/Поглед.инфо/ Историкът проф. Пламен Павлов, в интервю за предаването „За честта и славата на България“ на Радио „Фокус“. На 29 юли 1014 година се състои битката при Беласица, позната като битката при село Ключ. Българската войска претърпява тежко поражение от византийската армия. Много българи намират смъртта си в битката, 15 000 пленени български войници са ослепени от византийците, а виждайки разбитата си армия, цар Самуил получава сърдечен удар и умира няколко месеца по-късно.

Водещ: Проф. Павлов, Вие озаглавявате книгата си „Векът на цар Самуил“. Правите ли по този начин аналогия със Златния век на цар Симеон Велики?

Пламен Павлов: Разбира се. Провокацията е напълно добронамерена. И мисля, че е много добре обоснована, тъй като, не само от мен, аз даже в предговора казвам, че това беше едно от възможните заглавия на международната научна конференция, която беше реализирана миналата година на 6-8 октомври в памет на 1000-годишнината от Века на цар Самуил, пак искам да кажа, не само от смъртта на цар Самуил, тъй като ние на практика не правим панихида на един владетел, а всъщност отбелязваме неговата епоха. Защо може да се нарече „Векът на Самуил“? Не мисля, че е необходимо така много аргументи да прилагам, но все пак ще кажа някои. Българската история даже не са един век, даже за повече от век минава под знака на цар Самуил. Той е роден, както знаем, в средата на X-ти век, излиза на политическата сцена пред 969 г. и така още по-убедително през 976 г. До неговата смърт на 6 октомври 1014 г. на практика той е най-енергичната и най-действената фигура в България, било като, първо, е началник, било като съвладетел на цар Роман, най-накрая като самодържавен владетел на България от 997 г. до 1014 г. Но на практика следващите четири години от съществуването на Първото царство минават изцяло под знака на Самуил. Същото важи за големите въстания на Петър Делян, на Георги Войтех. И даже, за да надскочим тези времеви параметри, можем да отидем към въстанието на Петър и Асен. Когато Петър и Асен, знам че тази година пък отбелязваме 830 г. от това голямо събитие – възкресяването на българската държава, тогава Петър, Асен и Калоян – тримата велики Асеневци, братята Асеневци, които на практика не само възстановяват, но и превръщат България в политическа сила номер едно на Балканите, те през цялото време призовават спомена за Самуил. Около един век, значи век е условно понятие, както винаги, но както имаме Златния век на цар Симеон Велики, така имаме и Века на Самуил - векът на отстояване на българската независимост, на тази българска епопея, както я нарече академик Васил Гюзелев и включително и големите въстания срещу византийската власт. Нека да припомним, че Йоан Скилица, един от основните автори, които ни разказват за тази епоха, казва нещо много важно. То не е лошо да го знаме и днес, да го помним – че българите не обичат да търпят чужд ярем. Те уважават своята независимост и дори идеализират свободното българско царство, предпочитат собствена власт, собствена църква, собствена култура. Това е нещо много важно, което на фона на XX-ти век, в който ние винаги търсехме някакви покровители, показва че силата е в самите нас, независимо от територия, от население.

Водещ: Тъй като говорим за века на цар Самуил , за нашите слушатели ще бъде интересно да разкажете какво се случва с България след смъртта на цар Самуил през тези четири години, до окончателното ни падане под византийска власт?

Пламен Павлов: Аз написах тази книга през миналата година именно във връзка с 1000-годишнината и не го крия. Аз затова я направих по-популярна, за да бъде достъпна за широк кръг читатели. Но през 1999 г. пуснах една малка книга „Залезът на Първото българско царство“, където се спрях именно на събитията от 1014 г. до 1018 г. Това са едни много трудни години, тъй като с битката при Ключ България губи 15 хиляди души военна сила и не само ги губи като хора, извадени от строя, но те са превърнати в слепци, това е един много мощен и много злокобен, ако мога така да се изразя психологически удар на Василий Втори. Той с това всъщност убива, така да се каже, духа на българите. И въпреки всичко тези четири години ни най-малко не престава съпротивата. Гаврил-Радомир, синът на Самуил е една личност, която в много голяма степен е подценявана. Вярно е, че той управлява само може би 9-10 месеца, и че до голяма степен плаща не само за своите грешки, но и за тези на Самуил. Ние не бива да отричаме, че цар Самуил наред със своите несъмнени заслуги, със своето величие, има и някои сериозни поражения, някои груби грешки. Знаете как е в реалната политика. Това, което е днес е валидно за всички времена. Много често се прехвърля вината върху конкретната личност, особено в Средновековието. Идва на власт Иван Владислав. Иван Владислав е най-обруганият български владетел от старите ни историци. Това е заради факта, че той убива своя спасител. Знаем, че при кървавата драма при Разметица, близо до днешния Бобов дол, когато Самуил екзекутира Арон и цялото му семейство, заради държавна измяна, така в духа на прабългарските традиции, така както Борис Михаил екзекутира родовете, дали са 52 или по-малко, това вече е допълнителен въпрос, но тези стари прабългарски норми, древни български норми са много важни. И тях ги виждаме в цялото съществуване на България при Самуил, пък и в големите въстания – и при Петър Делян, и при Георги Войтех имаме свикване на народен събор, или той по-скоро е болярски събор. Той именно избира владетел, той избира регентство. Това са абсолютно паралели на това, което става в Плиска и във Велики Преслав. Така че всякакви такива твърдения, че това е македонска, славянска държава или не знам каква си държава, са напълно безпочвени. Ние виждаме в нея абсолютно същата уредба. Сега, Иван Владислав може наистина да бъде укоряван за това, което е сторил, но аз винаги съм се питал, ако нямаше условия и недоволство към Гаврил Радомир, биха ли го подкрепили всички водещи български личности. Там са и Кракра, и Драгомъж, и Елемаг, и Вац – хора, които ние днес си спомняме чисто периферно, но това е елитът на българската аристокрация. Тя подкрепя Иван Владислав. Сега, той може да бъде морално укоряван заради това, което е сторил, но ние не можем да отричаме неговата непоколебимост да защитава България. Това личи от неговия Битолски надпис – един паметник, който разбива на пух и прах всички мистификации и спекулации на тема същност на държавата тогава. Аз даже бих казал, с две думи само, че това е един тържествен текст. Той има донякъде характер на стихотворение. Това е надпис, който се чете на крепостната врата на Битоля и се е четял, нали ние знаем как е намерен, при какви обстоятелства много векове по-късно. Но там се казва: „Аз, Йоан Владислав, самодържец български, построих за българите крепостта Битоля за спасение и убежище и за живота на българите.“ Там се набляга на термина „българи“ – това не е само, за да ни служи в момента като елемент на критика срещу македонистките фантастични спекулации, а той е един горд български дух, той иска да каже „ние сме българската държава, не сме някакви самозванци, не сме някаква случайна територия“, тъй като Византия след 971 г. смята, че след превземането на Велики Преслав България престава да съществува. И Иван Владислав го виждаме да речем при битката при Сетина, на практика той е можел да повтори случая с Траянови врата. Това е една битка 1016 г., там обаче българската армия психически не издържа като вижда Василий Втори. Василий Втори тогава вижда, че ще попадне в клопка и играе „ва банк“. Сам предвожда армията и част от българските войници буквално се разбягват като викат „бягайте, идва императорът“. Така че той вече е бил смятан като една сатанинска, така да се каже, фигура. И въпреки всичко Иван Владислав добре ръководи държавата. За съжаление той постъпва много лекомислено, когато влиза в единоборство с драчкия стратег Никита Пигонит и там е убит, не от самия Никита, а в гръб е нападнат от двама укрити византийски пехотинци. Това са времена на силни емоции, на силни личности. Самият Самуил виждаме да участва в битки, в които това едва ли е най-разумното. Той при Ключ вероятно е ранен и не случайно е спасен от Гаврил Радомир. Но такива са времената. Само с няколко думи искам да кажа, че последният владетел на царството не е Иван Владислав. Крайно време е да проумеем, че последният владетел е Пресиян Втори. За няколко месеца от февруари до някъде август-септември в планините на Албания при днешния гр. Берат или стария български Белград, част от българската армия заедно с престолонаследника продължава да олицетворяват България. И когато едва вече в началото на есента Пресиян и братята му са принудени да се предадат, тъй като са блокирани отвсякъде, тогава Василий Втори изгражда специална трибуна, по стар римски обичай, и един вид официално е завладяна България. Така че имаме трима владетели – Гаврил Радомир, Иван Владислав и Пресиян Втори. Пресиян с прабългарското име на владетеля, който някога е присъединил югозападните земи към България.

Водещ: Благодаря Ви за това участие. Историкът проф. Пламен Павлов за края на Първото българско царство.

Ева БРАНИМИРОВА

Фокус

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели