/Поглед.инфо/ Събитията в Константинопол, в които българинът Василий Врач е в центъра на вниманието, се разиграват през 1111 г.

Богомилската „църква на България“ е водещата в символичната йерархия на еретиците в цяла Европа

В предишния „епизод“ от нашата поредица разказахме за патриарх Василий, духовният глава на българите от 1186 до 1233 г. Този път ще се спрем на друг виден българин с името Василий, но не каноничен, а „алтернативен“ духовен водач, живял век по-рано. След създателя на „великата българска ерес“ поп Богомил именно Василий Врач е най-известният богомилски водач, проповядвал в края на XI - началото на XII в. Освен това той е бил известен лечител - византийските автори го наричат „лекар“ („ятрос“), а от една анатема в Бориловия Синодик научаваме автентичното му прозвище „Врач“.

Василий Врач не е непознато име, но нека накратко припомним неговото място в историята. Той излиза на преден план при един „взрив“ на богомилството при царуването на византийския император Алексий I Комнин (1081-1118). Както пише Анна Комнина, образованата дъщеря на ромейския василевс, над държавата „... се надвесил грамаден облак от еретици...“ Не без сарказъм принцесата пише: „Богомилът е човек мрачен, с лице, покрито до носа с монашеска качулка, който върви наведен и мърмори...“ Самият Василий е изглеждал така: „... с монашеско облекло, изпито лице, без брада (с други думи, той е бил „кьосе“), висок на ръст...“ Бидейки „... много ловък в разпространяването на богомилското безчестие, той имал дванадесет ученици, които наричал апостоли, при това привлякъл няколко ученички, жени злонравни и зловредни...“

Властите реагират остро, когато еретическата пропаганда прониква в столицата Константинопол, вкл. в домовете на знатни фамилии. Последното обстоятелство показва, че богомилството не е „класово“, „селско“ и „антифеодално“ учение - любим мотив на марксистката историография,- а типична за епохата „дисидентска“ алтернатива на официалната църква, родила се в средите на самото духовенство.

Събитията, в които Василий е в центъра на вниманието, се разиграват през пролетта и лятото на 1111 г. Неколцина негови сподвижници са заловени, а един от тях на име Дивлатий, подложен на изтезания, издава тайната квартира на „ересиарха“. Василий е арестуван и отведен при императора, който разиграва истински фарс... Алексий и неговият брат Исак с фалшив патос молят Василий да ги въведе в тайните на учението, наричайки го „достопочтени отче“ и „твоя святост“... Поканен на императорската трапеза (непостижима мечта за обикновените ромейски поданици!), недоверчивият старец най-накрая омеква и „... избълва всичко, което му е на душата...“ Изведнъж „театърът“ свършва - Василий с изненада разбира, че през цялото време зад една завеса мълчаливо са го слушали членовете на императорския съвет и тогавашният цариградски патриарх Николай III Граматик! Специално извикан писар усърдно записва казаното, което придава „правна рамка“ на пошлия спектакъл... Въпреки коварната измама, „старецът“ се съвзема от първоначалния шок, не отрича нищо и въпреки увещанията на императора и патриарха „... да се откаже от нечистото учение...“, убедено защитава своите възгледи. Заплашен, че ще бъде изгорен жив, Василий отговаря, че „... небесните ангели ще го грабнат от огъня и отнесат при Бога...“ Остава невъзмутим и пред измяната на някои от своите ученици. „Василий - заключава Анна Комнина,- оставал непреклонен, както подобава на истински богомил!“

Византийската принцеса разказва и за едно явление, което днес бихме нарекли „полтъргайст“: „Било полунощ, звездите блещукали на чистото небе... И когато монахът влязъл посред нощ в килията си, внезапно започнали да падат камъни като град.... Земята затреперила и покривите заскърцали... Отначало пазачът не губел присъствие на духа, но като видял, че камъните валят /.../, разбрал, че това е дяволска работа, и решил да бяга, пък каквото ще да става...“ Разбира се, при характерната за Константинопол / дн. Истанбул сеизмична активност явлението има своето рационално обяснение.

Императорът нарежда масови арести. В столицата отвсякъде са водени заловените „апостоли“ и последователи на Василий. Подложени на мъчения, заплашвани със смърт, по-слабохарактерните се отказват от ереста. Алексий Комнин има печален опит със своя личен адютант Травъл, за когото вече сме разказвали в тази поредица. Ще припомним, че официално отказалият се от своята „ерес“, в случая от павликянството, пловдивският „еретик“ през 1084-1086 г. оглавява едно от големите въстания в България. Склонността на императора към театрални действия му подсказва поредното коварно решение. Алексий заявява, че всички арестувани ще бъдат изгорени, но не е редно „прогледналите“, върналите се наистина към православието, да горят ведно с „дяволския слуга“ Василий. На Хиподрома в Константинопол са издигнати две клади. Над едната е поставен кръст, а над другата - не. С други думи, на осъдените е дадено „право на избор“... Непреклонните еретици избират кладата без кръст, а „прогледалите“ - увенчаната с кръст, с което представлението неочаквано приключва! С императорска заповед онези, които действително са се отказали от богомилството, са освободени. Верните на „окаяната ерес“ са върнати в затвора.

Идва времето на последното „действие“ в човешката трагедия на Василий Врач. На Хиподрома е издигната огромна клада, а при виковете на многохилядната тълпа богомилският водач е изведен на арената. Зрители на страшното представление са и доведените в окови негови „апостоли“ и ученици. Отново предлагат на Василий да се отрече, но твърдият във вярата си „еретик“ повторя, че ще бъде отнесен от ангелите при Бога. Решен да загине достойно, запява един Давидов псалм. И все пак, пред „... страхотното зрелище на кладата, този дързък човек - пише Анна Комнина,- изглежда се уплашил от огъня и се смутил... Той често обръщал поглед, пляскал с ръцете си и удрял бедрата си, напълно отчаян. Въпреки че изпаднал в такова състояние само от гледката, той останал твърд като стомана! Нито огънят смекчил железния му дух, нито изпращаните до него увещания на императора го разколебали...“ Суеверните палачи се уплашват да не би „... дяволите около Василий да извършат някакво необикновено чудо...“ Затова правят „опит“ с наметката му, а когато тя наистина се запалва, хвърлят в огъня и самия Василий. Тълпата настоява да бъдат изгорени и учениците, но императорът проявява „чувство за мярка“, за да не „разводни“ ефекта от екзекуцията на техния водач.

В общи линии с това се изчерпва известното ни за необикновената личност на Василий Врач. Нямаме информация за родното му място, но че е българин няма съмнение. Фактът, че неговата дейност дълго време остава в „тайна“ за императора показва, че се е подвизавал най-вече в покорените от империята български земи. От друга страна, влиянието на Василий Врач положително е надхвърляло България, а и пределите на Византийската империя. Както е известно, западните еретици (катари, албигойци и др.) смятат, че богомилската „църква на България“ е водещата в символичната йерархия на „истинските християни“ в средновековна Европа. Процесът срещу Василий Врач в Константинопол през 1111 г. е повод за написването на едно забележително произведение на византийското богословие - „Паноплия догматика“ („Вселенско всеоръжие“) на Евтимий Зигавин. Този трактат, своеобразен наръчник за борба с ересите, е преведен и използван и от българската църква. Ученият византийски монах определя Василий като „... пагубен мъж, изключително способен да представя Злото под образа на Доброто...“

Историята с Василий Врач е била широко известна в средновековна България. През 1211 г., точно сто години след процеса срещу Василий Врач (!), Борил свиква своя известен събор против богомилите. Прави впечатление, че българският цар в известна степен „копира“ действията на своя предшественик Алексий Комнин. И той, подобно на византийския император, играе ролята на силно заинтригуван от учението, докато „... уловил (богомилите) с голяма хитрина...“

Труд

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели