/Поглед.инфо/ Българска е властта в тази област дори и в „дните на Иваила царя“

Ако в наши дни под български Северозапад разбираме областите с центрове Враца, Монтана и Видин, през вековете това понятие има много по-широки географски измерения. Когато днес става дума за българи на запад от съвременните ни граници, най-често се имат предвид Западните покрайнини. Нека не забравяме обаче, че общините на Цариброд и Босилеград, няколкото села в Кулско и Трънско, а през 1913-1919 г. и Струмица (днес в Северна Македония), са „западни“ и „покрайнини“ единствено по отношение на нашата територия преди злощастния Ньойски договор!

През Средните векове в пределите на България влизат и областите на Браничево, Белград и Срем (дн. Сремска Митровица), както и отвъддунавските земи в Банат, Трансилвания чак до реката Тиса... Обективният подход изисква да се говори за „Западни български земи“ или „Исторически Северозапад“. Разбира се, темата не е непозната за нашата наука - от трудовете на Константин Иречек, Васил Златарски и Петър Ников, през онези на Гаврил Занетов, Тихомир Павлов и др., до наскоро излязлата обзорна книга на Живко Войников „Между меча на Симеон, скиптъра на Душан и короната на св. Ищван“ (2021 г.). За съжаление, историческата истина остава слабо позната на днешната българска публика. Нека се опитаме, макар и накратко, да припомним мястото на историческия ни Северозапад през Средновековието.

В съвременната епоха Поморавието, към което включваме и Тимошкия край, е в границите на Сърбия. Историко-географската област е наречена така по името на река Морава, наричана и Велика/Голяма, въпреки че в миналото е била просто Българска Морава - от своите извори в планината Скопска Църна гора до вливането си в Дунав. След 1878 г. „Бугарска Морава“ е преименувана на „Южна“, ясно защо... Като територия и население Поморавието е съпоставимо с Вардарска Македония с площ около 24 хил. кв. км. Северната му част с руска подкрепа е дадена на Сърбия през 1833 г., а южната с големия град Ниш - през 1878 г. със Сан-Стефанския и окончателно с Берлинския договор. При втория под натиска на Австро-Унгария на Сърбия са „подарени“ и окръзите на Пирот и Враня... След 1878 г. местното население е обявено за сръбско, а дебългаризацията му е плод на системно насилие и „промиване на мозъците“... Днес като българско малцинство статистиката отчита единствено преобладаващата част от жителите на общините Цариброд и Босилеград. И, разбира се, местните диалекти и етнографските групи торлаци и шопи са обявени за сръбски...

От древни времена Поморавието е свързано с района на Белград и Срем. След краха на византийската власт през 602 г. Сингидунум/Белград е разрушен от аварите. През 617 г. авари и славяни разоряват Наисус /Ниш и Сердика/София, а името на Сингидунум дори не се споменава. Последното му отбелязване, и то с българското име Белград (!), е в трактата „За управлението на империята“ на Константин VII Багренородни в средата на X в. При Аспарух (680-701) западните предели на България южно от Дунав са достигали до веригата от малки планини от т. нар. Карпато-Балканска група: Мироч, Дели Йован, Велики Кръш, Звишка, Хомолска, Беляница, Кучай, Рътан, Озрен, Девица, Свърлижка и Сува/Суха планина. Както е известно, след рухването на „Старата Велика България“ Кубер, петият син на кан Кубрат, с хората си търси убежище при аварите. Следват бунтът и преселението на Куберовите българи в Македония, а Срем, Белград и Поморавието се превръщат в буферна зона между България и Аварския каганат.

През първите десетилетия на IX в. „империята“ на аварите рухва под ударите на франки и българи. Около 805 г. кан Крум овладява земите до Тиса. Белград и Срем влизат в българските предели, а средновековната крепост на днешната сръбска столица отначало е сред „аулите“ на Омуртаг. Самото име „Белград», както е и в други гранични земи, вероятно маркира българската власт, а може би и самия български етноним. Западните автори наричат града „Белеграва“ и „Алба Булгарика“, а унгарците - „Нандор Фехервар“ („Уногондурската Бяла крепост“) по името на една от водещите български общности.

Т. нар. Темнички надпис.

Политиката на централизация, провеждана от Омуртаг (815-831), както и интригите на Франкската империя, подтикват местните племена тимочани и браничевци да се откъснат от българската държава. Войските и речната флотилия, действащи по заповед от Плиска, възстановяват старото положение. Първият от българските управители на тези земи е тарканът Негавонаис, за когото знаем от един надпис на Омуртаг. През 886 г. Климент, Наум и Ангеларий, „корифеите» сред учениците на Кирил и Методий, идват от Великоморавия в Белград, където са посрещнати от бори-таркан Радислав и са изпратени при княз Борис-Михаил. След създаването на Българската архиепископия през 870 г. Белград става средище на епископ, а един от ранните паметници на кирилската азбука, достигнали до нас, е т. нар. Темнички надпис от Х в. От същото време е и базиликата в Прокупле, строена най-вероятно по времето на цар Петър (927-969).

През 1040 г. въстанието на Петър Делян избухва в района на Белград. Западните български земи, вкл. Призрен (в дн. Косово) и Ниш, са в обсега и на въстанието на Георги Войтех (1072-1073 г.). За западноевропейските рицари от първите три кръстоносни похода (1096-1097, 1147, 1189-1190 г.) България започва от Белград, а между него и Ниш, дори и до Софийското поле, се простира необятната „Магна силва булгарика» / „Великата българска гора». Когато споделят впечатленията си от Белград, Ниш и Поморавието, западните хронисти говорят за българи, подчинени на „гръцкия“ византийски император. Хронистът Албер Аквенски разказва за някакъв нишки българин от Ниш, присъединил се към кръстоносците на Пиер Пустинника през 1096 г.

Възстановяването на българската власт на северозапад е сред приоритетите на Петър и Асен. Скоро след 1186 г. Белград и Браничево са освободени от византийското господство, но към 1195 г. са окупирани от Унгария. През 1202 г. цар Калоян с военна сила прогонва унгарците, като по дипломатически път ангажира и Римската курия. В писмо до крал Емерих папа Инокентий III настоява, че това са стари български земи, които Калоян е наследил от „своите прародители“ Симен, Петър и Самуил. Запазено е и писмо до папата, изпратено от „принцепс Белота“, най-високопоставеният българин в този регион.

Белградската област е временно загубена при цар Борил през 1213 г., но още през 1219 г. Иван Асен II я връща в пределите на държавата. Кризата в България, подсилена и от т. нар. татарска хегемония, предопределя унгарското надмощие през втората половина на ХIII в. През 1246 г. унгарците отново окупират Белград и Браничево. Двете области са под властта на бившия черниговски княз Ростислав Михайлович като унгарски васал. Поставяйки православен владетел, унгарците се стремят да привлекат местните българи.

На свой ред, след като се жени за Елисавета, дъщеря на Ростислав, цар Михаил II Асен (1246-1256) поне отчасти възстановява българското влияние. Две десетилетия по-късно болярите Дърман и Куделин отхвърлят унгарската власт в Браничевската област, но през 1291 г. търпят поражение от сръбския крал Стефан Милутин (1282-1321). Този български край обаче не попада в Сърбия, а в земите, управлявани от поредния унгарски васал - бившият сръбски крал Стефан Драгутин. През 1329 г. Белград отново (уви, за последен път...) е в България, както научаваме от писмо на папа Йоан XXII до прогонения от „българските схизматици“ белградски католически епископ. Цар Михаил III Шишман Асен (1323-1330), макар и за кратко, успява да си върне Браничево и Белград, използвайки унгарските междуособици по същото време.

Въпреки опитите Поморавието да бъде „приобщено» към историята на Сърбия, българската природа на местното население е отразена в редица паметници, вкл. и сръбски. Българска е властта в тази област дори и в „дните на Иваила царя“, както знаем от една приписка в Свърлижкото Евангелие. Но за българското Поморавие и неговите господари през XIV в. ще разкажем в следващата статия от тази поредица.

Църквата на св. Прокопий в Прокупле от Х в.

Труд

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели