/Поглед.инфо/ Християнството идва по нашите земи съвсем скоро след земния живот на Исус Христос

Ученици на апостолите Павел и Андрей Първозвани създават християнските общини във Филипопол/Пловдив и Одесос/Варна

В дните на вече отминалите празници Рождество Христово и Нова година в медиите по традиция беше отделено повече внимание на раждането на вярата и превръщането є в световна религия. Популярният телевизионен канал “Дискавъри” постави на преден план някои “бели петна” и загадки, свързани с най-ранните времена на християнството. И друг път в “Труд” сме засягали сме тази тема с оглед на нашите земи - например в статията “Непотърсена святост” в броя от 25 април 2019 г.

Нека припомним накратко какво знаем и, уви, какво не знаем за собственото си древно християнско минало... По думите на доц. Венцислав Каравълчев „... земите на днешна България не само са осветени от проповедта на апостолите и техните ученици, но християнството пуска дълбоки корени тук още от своя първи век...” Според напусналата ни през отминалата 2021 г. игумения Валентина (Друмева), българската святост включва и забравените имена от първите векове на църквата. На свой ред Валя Христова отбелязва, че „... ходим по земя, пропита с мъченическа кръв и по стъпките на светци, за които знаем малко или не знаем изобщо...” Затова заедно с църковния историк доц. Христо Темелски включихме знаковите имена от I-VI в. в нашата книга “Българи светци” (2010 г.). Най-пълният обзор по темата е направен от проф. Георги Атанасов в неговото изследване “345 християнски светци - мъченици от българските земи (I-IV в.)”(2011 г.), в което са привлечени и важни данни от археологическите проучвания.

Християнството идва по нашите земи съвсем скоро след земното житие-битие на самия Исус Христос. Към средата I в. неговите последователи вече разпространяват Божието слово в Тракия, Македония, Мизия и Малка Скития (Добруджа). Семената на вярата са хвърлени от апостолите Павел и Андрей Първозвани, следвани от т. нар. Седемдесет апостоли от “второто” поколение. Апостол Павел прави това при пътуванията си в Беломорието. Великият проповедник среща силна подкрепа във Филипи (при Кавала), а през 65 г. пребивава за няколко месеца в античния град Никополис ад Нестум (при с. Гърмен), като се лекува с водата от прочутите минерални извори при днешно Огняново. Още в средата на столетието апостол Ерм (Ермий), близък сподвижник на Павел, създава християнската община във Филипопол (Пловдив). Това се потвърждава и от известното “Послание до римляните”, написано от Павел около 52 г. Ерм е виден за времето си богослов. Книгата му “Пастир” по думите на Евсевий Кесарийски „... е приета в някои църкви за всенародно четене, а от нея са се ползвали и някои от древните църковни писатели...” По същото време Андрей Първозвани, брат на апостол Петър, проповядва по бреговете на Черно море, достигайки до Одесос (Варна). Негов сподвижник е апостол Амплий, първият епископ в града, което също е отбелязано в цитираното послание на апостол Павел от 52 г. През II-III в. епископии са създадени и в Анхиало (Поморие), Дуросторум (Силистра), Марцианопол (Девня), Никополис ад Иструм (при Велико Търново), Верия (Бер, днес в Гърция), Лихнида (Охрид) и др. При антихристиянските гонения, предприемани на няколко пъти от римските власти, загиват десетки мъченици от изброените градове, както и от Томи (Констанца), Тивериопул (Струмица) и др.

След “Едикта на толерантността”, издаден от император Галерий в Сердика (София) през 311 г., и т. нар. Милански едикт на “равноапостолния император” Константин Велики (313 г.), гоненията са прекратени, а църквата получава подкрепата на държавата. През IV-VII в. в Малка Скития, Мизия, Тракия и Македония е изградена солидна църковна организация. Никита от Ремисиана (дн. Бела Паланка до Пирот), сам от тракийско потекло, проявява изключителна активност при християнизирането на своите сънародници, включително на “дивото и свирепо племе на бесите”. Нещо повече, превежда свещените книги на езика на траките - т. нар. “Бибия бесика”, за съжаление изгубена... Местните епископи участват във Вселенските събори през IV-V в., а проведеният в Сердика (София) през 343-344 г. има силен отзвук в целия християнски свят. Този своеобразният “конгрес” на християните от цяла Европа и Близкия Изток започва като “Втори вселенски събор”, за какъвто е смятан и по-късно, когато днешната “номерация” все още не е въведена.

През 330 г. Константин I Велики премества столицата на империята от “стария” Рим в трако-гръцкия Византион (Константинопол/дн. Истанбул). През 395 г. нашите земи влизат в Източната империя (Византия) и играят значителна роля в нейния стопански, политически, културен и духовен живот. Както е известно, самият Константин Велики, покровителят на Христовата църква, е роден в Найсус (Ниш), а Сердика е негов любим град (“моят Рим”) и един от вариантите за нова столица на империята. Император Маркиан (450-457), останал в историята с Четвъртия Вселенски (Халкедонски) събор през 451 г., е тракиец от района на Филипопол (Пловдив). Неговият сънародник и приемник Лъв I (457-474) носи прозвището “Бес”, тъй като е от племето беси. Юстиниан I Велики (527-565) и неговите роднини Юстин I (518-527) и Юстин II (565-578) са романизирани траки от района на Скупи (Скопие).

През IV в. днешна Северна България (римската Мизия) в определен смисъл става “прародина” на германската християнска култура. Край Никополис ад Иструм се заселват група готи начело с епископ Вулфила/Улфила (311-383). Макар да принадлежи към арианската доктрина, осъдена като “ерес”, готският епископ е един от големите духовни водачи на епохата. Той създава азбука за древните германци и превежда Евангелието. При днешното Велико Търново готският “полугрък” (“почти равен на древните мъдреци” - характеристика, с която векове по-късно е отличен и цар Симеон Велики!) поставя началото на германската литература. Както съобщава един съвременен франкски хронист, готи ариани, “неразтворени” в доминиращото българско население, у нас е имало и през IХ в.! Дали не е възможно това арианско присъствие да има отношение към зараждането на “еретически” идеи? Надали е случайно, че един от първите старобългарски преводи е на “Слова против арианите” на Дионисий Ареопагит - дело на черноризец Тудор, монах в манастира на Докс, брат на княз Борис-Михаил.

Макар в края на VII в. да вземат връх религиите на древните българи и славяни християнската проповед не отминава безследно. Наистина, споменът за раннохристиянските мъченици постепенно избледнява, но са налице и случаи на завидна историческа памет. Типичен пример е култът към Тивериуполските (Струмишките) мъченици във времето на Борис-Михаил Покръстител и Симеон Велики. Интересен е примерът с раннохристиянските светци от Дуросторум (Дръстър/Силистра), сред които се открояват Дазий и Емилиян. Силни за своето време са култовете към мъчениците от Филипопол (Пловдив), Верея (Стара Загора) и др. Затова в тези и други древни наши градове археолозите разкриват мартириуми (гробници, мавзолеи), в които са пазени и почитани мощите на загиналите за вярата мъченици. Проф. Георги Атанасов приведе десетки примери за съществуването на мартириуми от късната античност на много места по българските земи. Нещо повече, руините на малък кръстовиден храм са разкрити и под Голямата базилика в старата столица Плиска - според доц. Павел Георгиев мартириум, посветен на първия български мъченик св. Боян-Енравота, екзекутираният заради привързаността си към християнството най-голям син на кан Омуртаг.

Ако авторите на “Дискавъри” търсят мистериозни, трудно доказуеми следи от раннохристиянска проповед в Британия (такива на Острова има със сигурност едва през IV в.), по нашите земи вярата в Исус Христос е пренесена в апостолските времена, с други думи, още при изгрева на новата вяра! Днешна България е една от първите територии на християнството в Европа - истина, която ни задължава да познаваме и пазим това забележително духовно наследство.

Труд

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели