-важните моменти от политическата и културната история на Поморавието до средата на XIX в. Колкото и да е трудно, ще се опитаме да дадем обобщена картина на участието на моравските българи в нашето национално Възраждане. Трябва да отбележим, че процесите на модернизация на местното общество протичат в условията на все по-силната сръбска пропаганда.

Великосръбският шовинизъм чертае планове за експанзия в Поморавието и Македония, а още от онези времена датират замислите за заграбване и подялба на българските земи между Сърбия и Гърция.

Независимо от трудностите, моравските българи се включват в църковно-национална борба. Благодарение на изразената от тях воля за самоопределение са създадени две от митрополиите на Българската Екзархия - Нишката и Пиротската. Представител на Ниш в Първия църковно-народен събор в Цариград през 1871 г. е архимандрит Виктор, ръкоположен за първи (уви, и последен...) български митрополит в града. Пиротски делегат е големият патриот Коста Даскалов (разстрелян от сърбите в края на 1885 г. по време на Сръбско-българската война!), а за управляващ епархията е избран образованият и енергичен духовник епископ Евстатий Пелагонийски (1832-1888). Белград действа в съюз с фанариотската Цариградска патриаршия, която толерира изпращането на сръбски духовници и учители в Ниш и Поморавието, най-често българи, получили образование в Сърбия. За обработване на общественото мнение се използват баснословни лъжи, вкл. че сръбските етнически предели достигали до Искър и Янтра! Нещо повече, „Школската мапа“ (карта), издадена през 1870 г., включва и „неосвободените“(!) все още „сърбо-трачани“ (тракийци) и „сърбо-македонци“, а дори и бесарабските българи са представени като сърби! Самите българите са... „татари“ - любим мотив на пропагандата, повтарян папагалски от проводниците на най-примитивния македонизъм дори и в наше време...
След 1864 г. Южното Поморавие с градовете Пирот, Ниш и Враня е в пределите на Дунавския вилает с център Русе начело с Мидхат паша, преди това е управител на Ниш. Посещавайки българското училище в Ниш, валията заварва големи количества сръбски учебници. „Той нареди тези книги да се махнат - пише един съвременник,- па да учат децата на матерния им език...“ Както и в други български градове, в Ниш и Пирот през 1872 г. са създадени български читалища, съответно, „Надежда“ и „Просвета“.

Сърбия последователно се стреми да въвлече българските революционери в орбитата на своята политика. Показателна е съдбата на двете легии в Белград през 1862 и 1867-1868 г., провалени от мнимия „съюзник“ на българската кауза... Неслучайно още през 1863 г. Раковски напуска сръбската столица, а като център на революционната емиграция се утвърждава Букурещ. Сръбската държава отпуска пенсии на Панайот Хитов, Ильо Марков и други по-видни българи, но дори и „вехтите войводи“ постепенно проумяват какви са истинските цели на „благодетелката“... Показателен е и случаят с фиаското на фантастичния проект за българо-сръбска държава, издигнат през 1867 г. от „Добродетелната дружина“. Сръбските власти осуетяват редица опити за проникване на български чети през Стара планина, вкл. онази на Иван Кулин и Еремия Българов през 1867 г. Васил Левски се сблъсква отблизо с тази политика, вкл. с налаганата сърбизация в земите, присъединени към княжеството през 1833 г. Апостола има лични контакти със стария поборник „дядо“ Иван Кулин, живeeщ в Зайчар и държан от полицията под особен надзор. „И аз на [18]68-мо лето - пише Левски, бях затворен в Зайчар, в тъмницата, защото съм бил проповядвал на тамкашните българи да умират за българщината си, че им е Отечество...“ На свой ред Ботев неведнъж подлага на критика сръбската политика към българите.
Участието на моравски българи в революционното движение остава слабо познато, поради което си струва да припомним някои факти. Забравеният днес Иван Милославлевич от Кюприя (дн. Чуприя), участник в Първата легия, отива в Русе с план как да убие Мидхат паша и отмъсти за гибелта на Хаджи Димитър и Стефан Караджата! Той е и първият наш заточеник, успял да избяга от Диарбекир. На заточение е изпратен и учителят Стоян Костов от с. Бонушевци, Вранско, възпитаник на Найден Геров.
През 1871 г. Левски изпраща писма „... до Пирот и другите...“ в Поморавието, за да се включат в обсъждането на „Наредата за освобождението на българския народ“. Сред близките съратници на Апостола е отец Генадий Драгалевски, живял много години в Ниш. В Пирот Левски учредява местен комитет, в който влизат хаджи Виден, учителят Христо Писарев, търговецът Живко Свинаров и други будни българи.
Сръбско-турската война през лятото на 1876 г. засяга пряко северната част на Поморавието. В боевете се включват няколко хиляди български доброволци от всички български земи, Бесарабия и Румъния, организирани в четите на Панайот Хитов, Филип Тотю, Ильо Марков, Симо Соколов и др. Участие във войната взема и д-р Михаил Атанасович, родом от Ниш, завършил с докторат във Франция, сътрудник на вестниците на Каравелов. За съжаление, д-р Атанасович умира в болницата в Кладово... Във войната се включва и учителят Симеон Павлов от Пирот, чешки възпитаник, дописник на цариградските български вестници. Войната завършва с поражение за Сърбия. Турските войски опустошават Зайчарско, градеца Гургусовец (Княжевац) и много села. Става така, че в конфликта между Сърбия и Османска Турция жертва е българското население от двете страни на границата...
В Българското опълчение през 1877-1878 г. се записват стотици доброволци от Мизия, Тракия, Македония, Бесарабия, Румъния... За съжаление, участието на българи от северозападните земи остава почти непознато. Държим да отбележим обаче, че в боевете при Стара Загора, Шипка и Шейново се сражават двадесет и пет българи от Ниш, дванадесет от Пирот, младежи от Бела Паланка, Цариброд, Поганово и други селища отвъд днешната българо-сръбска граница.

Фалшифицирането на историята засяга и възрожденските паметници в Поморавието. Сред тях е един от малко известните архитектурни шедьоври на нашето Възраждане - катедралната църква „Света Тройца“ („Свети Дух“), построена със средства на нишките граждани от Андрея Дамянов (1800-1878), македонски българин, прочут в онази епоха „архитектон“. Иконите са дело на зографи от Самоковската школа.

„Първомайстор“ Андрея неслучайно е поканен от българите в Ниш, които явно са впечатлени от съградения от него още през 1834 г. храм „Рождество Христово“ (т. нар. Пазарска църква) в Пирот. Българският дух, въплътен в нишкия храм, налага в началото на ХХ в. църквата да бъде брутално „дебългаризирана“ - поставен е нов иконостас, заличени са много надписи и т. н. Изографисването е извършено от белградски художници в духа на сръбската православна църква, с която храмът изначално няма нищо общо! Днес, ако посетим великолепната църква в Ниш, няма да чуем и прочетем и думица, че става дума за български възрожденски паметник, катедрален храм на нишкия владика на Българската Екзархия...

Най-известното „оръдие“ на сръбската пропаганда в Поморавието е т. нар. Нишки комитет, създаден през 1874 г. В него влизат „войводата“ Никола Рашич, Тодор Станкович и още неколцина платени сърбомани.

Организацията е в пряка връзка с правителството в Белград, с чиято финансова и политическа подкрепа трябва да брани „... екзистенциалните права на сърбите...“ В западната ни съседка е конструирана истинска митология около прословутия „комитет“ и му се приписва влияние, каквото той реално не е имал. Затова ще завършим с думите на известния австро-унгарски изследовател Феликс Каниц, преминал през Ниш и Пирот през 1872 г.: „Тогава българите и не подозираха, че шест години по-късно ще дойде краят на често проклинаното турско владичество, а още по-малко, тъй като те винаги са се чувствали българи, че ще принадлежат на княжество Сърбия...“

Труд

Ниш с катедралната църква Св. Троица през 1876 г.

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели