/Поглед.инфо/ „Онзи прочут Самуил, който и досега е в устата на българите...“

С изследването си проф. д-р Пламен Павлов си поставя за цел да припомни „най-важните акценти на епохата, нейните признати, но и забравени герои и събития“, т.е. да проследи детайлно и задълбочено събитията от последните десетилетия на Първото българско царство. Изследването включва обширна библиография и богат илюстративен материал – книгата започва с управлението на царете Петър и Борис II. Акценти са отслабването на държавата, отношенията с унгарците и византийците, както и нападенията на киевския княз Светослав. Обърнато е специално внимание на управлението на комитопулите и заставането им начело на българската държава. В детайли е разгледано управлението на Самуил и сблъсъкът с Византия по времето на Василий II. Авторът обръща внимание и на наследниците на Самуил и настъпването на края на Първото българско царство.

Предговор към книгата   проф. Пламен Павлов  

Руините на базиликата „Св. Ахил“ и гробът на цар Самуил   На 6 октомври 2014 г. се изпълва цяло хилядолетие от смъртта на една от най-ярките личности в нашата история. Величавият и трагичен образ на цар Самуил трайно е заел своето съкровено място в съзнанието на поколения българи. Не можем да подминем безучастно и без обяснимо вълнение станалото през толкова далечната 1014 г., когато сърцето на каления в кървави битки воин не издържа гледката на безкрайната върволица от ослепени войници Човекът, който в духа на обичайните за Средновековието сурови нрави не се е поколебал да екзекутира дори собствения си брат Арон с почти цялото му семейство, пада покосен „... от жалост...“ – жалост към погубените човешки съдби, към тогавашна България, над която тегне сянката на чуждото завоевание. Продължилата пет десетилетия безпримерна борба на българите за опазване на държавната независимост оставя трайни следи в историческата памет. Превратностите на времето са пощадили ограничен брой български паметници, като най-близък по време е надгробният надпис, поставен от Самуил в църквата в с. Герман (част от агломерацията на средновековния град Преспа) в памет на неговите баща, майка и най-голям брат – комит Никола, Рипсимия и Давид.  

Битолският надпис на цар Иван Владислав   Особено знаков е Битолският надпис на цар Иван Владислав, а далечен отглас за епохата откриваме в надгробната плоча на неговия син и наследник Пресиан II в Михаловце (днес в Източна Словакия), където мимолетно преминалия през историята владетел умира в изгнание през 1060/1061 г. В „Българския апокрифен летопис“ Самуил и Роман са от едно „царско коляно“ (Крумовата династия), а Комитопулите са представени като синове на „вдовица пророчица“... Цар Самуил и неговият род присъстват в Синодика на Търновската патриаршия (т.нар. Борилов Синодик от XIII в.), в българските преводи и добавки към византийските хроники... В писмата си до папа Инокентий III цар Калоян се позовава на „...книгите и законниците на нашите стари царе... и прародители... Симеон, Петър и Самуил“, които за жалост не са достигнали до нас. Борбата между българи и ромеи и нейните герои (на първо място цар Самуил) съвсем разбираемо намират силно отражение в съчиненията на византийските автори: Лъв Дякон, Йоан Геометър, Йоан Скилица, Йоан Зонара, Константин Манаси, Йоан Ставракий, по-късни хронисти, автори на житийни и други произведения. Силен е отзвукът в околните страни и още по-далече, за което свидетелстват арменският хронист Степан Таронски Асохик, арабинът християнин Яхйя Антиохийски и по-късния ал – Макин, т.нар. Дуклянски презвитер от гр. Бар (Дукля, дн. Черна гора), няколко италиански хроники. Отглас от събитията има в унгарските и германските анали, в други западни и източни извори, а във френския епос „Песен за Роланд“ (XI в.) българите са наречени „народът на Самуил“! Името и делата на великия владетел, воин и мъченик за българската независимост будят надеждите за отхвърляне на „ромейския ярем“ във големите въстания на Петър Делян и Георги Войтех, а споменът за Самуиловата епоха и независимото Българско царство е мерило за първите Асеневци. Цар Калоян (1197–1207) заявява, че мъсти за престъпленията на Василий Българоубиец и е хулен от византийската страна като „Ромео-убиец“... Самуил намира своето достойно място в българската възрожденска култура, в творбите на Паисий Хилендарски и неговите последователи, в школските учебници, в новата ни литература, включително в творчеството на Иван Вазов, Пенчо Славейков, Атанас Далчев, Антон Дончев, други поети и писатели. Най-мащабната творба на тази тема обаче е създадена от Димитър Талев, роден в стария български град Прилеп. Неговият роман – трилогия „Самуил, цар български“, издаден за първи път през 1958–1960 г., се превръща в една от най-популярните книги на съвременната българска белетристика. Цар Самуил и негови съратници са знакова тема за българската живопис и скулптура, доказана от творби на Любомир Далчев, Светлин Русев, Борис Гондов, Александър Хайтов... Тема, която е близка за творците на българското музикално изкуство, телевизионна и кинодокументалистика.

