Алтернативна политика по доходите в България

/Поглед.инфо/ Около 70% от българските домакинства получават по-малко доходи на член от семейството от необходимите за издръжка. Близо 40% от домакинствата имат доход на член от семейството под прага на бедност.. В България има масово недохранване на децата и възрастните. Сега в мизерия живеят 35-40% от българите, а в бедност и на границата на бедността около 65-70%. В охолство живеят 5-7% от населението. На милионите българи им тежи оскотяващата бедност, всеобщата несправедливост, чувството за изоставеност и безперспективност. Отвратени са от безнаказаната престъпност и корупцията. В България няма по-голям дефицит от дефицита на справедливост! Това подкопава дълбоко националното ни самочувствие и личното ни достоинство.

Всеки средно грамотен човек знае, че решението на днешните ни тежки социално-икономически проблеми е в ускорения догонващ икономически растеж от 8-9% в продължение на 10-15 и повече години. Това обаче изисква огромни многомилиардни инвестиции, тотална структурна и технологична модернизация на икономиката, квалификация и преквалификация на 3-4 милиона души, висока производителност и конкурентоспособност,рязко подобрение в работата на институциите, форсирано развитие и модернизация на здравеопазването, образованието, науката и иновациите, съвременна инфраструктура, ограничаване на престъпността и корупцията и много време. Вече 25-30 години властите не създават нито една от изброените предпоставки за преодоляване на бедността.

А милионите бедстващи българи, заблуждавани вече три десетилетия, че България ще се превърне в Балканска Швейцария, не могат да чакат още 10-15 или повече години докато икономиката живне. Ако изобщо живне! Те искат макар и скромно подобрение, но още днес. Това означава още през тази и следващите 2-3 години. Чудеса в икономиката обаче няма!

Положението с доходите в България е толкова тежко, изпълнено е с такова напрежение, че консервативна международна институция като МВФ би тревога на 22 февруари 2018 г. Те обърнаха внимание, че доходите у нас са два пъти по-ниски от средните в ЕС, че фискалните, демографските и други последствия от това са много сериозни. Предупредиха основателно, че това ще забави бъдещото икономическо развитие на страната.

Впрочем, нищо ново. Ние го знаем отдавна и бием тревога за това. Изглежда са ни чули в МВФ във Вашингтон, но не и в София. Нито българските власти, които продължават да провеждат безотговорна икономическа и финансова политика. Нито българският бизнес, който от много години потиска доходите на стотици хиляди хора. Дори възразява срещу мизерните минимални заплати, като ги смята за „много високи” и оспорва начина на тяхното определяне. Воюва срещу възнаграждението за прослужени години, което смята за незаслужено, и т.н. С всичко това принуждава стотици хиляди високо и средно квалифицирани работници, инженери, лекари и други специалисти да напускат България. А сега, поради недостига на такъв персонал, настояваше и постигна облекчаване на вноса на евтина работна ръка от трети страни извън ЕС. И властите отново се подчиниха сервилно, като увеличиха от 10% на 35% допустимия максимум за наемане на такива чужденци във фирмите

Главна краткосрочна цел на икономическата и на социалната политика на всяко българско правителство трябва да бъде НАЧАЛО НА СКРОМНО ПОДОБРЕНИЕ в живота на хората, което да се почувства към края на 2019 и през 2020-2021 година. Макар и още слабо, то трябва да става все по-осезателно през следващите години и да се почувства по-силно към 2030 г. Това може да подейства успокояващо върху напрегнатото и тревожно обществено съзнание. Такова скромно, но спешно подобрение може да се постигне само чрез съществена промяна в разпределителните и преразпределителните отношения. Или казано по-популярно – чрез политиката по доходите и с данъчната политика.

Противниците на данъчната реформа твърдят, че по този начин не може да се подобри животът на най-бедните. Вярна е само една малка част от него – че не може да се подобри радикално. Предимството на този подход е, че макар и скромно, то може да се постигне бързо – до една-две години. Това ще стане чрез умерено преместване на данъчното бреме от бедните и средните слоеве, както е сега у нас, към заможните и богатите, както е в Западна Европа. То е достатъчно ясно, за да бъде разбрано от пръв поглед, но противниците на данъчната реформа не са заинтересовани от него.

Друг изход няма. През последните 29 години е натрупана огромна несправедливост в обществения организъм, че се налага бърза хирургическа намеса. Без такава намеса може да се стигне до остри социални конфликти. Защото у нас се наслагват две социални злини: България е едновременно и най-бедната и с най-голямо доходно неравенство в ЕС. На социално-икономически език това поражда социална мизерия.

Поголовно ниските доходи са в основата на масовото недохранване. В тази връзка е важно да се знае, че през 2017 г. индивидуалното потребление у нас е 68,3% от БВП, т.е главна негова съставка. Наистина, у нас не умират от глад хора по улиците, както е в Африка и Азия, но поради постоянно недохранване нашите хора са полуздрави. По-често боледуват, особено от трудно лечими най-опасни болести. Смъртността ни е най-висока в ЕС, продължителността на живота – най-ниска, възрастовата структура на населението – най-неблагоприятна. Въздържат се да създават семейства и да раждат деца, защото не могат да ги отгледат и образоват. с мизерните си доходи. Нямат нормален достъп до здравно обслужване и лекарства, особено в селата. Не може да се осигури нормално възпроизводство в българското семейство. Около два милиона души напуснаха страната, за да търсят препитание в чужбина. Кой напуска домашното си огнище, освен ако неволята го е принудила!

Наред с вековната ни икономическа изостаналост, съзнателно потисканите от държавата и от бизнеса доходи са една от главните причини за описаната най-мрачна социална картина у нас между страните членки на ЕС. Ако не се вземат радикални мерки нацията линее, топи се и клони към изчезване в дългосрочен хоризонт. Това е най-силно и най-опасно изразено в българската етническа общност, която се стопява. В циганската общност няма демографска криза. При тях има положителен естествен прираст. Такава е житейската картина в България сега, която наричаме демографска криза. Положението може бързо, макар и само частично, да се смекчи с помощта на бърза промяна в доходната и данъчната политика.

Някои политици, либерални икономисти и работодатели твърдят, че ниските доходи могат да се увеличат и доходното неравенство да се преодлее само чрез икономическия растеж, повишаване квалификацията на персонала и ограничаване на мързела на работещите. Тази категория самозабравили се хора обикновено твърдят, че бедните са бедни, защото са мързеливи. Този примитивен, пещерно реакционен възглед е неспособен да обясни растящата бедност и неравенство в България, в Европа и по света. По тяхната мракобесна логика в света живеят няколко милиарда мързеливци.

Човечеството е изправено пред гигантски промени, поради растящото неравенство между бедни и богати. Числата за неравенството са шокиращи. На това обърна внимание наскоро и генералният директор на МВФ г-жа Кристин Лагард. Те присъстват постоянно през последните години и в дневния ред на дискусиите в Давос - Швейцария. Неравенство, което може да предизвика невиждани по мащаби глобални социални сътресения, ако не се вземат спешни мерки за неговото туширане. Защото търпението на унизените няма да е безкрайно!

Препоръчаното от мен преразпределение на доходине е драматично, но все пак е едно скромно начало, в контекста на някои непреодолими ограничители у нас, в Европа и по света. Дори за предлаганата тук скромна промяна е лесно да се каже, но ще е много трудно да се направи. Защото засяга конфликтни интереси и ще е болезнена за богатите. А те, освен че са богати са много влиятелни и силни. Много често, те назначават министрите пряко или косвено и определят политиката на правителствата у нас.

Независимо от това, повече не може да се отлага! Трябва да се действа още от 2019-2020 г! Политиците ще допуснат поредната груба грешка ако продължават да си затварят очите пред жестоките реалности на днешна България. А и на южните и източните региони на Европа.

Известно е, че във всички държави по света БВП се използва като мерило за произведените материални и духовни блага. Така е и в Европа и в България. Въпреки някои слабости на този показател, по-добър за практически цели засега няма.

Известно е също, че тези блага са произведени от всички заети в общественото производство. Отношението между стойността на произведените блага и броя на заетите, дава представа за производителността на съвокупния работник в България. Така е и в другите европейски страни. Ако вместо броя на заетите, който по-трудно се определя, използваме броя на населението, установяваме, че произведеният БВП на човек от населението у нас сега е 49% от същата средна величина в ЕС. Това ни съобщава официалната статистика.

Логично е нашият съвокупен работник да получава толкова или приблизително толкова по-малък доход от европейския си колега, колкото по-ниска е неговата производителност, т. е. около 45-50% от неговия доход. Средните доходи на един работещ в България обаче са 23-25% от средните в ЕС. Дори и да са около 30%, това е доста по-малко, отколкото предполага неговата производителност, в сравнение с европейската. Макар и измерена по този груб начин.

За да сме сигурни нека анализираме структурата на БВП по елементи на добавената стойност у нас и в ЕС. Делът на така наречените компенсации на наетите, (заплати и социално-осигурителни вноски) по официални данни у нас е около 40% от БВП. Средното в ЕС е 47,4%, а в някои страни членки достига 52,9%. Ако доходите бяха съпоставими с производителността нашият дял на компенсацията на наетите трябваше да е съпоставим със средния в ЕС, т. е. два пъти по-нисък, а не четири пъти. Следователно и по този измерител на доходите, българският съвокупен работник получава далеч по-малко от средния си европейски колега, отколкото му се полага според по-ниската производителност. Така е не само през 2017 г., а за всички години през последните десетилетия. През отделни години е било и доста по-лошо. Здравият разум подсказва, че това не може да продължава безкрайно.

И понеже става дума за нещо много важно, нека проверим как се е променяло производството и заплащането у нас от 1990 г. до сега. Ако проследим изменението на производството и на заплатите у нас по съпоставими цени от 1990 г. до сега, установяваме, че производството изпреварва силно растежа на заплатите. С други думи, производителността на труда расте доста по-бързо от средната работна заплата.

В продължение на 25-26 години българският бизнес постъпваше непочтено, меко казано, спрямо наемния труд, като потискаше прираста на заплатите далеч под прираста на БВП (виж графиката). Той се опитва да го прави и сега. Както казах, недаденото трябва да се даде, макар и със закъснение, чрез форсирано повишение на заплатите през следващите години над производителността. Друг начин няма. Бизнесът до сега си затваряше очите за връзката между производителност и доходи и налагаше продължително изоставане на растежа на заплатите след растежа на производителността.

Динамика на БВП и на работната заплата в България

В свое изказване миналата година, един от ръководителите на българските работодателски организации, заяви, че българските работници не получавали толкова ниски доходи, както се внушавало на обществото. Аргументът му беше, че около 70% от работещите по света получавали по-малко от нашите работници. Това е, меко казано, некомпетентно сравнение. Дори ако допуснем, че е вярно за средните доходи в Африка, Близкия и Средния Изток, Южна и Източна Азия, Карибския регион, части от Латинска Америка и други региони.

Но ние живеем и работим в Европа, а не в тези региони. При оценка на нашите доходи и на производителността ни трябва да се прилагат европейски, а не африкански стандарти. Ако в продължение на десетилетия се допускат такива големи различия в доходите и в качеството на живота като цяло, между нас и останалите европейски държави, високо и средно квалифицираните българи нямат друг изход, освен да напуснат родината си и да търсят работа и доходи в Западна Европа. И го правят. И никой няма право да ги обвинява!

След като прецени, под обществен натиск, че този произвол не може да продължава безкрайно, бизнесът започна напоследък да напомня за връзката между производителност и заплати и да настоява заплатите да не нарастват по-бързо от производителността. Това е начин да се предотврати ускореното изпреварващо годишно повишение на реалната заплата с 13-15% през следващите години и да се ограничи до 2-3-4%, колкото е нормалното трайно нарастване на производителността на труда в страни като нашата. То би означавало удължаване до безкрайност на периода за сближаване на доходите и производителността с тези в ЕС. А следователно и за още по-мащабно напускане на високо- и средно-квалифицирани работници и специалисти от България. Това е неприемливо и не трябва да се допуска!.

Прогонени от собствената си държава и работодатели, те търсят препитание за себе си и своите семейства в чужбина. Причините за масовата емиграция от България през последните 20-25 години са много, но главната е липсата на работа и ниското заплащане у нас. През тези години по неофициални оценки около 1,5-2,0 млн. българи направиха този избор. Пак по неофициални данни поне около един милион души са работоспособни и то високо и средно квалифицирани работници, инженери, лекари, програмисти, агрономи и други специалисти.

Странното е, че след като принудиха стотици хиляди свои специалисти да заминат за чужбина поради липса на работа и ниско заплащане, правителството и бизнесът търсят сега заместители от други страни, надявайки се, че ще си ги осигурят при по-ниско заплащане. Съмнявам се дали тези очаквания ще се потвърдят. Но нека за момент допуснем, че успеят да наемат чужденци. Правилно ли е българската държава да позволи такава гигантска демографска рокада? Не само че е погрешно. Това би било недопустим произвол, дори подигравка със живота на стотици хиляди хора и с техните близки!

Решението е в създаването на подходящи икономически и социални условия за затихване на емиграцията и за постепенно завръщане на част от емигриралите по тяхна собствена воля. Най-ефикасният инструмент е ускореното повишаване на заплатите в България.

Това изисква алтернативна политика по разпределение на новата  стойност между печалба на работодателите и заплата на наемния труд, с цел - повишаване дела на заплатите. През следващите десетина години трябва да се преодолее натрупаното силно изоставане на заплатите от производителността на труда у нас. Това може да се постигне само чрез ускорено изпреварващо нарастване на заплатите пред производителността. Това, обаче няма да е благодеяние за трудовите хора, „щедър” подарък на богатите за бедните, а възстановяване на нарушената справедливост. Даване на недодаденото през годините. Същото важи и за пенсиите.

Трайното потискане на доходите създава социална несправедливост, а тя поражда социално напрежение и конфликти. Това е нежелателно за обществото като цяло и за наемния труд, но вреди и на самия бизнес. По-добре е различията в интересите да се разрешават на масата за преговори, а не на улицата! Това е азбучна истина. С този анализ не култивирам враждебност срещу бизнеса, а му подсказвам нещо, което е и в негов интерес, но той, като че ли не го разбира. С това вреди и на себе си.

Бизнесът също се нуждае от социална стабилност и от спокойствие в обществото. В стратегически план, строго погледнато, той се нуждае и от социална справедливост. Защото не е възможна спокойна и ефективна стопанска дейност в обстановка на трайно социално изнудване, конфликти и улични вълнения. Социалната справедливост е ключово понятие на общочовешкия морал. А и на деловия морал. Тя е абсолютно необходима за нормално функциониране на икономиката.

България е страната с най-ниска средна месечна заплата в ЕС. Това личи от таблица 1:

Таблица 1. Средни заплати в някои страни от ЕС

в евро

Източник: Евростат

Както посочих по-горе, средната заплата у нас по паритетни стандарти е значително по-ниска, отколкото би трябвало да е при настоящото съотношение между производителността на труда у нас и в ЕС. През следващите годининашите реални заплати трябва да растат ежегодно с 13-15%, за да се компенсира изоставането. При 1050 лв брутна месечна заплата в 2017 г., тя следва да нараства със 130-150 лв. всяка следваща година и да достигне около 5000 лв в 2040 г. (виж таблица 2.).

Таблица 2. Средна месечна заплата

лева

Източник: Собствени оценки

Някои хора може да си помислят, че подобно повишение на заплатите ще срине конкурентоспособността на нашата икономика. За същата опасност ни предупреждават често от МВФ и Световната банка. Това обаче не е вярно! Първо, производителността на труда у нас през следващите две десетилетия следва да нараства с около 10% средногодишно. Второ, както посочих по-горе, компенсацията на наетите у нас е около 40% от БВП по елементи на доходите, при 47,4% средно в ЕС. Измерена чрез националния доход, компенсацията на наетите у нас е била 43,6% през 2017 г., което е много по-ниско от другите европейски страни. Освен на по-ниската производителност, това е резултат и на дългогодишното потискане на доходите у нас. Доходите в България не са били и не могат да бъдат ограничители на конкурентоспособността в обозримото бъдеще.

България е страната и с най-ниски пенсии в ЕС – значително по-ниски от това, на което следва да са при нашето равнище на развитие и многократно по-ниски в номинално изражение от развитите западноевропейски страни. За преодоляване на това изоставане е необходимо ускорено нарастване и на пенсиите. То трябва да започне още от втората половина на 2019 г – с повишение на средната реална месечна пенсия от 1 юли с 50 лв. Повишението на месечната пенсия през 2019-2040 г. следва да бъде далеч по-висок, а не с 4-5 лева или с 3,8% (което означава 1,9% средногодишно), както предвижда правителството от 1 юли 2018 г. Средната пенсия за трудов стаж от 360 лв. в 2017 г., следва да достигне около 2600 лв към 2040 г. (виж таблица 3.).

Таблица 3. Средна месечна пенсия

лева

Източник: Собствени оценки

През 2017 г. средната месечна пенсия е била 34% от средната работна заплата. Според тези оценки през 2020 г. тя ще достигне 38%, в 2030 г. 45% и в 2040 г. 52%. Това съотношение между пенсия и заплата е по-рационално и съответства на европейската практика.

Общото стопанско оживление ще активизира производството, износа и заетостта в цялата икономика, ще увеличи доходите на физическите лица и печалбите на компаниите. Това пък ще увеличи постъпленията в бюджета от преки и косвени данъци и ще повиши потенциала на държавата да разширява финансирането на важни обществени програми. При тази икономически освежена обстановка е възможно, дори желателно, през следващите години да навлезем в режим на здравословна инфлация до 2,0-2,5%, каквато се толерира и от Европейската централна банка.

Политиката на доходите у нас е несправедлива. За характера на тази политика може да се съди по разпределението на новата стойност между труда и капитала (т.е. между заплати и печалби) и по равнището на данъчното облагане (това, което мобилизира държавата с данъците и това, което оставя на работодателите). Те намират обобщен израз в дела на държавните приходи и разходи в консолидирания бюджет. Този дял у нас е около 35-36%, а ако се вземат само данъчните приходи – под 30%, при 48,5% средно в ЕС.

Зад ниските проценти в България се крие траен стремеж на властите да оставят преобладаващата част от новосъздадената стойност на предприемачите и да ощетяват работещите, интелигенцията, младите хора, дребния бизнес, пенсионерите. Това изостря доходното неравенство в продължение на много години. То се оказа възможно поради икономическата агресивност на капитала в България, пословичната търпимост, на българите и липсата на активни синдикати и неподкупни политически партии, които да ги поведат в защита на фундаменталните им интереси.

Справедливото заплащане е и важен фактор за задържане на специалистите и квалифицираните работници у нас. Както вече отбелязах, сега има голям отлив на средно- и високо квалифицирани кадри, поради силното подценяване на труда им у нас в продължение на дълги години. Медиците са един от многото примери. Високо и средно квалифицираният технически персонал също.

Както посочих по-горе, по приблизителни оценки около 1 млн. българи в работоспособна възраст са емигрирали в другите европейски страни и извън тях. Преобладаващата част са високо и средно квалифициран персонал. Предприемчиви млади и хора на средна възраст. Дори след катастрофални войни през миналия век, не сме губили такъв човешки капитал. Тази загуба има катастрофален характер. Независимо от значителните парични трансфери, които работещите в чужбина българи правят на свои близки у нас. Някои наши специалисти оценяват, че това изтичане на човешки капитал ни струва над 100 млрд. щатски долара.

Малко хора у нас си дават сметка за това огромно кадрово обезкръвяване. Отливът на квалифицирана работна сила е един от преките деструктивни резултати от потискането на доходите. И свързаното с това искане да се облекчи привличането на работници и специалисти от трети страни (Украйна, Молдова, Грузия, Виетнам и други). Сами си създаваме сложна ситуация. Поддържаме ниски заплати на нашите квалифицирани работници и специалисти и ги принуждаваме да напуснат България. А сега търсим заместници от други страни, при много повече рискове и неизвестни.

Още по-тревожни са и другите резултати от такава политика по доходите на нашата държава и на частния ни бизнес. Като правило, при що годе нормално заплащане, мъжете и жените на средна възраст предпочитат да останат в родината си при своите родители и при децата си. Принудени да отидат на гурбет, те оставят тук децата си на бабите и дядовците, които не могат да ги заместят пълноценно. Това се отразява деструктивно върху възпитанието и израстването на децата им. Разрушават се все повече човешки съдби. Създава се контингент от млади бъдещи престъпници. Особено на децата, които по природа се нуждаят да растат в присъствието на баща и майка. Сега са лишени от един от тях или и от двамата. Българският бизнес и политиците ни явно не се интересуват от тази поколенческа катастрофа.

С предлаганите от мен промени ще спадне делът на печалбата (и на степента на експлоатация) и ще нарастне делът на труда (заплатите) в разпределението на новосъздадената брутна стойност. Това ще доведе до чувствително повишение на средната работна заплата.

Освен по средната заплата, за бедността в една страна може да се съди и по минималната заплата. Защото средната заплата често пъти е подвеждаща. Тя може да расте не в резултат на подобрение на общото благосъстояние, а на рязко повишение на доходите на заможните и богатите (15-20% от населението), при неизменно и дори намаляващо равнище на доходите на бедните и средните слоеве (останалите 80-85%). Това се случва често у нас през последните десетилетия. По данни на Евростат България е с най-ниската минимална месечна заплата в ЕС през последните години (виж таблица 4.)

Таблица 4. Минимални заплати в някои страни

от ЕС.- в евро

Източник: Евростат

България беше единствената страна в ЕС с минимална заплата под 300 евро. А българският бизнес възразява дори и против тази заплата, понеже била „много висока”.

България се нуждае от нова политика на разпределението и преразпределението: Освен че трябва да се повишава общото равнище на доходите, финансовото бреме на данъчните и други плащания трябва да се премества постепенно от бедните и средни слоеве, както е сега, към заможните и богатите, както е в Европа. Това е и справедливо, защото е балансиран подход в отношението към труда и капитала, към който всяко българско правителство трябва да се придържа през следващите години и десетилетия.

Крещяща е потребността от ограничаване на голямото доходно неравенство. Както е известно, то се измерва с коефициента Джини. Колкото по-висок е той, толкова по-голямо е неравенството (виж таблица 5.).

Таблица 5. Коефициенти Джини

след социалните трансфери

Източник: Евростат

В момента коефициентът превишава 40,0. Към 2030 г. България трябва да се стреми към коефициент на Джини около 24,0-25,0, каквото е сегашното равнище в Чехия, Словакия и Словения. Той трябва да бъде запазен и дори намален до 21,0-22,0 към 2040 г.

Същото се потвърждава и с друг надежден измерител на доходното разслоение – съотношението между доходите на най-богатите и най-бедните 20% от населението. Средното в ЕС през 2017 г. е било 5,1 пъти. България е рекордьор с 8,2 пъти, а в Чехия и Словения е най-ниско – около 3,5 пъти. Доходното разслоение между най-бедните и най-богатите 20% в България расте с ускорен темп през последните години. При 6,1 пъти в 2012 г. достигна 8,2 пъти в 2017 г. Като имаме предвид, че богатите хора у нас масово не регистрират важна част от доходите си, тази разлика вероятно е над 10 пъти.

Съчетаването на масова бедност едновременно с остро доходно неравенство формира социалната мизерия. При сравняването на различни страни по средно равнище на бедност и по вътрешно доходно неравенство, се установява къде е постигната най-висока социална мизерия. Българските правителства са шампиони и по този важен критерий за социално-икономическа безотговорност пред своя народ. Ние имаме най-ниско средно равнище на доходите (най-ниска минимална и средна заплата, и най-ниска минимална и средна пенсия), припокриващи се с най-високо доходно неравенство. Наличието на голямо доходно неравенство при масова бедност е много болезнено. Защото, едно е да си беден в Норвегия, Швеция или Швейцария, друго е да си беден в България или Литва. Това умножава и изостря до нетърпимост нашата социална мизерия. Големият въпрос е – до кога народът ще я търпи?

С предлаганите от мен промени ще спадне делът на печалбата (и на средното равнище на експлоатация) и ще нарастне делът на труда (заплатите) в разпределението на брутната новосъздадена стойност. Ще бъде леко смекчена дългогодишната социална мизерия на нашия народ. Дано правителствата и бизнесът пристъпят към тези мерки преди да е избухнала социалната експлозия! А тя се задава на хоризонта, въпреки пословичното покорно търпение на българите!