Европейският съюз – федерация или конфедерация

/Поглед.инфо/ Европейският съюз трябва да се развива главно като гъвкава икономическа конфедерация, а не като монолитна политико-икономическа федерация

Предизвикано встъпление

Тази вечер – 28 февруари 2017 г. медиите съобщиха, че утре, 1 март Председателят на Европейската комисия Юнкер ще обяви пред Европейския парламент Бяла книга по бъдещето на Европейския съюз. Тази тема отдавна занимава умовете на много хора в Европа и извън нея. Аз не правя изключение от тази група загрижени за бъдещето на Европа хора. Напротив, тревогите ми растат от това, което се върши от върхушката в Брюксел и от правителствата на някои най-големи страни членки.

Тази загриженост ме накара да напомня на читателите преди изявлението на г-н Юнкер, за моя статия по темата, публикувана през Юли 2016 г., която отразява в обобщен вид мои разсъждения по тези сложни проблеми през последните 15-20 години, особено след присъединяването на България към ЕС на 1 януари 2007 година. Очаквам с интерес изявлението на г-н Юнкер. Ще ми бъде интересно да сравня моите впечатления и заключения на добре информиран външен наблюдател по бъдещето на ЕС с тези на г-н Юнкер.

Следва моята статия от преди една година:

Разпадането на Европейския съюз вече е започнало. Споразумението от Шенген се пропуква. Започна възстановяване на граничния контрол между държавите вътре в Шенгенската зона. Това може да внесе сътресения в Еврозоната и в Общия европейски пазар. Известният американски икономически анализатор Мартин Армстронг заяви през май 2015 г. пред немския вестник “DieWelt”, че «рискът за разпадането на Еврозоната е над 90%».

Очертават се контурите на Централно Европейски Съюз, който включва Унгария, Чехия, Словакия и Полша. Обособяването на този съюз ще бъде реакция на форсираната централизация, налагана от ръководството на ЕС в Брюксел и ръководителите на няколко най-големи страни-членки, а също и политическото послушание спрямо Америка. Наред с всичко друго, това обединение може да се превърне в неутрален буфер между Европа и Русия и в гаранция срещу самоубийствен сблъсък между Стара Европа и Русия.

Форсираният натиск за ускорена всестранна интеграция наверно ще събуди и активизира съпротивителни сили. Ако са достатъчно мощни и добре организирани, заедно с други фактори, те могат да неутрализират ускорените интеграционни процеси и да активизират обратни процеси.

КАКВО Е ВЪЗМОЖНОТО РЕШЕНИЕ?

А/ Европа трябва да е икономически обединена с помощта на гъвкави, доброволно възприети, а не силово наложени на страните-членки механизми, за да бъде конкурентоспособна спрямо настоящите и бъдещите световни икономически гиганти: САЩ, Китай, Япония, Индия, Бразилия, Русия и други. Разпокъсана Европа има ограничени шансове за успех в бъдещата конкуренция в многополюсния свят с неговия мощен конкурентен пазар.

Най-сигурната спойка за бъдещо обединение на европейските държави е общността на интересите, а не силовият административен политически натиск. Ако ЕС се управлява така, че при вземането на най-важните решения се съблюдава най-строго общността на интересите на страните-членки – ще има единство. Ако се вземат решения, които облагодетелстват едни страни-членки и ощетяват други, ако ЕС продължава да обслужва повече европейските корпорации, а не европейските народи – няма да има единство. Дори и наложено силово, както се постъпва до сега, то ще се пропука рано или късно и може да се стигне до разпадане на общността.

Гъвкавото обединение в рамките на ЕС следва да е главно в икономиката, без да ограничава прекомерно суверенитета на страните членки в тази област и без да засяга сериозно управленските им компетенциии в другите области, извън икономиката. Кои сегашни функции на националните държави могат да се делегират на единния наднационален ръководен център на ЕС и къде да бъде червената линия, зад която не бива да се допуска посегателство върху националния суверенитет на страните-членки, е въпрос на специални проучвания с участието на експерти от различните области на знанието и управленската практика.

Б/ Най-общият контур на препоръчания статут на националните държави-членки на ЕС е превръщането на общността в гъвкав съюз на самостоятелни национални държави, а не в монолитни европейски съединени щати. Съединените американски щати бяха създадени с Декларацията за независимост на 4 юли 1776 г. при коренно различни исторически и текущи условия, в сравнение с настоящите в Европа и в никакъв случай не могат да бъдат модел за бъдеща обединена Европа.

Опитите за силово налагане на американския модел в Европа сега и през следващите години и десетилетия са най-сигурния начин за провал на идеята за европейско единство. Националните парламенти на страните-членки на ЕС трябва да запазят много силни законотворчески правомощия, включително и право на вето за своята държава по конкретни решения на централните ръководни институции в Брюксел, които увреждат силно съответните национални интереси. Действащият сега принцип за върховенство на всички нормативни актове на ЕС над националните нормативни актове, трябва да отпадне и да се определят конкретно и точно границите за управленска компетентност между централните и националните институции в различните области. Когато се определят тези граници също трябва да има червена линия, зад която е недопустимо да се навлиза в компетенциите на националните институции. Това се налага, защото Европа има много силни, вековни традиции с независими национални държави и ярка национална идентичност, с които държавите и народите в региона с основание се гордеят. Те не могат да бъдат потъпкани по такъв брутален начин.

Тази червена линия трябва да определя зоната на най-важните решения, където единственият компетентен е СУВЕРЕНЪТ – народите на страните членки. Правомощията на суверена трябва да се увеличават, а не да се ограничават. Само народът на съответната държава – член на ЕС трябва да има ненакърнимото право да решава кой, как и какви политически формации да го управляват, с каква програма и каква икономическа, социална и всякаква друга политика да провеждат в тяхната държава. Трябва да се преустанови злоупотребата с принципа «повече сигурност в замяна на по-малко свобода». Или на принципа «Повече Европа, по-малко национална държавност». Свободата и сигурността трябва да се съчетават балансирано. Същото важи за интеграцията и националната идентичност. Правата на суверена не подлежат на ограничаване, освен при извънредно положение, когато е застрашено бъдещето на държавата. Това не може да се прави дори от най-високопоставените европейски администратори.

В/ Първостепенните и най-важни решения трябва да вземат гражданите на съответната държава, като например: членството в ЕС, НАТО, СТО, Евроазиатски съюз, Споразумението за международна търговия и инвестиции между ЕС и САЩ и т.н. Националните референдуми да се превърнат в инструмент за вземане на всички най-важни национални решения, без да се отива в провеждане на референдуми по технически подробности или по високо специализирани теми. Всякакви опити за прилагане на принципите на организация и вертикално разпределение на управленски компетенции на САЩ – с федерално управление и щати, са неприемливи за Европа по силата на много исторически и съвременни причини, на които не е възможно да се спирам тук.

България не трябва да се присъединява към Споразумението за международна търговия и инвестиции между ЕС и САЩ (ТТИП). При евентуален натиск върху България за присъединяване Народното събрание да вземе решение за или против ратификация на споразумението само след национален референдум по този въпрос.

Ако «Движението за демокрация в Европа 2025» на Варуфакис се окаже успешна инициатива и то се разпространи широко в европейските държави към 2025-2030 г., демократизирането и хуманизирането на Европейския съюз ще се улесни и ускори. Ако европейските народи го подкрепят то ще обхване не само националните, но и централните институции на общността.

Г/ Фундаментален принцип на бъдещия ЕС трябва да бъде симетрията между участието във вземането на важните решения и отговорността за техните последствия. Само правителствата, участващи пряко и подкрепили вземането на важно решение на наднационално равнище следва да носят отговорност за последствията. А по най-важните наднационални решения, преди да изработят своя позиция националните правителства трябва да се допитват до своя суверен. Трябва да се сложи категоричен край на сегашната практика, когато едни правителства вземат решенията, а други плащат цената за последствията.

Д/ ЕС следва да поддържа тесни икономически връзки с Русия на основата на взаимната им икономическа допълнимост и взаимна зависимост – да се съчетаят модерните технологии на Европа с неограничените суровинно-енергийни ресурси на Русия. Това би направило производствено-стопанския комплекс между Европа и Русия най-мощния икономически гигант в света, наред с Китай. Разбира се, ЕС трябва да поддържа активни търговско-икономически връзки със САЩ и другите региони на света.

Европейският съюз в сегашния му вид е изхабен и дискредитиран модел. Той е изиграл някаква полезна роля до сега, но е с изчерпан потенциал и вече затруднява развитието на общността. Това признават и някои от най-високопоставените личности по върховете на съюза. При поемането на поста председател на Европейската комисия на 1 ноември 2014 г. Жан-Клод Юнкер заяви, че това е последният ни шанс да спасим съюза. Той изрази публично тази си загриженост още няколко пъти през 2015 г. Такива тревожни изказвания направи през 2015 г. и председателят на Европейския съвет Доналд Туск. Подобни тревожни гласове за съдбата на ЕС чухме през изтеклата година и от няколко комисари. Още по-често ги чуваме от световно известни обективни политически, икономически и други анализатори.

Шансовете за оцеляване на ЕС са по-големи ако той се превърне в гъвкаво единство на самостоятелни национални държави, главно в икономическата област, обединени от общи интереси. Форсираното му превръщане в монолитно комплексно обединение от рода на европейски съединени щати е най-сигурният път към неговия провал.

ЕС може да оцелее и да допринася за развитието на Европа само ако бъде реформиран из основи. Ако това не се направи той ще продължи да стагнира и ще се срине сам в не много далечното бъдеще. Историята ни предлага много примери на отживели времето си и саморазпаднали се политически и други конструкции. Това ще се случи и с ЕС ако той замръзне в сегашния си вид или продължи да се променя по досегашния начин и в сегашната посока към все по-голяма управленска централизация във всички области и десен догматизъм, въпреки волята на европейските народи.

Ръководителите на ЕС и на правителствата на страните членки постоянно се кълнат във вярност на демокрацията. Но това, което вършат ни отдалечава от демокрацията. Помислете си на къде се движим с форсирания процес на отнемане на суверенитет от националните държави и техните институции: парламенти, правителства и други национални управленски институции. Всички важни решения ще се вземат в Брюксел, особено в Европейската комисия, от високо поставени никому известни, от никого избирани, никому подотчетни висши администратори, с астрономически доходи, живеещи в лукс, който издълбава дълбока житейска пропаст между тях и народите на страните членки. Така те се превръщат в ръководители на една общност, която обслужва интересите на европейските и световните корпорации, а не на европейските народи. Доказателство за това са и назначенията на високи постове в големите корпорации, които получават ръководителите на ЕС, след приключването на техните мандати. А техните решения в Брюксел трябва да се изпълняват задължително от националните институции. Директивите на тези администратори имат върховенство над националните закони, приемани от националните парламенти.

Държавите членки на ЕС се превръщат в административни области – изпълнители на взети другаде важни решения. Националните парламенти стават излишни. Националните правителства също. Съществуването на политически партии, провеждането на парламентарни и президентски избори със състезания на различни партии и личности с различни програми – също става излишно.

След като всички важни решения в законодателната, изпълнителната и съдебната власт ще се вземат в Брюксел, националните държави изчезват и се превръщат в нещо подобно на сегашните административни области. Националната идентичност избледнява и постепенно изчезва. Ние забравяме, че сме българи и внушаваме това на нашите деца и внуци, а те правят същото със своите деца и внуци. Постепенно забравяме, че сме българи и почваме да се считаме само за европейци. Изтриваме от националната си историческа памет всичко, свързано с националната ни идентичност. Такова бъдеще ли ще възприемем! До сега аз вярвах, че Европа е силна и привлекателна с изключителното си многообразие, а не с еднообразието си! И ще продължавам да мисля така!

В първоначалния си вид като обединение на 6 икономически и социално еднородни (високо развити) държави с мощни конкурентоспособни икономики, Европейската икономическа комисия имаше перспективи за развитие. С последвалите си разширения на 89, след това на 10, на 12 и на 15 страни членки, общността запази своята относителна икономическа еднородност, с известно изключение на Гърция, Португалия и Испания, и перспективи за развитие. Но все пак не тези три страни даваха облика на обединението.

Главното изискване за успешна интеграционна общност е тя да бъде икономически еднородна. В такава общност можеше да има Общ европейски пазар с неограничена конкуренция между икономиките на страните членки. Но това беше конкуренция бежду почти равностойни партньори. Едни ще спечелят повече, други по-малко, в тази конкуренция, но всички икономики ще устоят, ще стават икономически по-силни и няма да бъдат разорени от конкуренцията.

С присъединяването на групата на осемте източноевропейски държави, на Малта и Кипър, тази еднороднородност беше нарушена, защото новите членки бяха по-слабо развити страни, с неконкурентоспособни икономики. Икономиките на тези страни не можеха да се конкурират успешно с икономиките на развитите страни членки в условията на Общ пазар. В резултат на това, те бяха смазани от мощните икономики на богатите европейски страни. Това доведе до разгрома на икономиките на по-слабите страни членки, който виждаме с очите си у нас. Този разгром на нашия производствен потенциал доведе до огромна безработица и неизчислими грамадни загуби на нашето общество и държава. Ако не бяха отворени границите за емиграция, безработицата у нас щеше да достигне 40-45%. И навярно щяха да последват социални бунтове. Замразени бяха доходите. Бързо нарастна доходното разслоение. Настъпи морална и нравствена деградация в обществото.

Това се дължеше на нашата и на другите източноевропейски страни неподготвеност за здравословна интеграция. Присъединяването на тези страни беше преждевременно и от социално-икономическа гледна точкка - погрешно. Няма да е точно ако кажем, че правителствата на големите западноевропейски страни членки, които имаха решаващата дума за нашето присъединяване, не са знаели, че ние не сме готови. Те си затвориха очите пред факта, че с това положиха основите и дадоха старта на саморазрушението на европейското обединение.

Те знаеха всичко, но надделяха стратегическите гео-политически съображения. Въпреки, че бяха отминали годините на Студената война и дори Съветският съюз се разпадна, Америка и Западна Европа нямаха намерение да променят деструктивната си стратегия спрямо Русия, Те имат от векове силно противоречиви, хладни, подозрителни отношения спрямо Русия, а може би и спрямо нейната огромност и не бяха се отказали от продължаване на конфронтационната си антируска политика в бъдеще. Присъединяването на източноевропейските страни към НАТО и ЕС обслужваше техните стратегически интереси за ограждане на Русия и изнасяне на границите на НАТО с 1000-1500 км. на изток до самите руски граници, въпреки устното обещание на американския държавен секретар пред Горбачов през януари 1990 г. че «НАТО няма да се изнася нито на инч на изток от границата на обединена Германия».

Големите европейски страни от НАТО и ЕС вероятно са си правили анализи за последствията от приемането на цяла група неподготвени членове на общността. Техните анализи, в чието добро професионално качество не се съмнявам, сигурно са показвали, че нашите икономики няма да устоят на конкуренцията и ще бъдат съсипани. Но какво от това. Нали разрухата ще сполети нашите, а не техните икономики! По-важното е, че ще бъдат обслужени стратегическите им геополитически намерения срещу Русия.

Деструктивните последствия от разнородния характер на ЕС се проявяваха все по-силно с времето. Интеграцията на ЕС се затрудняваше. Развитите страни бяха готови и се стремяха към по-ускорена интеграция и измислиха за тази цел Еврозоната. Създаването на вътрешното по-хомогенно обединение – Еврозоната, а също и на обединението Шенген бяха мерки за смекчаване на негативните ефекти от създадената от тях икономическа разнородност. С избора на Юнкер за председател на Икономическата комисия той обяви, че присъединяването на нови страни се преустановява. То целеше поне забавяне на процеса на по-нататъшното икономическо разводняване на общността. И беше правилно.

Самото функциониране на тези вътрешни обединения означаваше движение поне на две скорости, въпреки че по политически и морални съображения се отричаше. Но и еднородността на Еврозоната постепенно започна да се разводнява с приемането на някои слабо развити страни от Източна Европа. Слабо развитите страни не можеха да устоят на темпото за по-ускорена интеграция и започнаха да се съпротивляват. Оформи се така наречената Вишеградска четворка, чиито членове почнаха да се умножават и тяхното недоволство да расте. Вътрешните противоречия в ЕС засилваха.

Започна и дискусията за бъдещето на ЕС. Развитите страни членки бяха за ускорена интеграция по всички направления: икономика, социална политика, парична политика, обща бюджетна политика, обща валута, обща аграрна политика, обща енергийна политика, обща екологична политика. Заговори се за обща съдебна система, обща прокуратура, общи органи на сигурността, обща армия и т.н. Оформяше се монолитна общност - нещо като Европейски съединени щати. По същество това е Европейска федерация.

Все повече избуяваха различията с Обединеното кралство. Те прерастваха в конфликти. Растеше недоволството и всред британците. Растяха различията по членството в ЕС вътре във Великобритания и дори вътре в основните политически партии. Така се стигна до решението с референдума за напускане на ЕС, което може да има сложни и дори непредвидими последствия както за Великобритания, така и за ЕС през следващите години.

Слаборазвитите източноевропейски страни не са готови за мащабен, почти тотален отказ от национален суверенитет. Макар че на теория част от страните членки са против развитието на Европа на две скорости, в действителност ЕС от години се движи на две и повече скорости. И то е неизбежно при тази икономическа разнородност. Затова те са за друг тип – по гъвкаво, по-ограничено по обхват, предимно икономическо, доброволно обединение на независими европейски държави, което не отнема от националните им институции почти всички управленски компетенции и запазва значителен национален суверенитет. То би имало характера на Европейска конфедерация.

ЕС е изправен пред огромни предизвикателства през следващите години. Те трябва да избират поне между две алтернативи. Първата е приемане на някаква компромисна относително ниска обща скорост на интеграция, приета и прилагана от всички страни членки. По подобие на морския конвой, и най-бързият кораб трябва да се движат със скоростта на най-бавния. Развитите страни в ЕС със силни икономики не приемат такова решение. И то с основание. Втората е официално приемане на обективната действителност. Високо развитите да формират своя вътрешнообщностна група, дори по-тясна по обхват от Еврозоната, която е готова за висока скорост на тотална интеграция. И мисля, че имат основания за това. Слаборазвитите страни – сегашни членки, да бъдат изтласкани в периферията да си избират по-бавна и частична форма на интеграция, за която са подготвени и са способни да преглътнат. Там наверно ще бъдат мнозинството от сегашните членки. В тази група сигурно ще бъдем и ние. Не е изключено в нея да се оформят с времето две подгрупи – с умерена и с най-бавна скорост на развитие и интеграция. Предполагам, че нашето място ще бъде във втората подгрупа. Ако трябва да съм професионално откровен, като имам предвид досегашното ни развитие и настоящото политическо, икономическо и социално състояние, нашето заслужено място е там.

10 юли 2016 г.