Възстановка на лицето на цар Самуил по черепа (автор Галина Лебединская)   Преклонението пред цар Самуил и неговите съратници за нас, българите, е традиционна ценност, нещо повече – част от нашата национална идентичност, дори и да не го съзнаваме... Животът и делата на великия владетел отдавна привличат вниманието на български и чужди историци, а най-сериозни са приносите за осветляването на онази епоха, изпълнена с необикновена динамика, славни победи и тежки загуби, е на авторитетни учени като Константин Иречек, Васил Златарски, Иван Снегаров, Иван Дуйчев, Йордан Заимов, Василка Тъпкова – Заимова, Васил Гюзелев, Иван Божилов и др. Епохата на Самуил, особено грандиозният двубой между българския цар и византийския император Василий II, привлича интереса и на ред балкански, западноевропейски и руски византолози и специалисти по средновековна история. В последните двайсетина години се появиха нови съдържателни изследвания, сред които се открояват книгите на сръбския учен Сърджан Пириватрич, на българския историк Георги Николов, както и мащабното, сполучливо обобщение на тази необятна тема, дело на Антон Съботинов. Скромната книга, която вече е в ръцете на читателя, е без претенции за изчерпателност и право на „истина от последна инстанция“ – напротив, нашата цел е да припомним най-важните акценти на епохата, нейните признати, но и забравени герои и събития. Естествено, да бъдат изложени вижданията на автори по отношение на някои неясни и спорни въпроси. „Векът на цар Самуил“ е заглавие, избрано след известни колебания, заимствано от една дискусия на инициативния комитет от учени, оглавен от акад. Васил Гюзелев, в усилията на академичната общност за достойно отбелязване на знаковата годишнина от смъртта на прочутия български цар. Колкото и да е условно подобно заглавие (паралелът със „Златния век“ на цар Симеон изобщо не е случаен!), времето, белязано от ярката фигура на Самуил, наистина обема повече от век – от излизането му на политическата сцена към 969–971 г., през изпълнения с драматични събития и героика негов живот, чак до големите въстания на Петър Делян (1040–1041) и Георги Войтех (1071–1072), избухнали в името на възкресяването на Българското царство, под знака на историческата памет за Самуил. Може би не е излишно да се каже, че през 1014 г. ние, българите, не отбелязваме просто хилядната годишнина от смъртта на емблематичния владетел и воин за българската кауза. По-скоро, колкото и патетично да звучи, даваме израз на своето преклонение пред Самуиловото безсмъртие! Защото един византийска автор от далечния XIII в., се е оказал изключително прав, без дори да е подозирал това – фразата му за „... онзи прочут Самуил, който и досега е в устата на българите...“ е напълно валидна и днес. Ако се замислим, именно в това се състои най-величавата победа на цар Самуил – не толкова и не само над неговия безпощаден противник Василий II Българоубиец, а над безразличието и забравата.   15 септември 2014 г. Велико Търново     „Векът на цар Самуил“ Откъс   Развитието на конфликта през деветдесетте години на Х век  

Магистър Григорий Таронит загива в битка с българите. Миниатюра от Мадридския илюстрован ръкопис на хрониката на Йоан Скилица
  Освободил се през 991 г. от тегобите на гражданската война, Василий II подновява ударите срещу България. Той укрепва пограничните крепости в Тракия и Беломорието, а за солунски управител назначава магистър Григорий Таронит, бивш престолонаследник на арменското княжество Тарон (северозападно от езерото Ван), присъединено към Византия от Никифор II Фока. През 976 г. Григорий подкрепя Варда Склир, но през 987–989 г. е сред най-верните хора на Василий II, активен негов поддръжник срещу узурпатора Варда Фока. Самото назначаване на Григорий начело на администрацията и военните сили в Солун е свидетелство за стремежа на императора да премине в контранастъпление. Започналите военни действия продължават четири години, но за тях споменава единствено Яхйя Антиохийски. Те по всяка вероятност са на широк фронт, който предполага активност и откъм Одрин. За съжаление, Йоан Скилица или е нямал достатъчно информация, или просто е съкратил своите първоизвори, приемайки тази фаза на войната за маловажна в сравнение с известното му като цяло. Показателно за случващото се през този период е обстоятелството, че през 991 г. неизвестно къде и как във византийски плен пада цар Роман, докато „Комитопулът“ успява да се спаси. Царят е хвърлен в затвора, властта изцяло остава в ръцете на Самуил. Научаваме всичко това от краткия разказ на Яхйя Антиохийски. Както бе посочено от Ив. Божилов, България си връща окупираните източни земи със столицата Велики Преслав след победата в прохода Траянови врата. Българската „реконкиста“ е проведена около 989–991 г. Едно сведение в Българския апокрифен летопис неочаквано свързва съдбата на цар Роман с Велики Преслав: „И след това се въздигна друг цар на име Роман, пак от това коляно, и прие българското царство... И възвърна се от изток в град Преслав, и прекара в царството си Роман девет години и почина...“ Дали в това известие няма смътен спомен за участието на Роман в отвоюването на бащината му столица, което е повече от логично? С други думи, попадането му във византийски плен да не е свързано със земите на днешна Македония, а с военните действия в Мизия или Тракия? За съжаление, по този въпрос не може да се каже нищо определено. Както вече стана дума, и Анна Комнина в своето сведение за „българския василевс Мокрос“ (Крум) и Самуил като далечен негов наследник свързват българската династия с Велики Преслав. Яхйя Антиохийски съобщава, че през 997 г. Роман умира в затвора. Остава загадката кой е онзи „Роман-Симеон“, предал Скопие на ромеите през 1003 г.? И който според Скилица е назначен за стратег на Абидос, а Василий ІІ го удостоява с титлите патриций и препозит, втората от които е давана на евнуси. Независимо от колебанията на учените по този въпрос, според нас скопският управител не е идентичен с цар Роман. Според Ст. Антоляк въпросният Роман Симеон е третият син на цар Петър, съответно по-малкият брат на Борис и Роман – теза, която не заслужава доверие. „Симеон“ е второ име, което определено принадлежи на Роман като внук на цар Симеон Велики и неслучайно е възприето от него. Разбира се, не е невъзможно загадъчният управител на Скопие да е носел такова „двойно име“ или поне едно от тези две имена, с което обаче съвпаденията стават прекалено много... Нека се запитаме защо падането или предаването на Скопие през 1003 г. е свързвано от Йоан Скилица именно със „сина на Петър, брата на Борис...“? Връзката на цар Роман с този български град, както изглежда, е била дълбоко вкоренена в съзнанието на тогавашните хора. От друга страна, през ХІ–ХІІ в. Скопие, като център на темата „България“, е имало статут на главен град, на столица на обширната провинция, обемаща ядрото на българските земи от времето на царете Роман и Самуил. В Скопие са живеели най-знатните българи, включително представителите на „рода на кавханите“ – знаем го от случая с Георги Войтех през 1072 г. Сред българското население на Скопие се е пазел спомен за цар Роман, „подхранван“ и от традицията във Виргинския манастир „Св. Георги Бързи“. Обстоятелството, че цар Роман е пребивавал в този град не до 1003, а до 991 г., с течение на времето е избледняло, което е позволило с неговата личност да бъдат свързвани „по инерция“ и по-късни събития. Тази устойчива представа е оставила своето отражение и върху онова, което се е помнело десетилетия по-късно за станалото в Скопие в началото на ХІ в. Следи от църковно-народна представа за цар Роман вероятно се съдържат и в малко известните и недостатъчно проучени рисунки и надписи от средновековния скален скит в местността Писано присое при с. Трекляно, Кюстендилско. Те обаче се нуждаят от повече проучвания, за да може категорично да се определи връзката им с конкретни събития. Цар Роман, независимо коя от застъпваните в историческата наука версии за неговия живот ще приемем, е достатъчно значима личност от българската история. Няма спор, че съдбата на царския син е белязана от особен трагизъм. Този бележит за своето време българин е последният известен ни пряк потомък на цар Симеон Велики и на основния „клон“ на Крумовата династия, дала на българската и общоевропейската история знаменити държавници като самия Крум, Омуртаг, Пресиан І, Борис-Михаил, Симеон и Петър. По един или друг начин, именно Роман е легитимирал връзката между царския род и „клонката“ на Комитопулите – родът, който за средновековните българи е от „същото царско коляно“. Тази династична традиция е отеквала достатъчно силно в големите въстания по време на византийското владичество и е давала упование на българите за бъдещето. Да се върнем отново на военните действия през 991 г. и последвалите четири години. Какви са резултатите от ескалацията на конфликта като реални мащаби е трудно да се каже, но със сигурност България губи някои погранични крепости. Една от тях е Верия (Бер), превзета от императора именно през 991/992 г., въпреки че по-късно е отвоювана от българите. В хода на тази война Самуил ръководи действията най-вероятно от Преспа, в чиято близост съгражда гробница на своите родители Никола и Рипсимия и на брат си Давид. Знаем го от т.нар. Самуилов надпис от с. Герман (992/993), за който вече стана дума. В неговия текст Комитопулът е само „раб Божи“, което освен като знак на смирение е и потвърждение на сведението на Яхйя за приемането на царската титла от Самуил едва след смъртта на цар Роман (997).

http://www.fakel.bg

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели