/Поглед.инфо/ Николица Делфина е внук на воеводата Николица Стари, един от най-верните съратници на цар Самуил

Бунтът на българите в Тесалия и Южна Македония е в съзвучие с въстанията на Петър Делян и Георги Войтех през същото столетие 

В броя на „Труд“ от 5 ноември разказахме за подлостта и предателството на Алусиан - царският син, узурпирал мястото на Петър Делян в освободителното въстание през 1040-1041 г., нещо повече - предал българската кауза в името на личните си интереси. Уви, четвърт век по-късно в сходен „маниер“ постъпва Николица Делфина - водачът на въстанието против византийската власт в Тесалия и Южна Македония през 1066 г.

Бунтът на Николица присъства в учебниците и енциклопедиите, но е подценяван дори и в историческата наука. Факт е, че има редица неясноти около целите на движението и състава на неговите участници. От друга страна обаче, въстанието през 1066 г., макар да остава на локално равнище, отразява спомена за цар Самуил и господстващия в независимото Българско царство стопански и държавно-политически модел. За съжаление, събитията са познати единствено от съчинението „Стратегикон“ на византийския писател Кекавмен, който също има български корени (неговият дядо Димитър е един от военачалниците на Самуил) и е братовчед на Николица.

Николица Делфина, водачът на въстанието през 1066 г., е внук на знаменития за своето време Николица (наричан и „Никулица“) от Лариса в Тесалия, един от най-преданите хора на Самуил. Два пъти е пленяван от Василий II, но и на два пъти бяга от Византия, за да се присъедини към великия български цар. И още, „старият“ Николица е един от малцината боляри, които и след гибелта на цар Иван Владислав продължават съпротивата срещу Българоубиеца в планините на днешна Албания. Заради дядото някои учени условно наричат Николица Делфина „Николица Млади“. По бащина линия той произхожда от аристократичната фамилия Делфини. Не на последно място, през Средните векове в Тесалия живее многобройно българско население, на което обръщат внимание акад. Й. Иванов, проф. Хр. Матанов и други учени.

Останки от кула от крепостта Сервия.

През 1066 г. местните българи и власи (арумъни) от Лариса замислят въстание. Една от причините са високите данъци, които събуждат спомена за далече по-справедливата финансова система на погиналото Българско царство. Николица Делфина, най-видната личност в града, човек със сериозни „връзки“ в столицата Константинопол, е раздвоен в отношението си към случващото се... Свикнал с удобствата на дотогавашния си живот, видният „динат“ (болярин) с писмо предупреждава император Константин X Дука (1059-1067) за готвещия се бунт. След като не получава отговор, сам отива в столицата, но и този път предупрежденията му остават без внимание. Връщайки се в Лариса, макар да е обиден от отношението на Константин X Дука към него, Николица „... се осведомил по-точно за заговора...“ И този път неговите „сигнали“ до императора остават без отговор. Както научаваме от Кекавмен, Hиколица разполага с пълния „обем“ на местната власт в Лариса и Тесалия и е можел и сам „... да залови водачите на злоумишленото дело...“, да ги съди, ослепи и екзекутира!

Очевидно Николица е гражданският и военен управител на Лариса и околните земи, като е удостоен с военната титла „протоспатарий“. Без съмнение, именно той е най-авторитетната личност за местното общество с неговия пъстър етнически състав. Николица обаче се страхува, че ще бъде упрекнат от централната власт в самоуправство и тирания, както и че може да бъде нападнат от самите съзаклятници.

Заговорниците преценяват, че нямат авторитетен политически водач, при това опитен военен предводител. По ирония на съдбата решават да привлекат именно Hиколица, който има „... свои хора и своя войска, а крепостта, както и областта му се подчиняват във всичко, което каже...“ Николица привидно се съгласява и отива на събранието, свикано „... в дома на Боривой Влаха...“ Присъстващите уверяват Николица, че го приемат за свой „... баща и господар...“ Той се опитва да ги разубеди, привеждайки различни доводи, но думите му остават „глас в пустиня“... На другия ден, „... като се събрали българите и власите, отишли по пладне всички заедно при Никулица /.../, хванали го и казали: „От днес те смятаме за наш водач и господар и те избираме да заповядваш какво да правим в предстоящото въстание...“ Николица е провъзгласен за владетел, като дори е заплашен със смърт, ако откаже! Както пише Кекавмен, „... желаейки да ги залови, тай сам станал плячка на техния лов...“

Новият „цар“ по неволя поема отредената му роля. Същевременно - подчертава Кекавмен,- смята при първия удобен случай сам да потуши бунта. Така или иначе, Николица събира силна войска от власи и българи, навлиза в Егейска Македония, превзема крепостта Китрос и обсажда Сервия. Ще припомним, че във времето на цар Самуил градът е в български ръце и е управляван от Николица „Стари“, дядото на въстаническия водач!

Жителите на Сервия признават властта на Николица, но скоро се отмятат, след което Николица превзема крепостта. Постепенно се създават условия започналото от Тесалия въстание да стане „детонатор“ на недоволството в голямата тема (провинция) България с център Скопие. Макар нашите разсъждения да са хипотетични, въстанието от през 1066 г. би могло да повтори онова на Петър Делян. Достатъчно е да отбележим, че пет години по-късно в един обширен ареал от Дунава до Охрид се разгаря въстанието на Георги Войтех през 1071-1072 г.

Оглавилият въстанието Николица продължава да се колебае... Независимо от постигнатите военни успехи, той тайно изпраща нови писма до императора. И най-накрая очакваната императорска грамота пристига! В нея, както е препоръчал самият Николица, Константин X Дука отменя увеличението на данъците и обещава опрощение на всички заговорници. Въоръжен с „императорските клетви“ и изпратените като тяхно потвърждение икони, Николица убеждава колебаещите се да сложат оръжие. По-радикалните заговорници настояват: „Започнал си война, не търси мир!“ Опирайки се на собствената си „частна войска“, Николица арестува непокорните, а един от техните „лидери“ на име Славота наказва със смърт! Потушил бунта, доскорошният „цар“ се представя на изплашения управител на тема България в Скопие Андроник Филокалес, а после и на самия император Константин Х в Константинопол.

Въпреки показната благодарност заради усмиряването на въстаналите българи и власи, скоро Николица става обект на подозрения и неприятности... Това показва, че в разказа на Кекавмен има определена тенденциозност - очевидно авторът се стреми да оневини своя братовчед. Императорът явно не вярва във „версията“ на Николица. Това едва ли се дължи само на неговата мнителност, както твърди Кекавмен, а и на сведенията, събрани от византийските „тайни служби“... Независимо от клетвата си, потвърдена от самия цариградски патриарх Йоан VIII Ксифилин (1064-1075), Николица е хвърлен в затвор в Амасия в Мала Азия. Реабилитиран е от император Роман IV Диоген (1068-1071), имащ стари връзки с българската аристокрация, бидейки управител на тема България и зет на Алусиан. Завръщайки се в Лариса, Николица е обект на доноси, но Роман Диоген не вярва на „... многото му клеветници...“ При управлението на император Михаил VII Дука (1071-1078) с цената на много „поклони“ Николица е реабилитиран и дори е назначен за командир на копиеносците в морските войскови части. И все пак, прави впечатление, че така „за всеки случай“ е отдалечен от своите сънародници. При император Алексий I Комнин (1081-1118) поради възрастта си излиза „в пенсия“ и се и завръща в Лариса, където умира нейде след 1083 г.

Съдбата на Николица Делфина поставя редица въпроси. От една страна, „ромеизацията“ на подобни личности, особено когато са от смесени бракове, е факт. От друга, обвързването на движението с темата България и нейните жители показва категоричната му връзка с идеята, водила Петър Делян през 1040 г. и Георги Войтех само пет години след забравеното днес въстанието през 1066 г. - идеята за възкресяване на свободнота и независима българска държава.

Труд

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели