/Поглед.инфо/ Делът на индустрията в БВП трябва да се повиши, а на услугите да се намали
Вече 6 години нашата икономика е в тежко болестно състояние. В края на 2008 и началото на 2009 г. навлязохме в рецесия, причинена от световната криза и от хронични вътрешни фактори. От 2010 г. насам сме в депресия. Производството ни е в трайна стагнация със символичен растеж, през отделни години. За 2015 г. Европейската комисия прогнозира за нас растеж от 0,6%, а правителството очаква 0,8% с бюджета за следващата година. Като анализирам основните изходни параметри на проектобюджета за 2015 г. и общата стопанска и политическа конюнктурау нас ив Европа, се съмнявам дали тези символични проценти, ще бъдат постигнати.
Казвам това, защото растежът у нас от много години се обуславя почти изцяло от вътрешното търсене: на домакинствата, на държавата и инвестициите. Доходите на домакинствата, които през 2012-2013 г. бяха между 62 и 65% от БВП, а индивидуалното потребление потребление между 71 и 73% (главно заплати и пенсии), за 2015 г. ще бъдат почти замразени и не могат да послужат за повишение на платежоспособното потребителско търсене. Държавата ще провежда все по-строга рестриктивна политика в колективното потребление. Вътрешното натрупване ще бъде сведено до минимум и на тази основа не могат да се очакват нови инвестиции.
Министърът на финансите заяви на 28 ноември 2014 г., че възстановената политическа стабилност със създаването на ново правителство щяла да стимулира хората да потребяват. Първо, такава политическа стабилност няма и второ, интересно е как се увеличава потреблението без допълнителни доходи. С въображаема политическа стабилност не се купуват стоки.
Голямо е изоставането в подготовката на програмите за финансиране от европейските фондове. Вече е сигурно, че 2014 ще е нулева година в европейското финансиране. Това означава, че няма да има и инвестиции от структурните фондове. Като имам предвид инерционния характер на икономическото развитие, а също и на резултатите от сигналите, подавани от икономическата политика, едва ли може да се разчита на съществени постъпления от европейските фондове и през 2015 г.
До средата на тази година публичната задлъжнялост на България беше 21% от БВП – между най-ниските в ЕС. С актуализацията на бюджета за 2014 г. Народното събрание повиши държавния дълг с 4,5 млрд. лева. В проекта за бюджет за 2015 г. се предвижда емисия на още 8 млрд. лева дълг. Така държавният дълг ще достигне около 30% от БВП за по-малко от една година. Това не би било много опасно, ако получените ресурси се насочваха за инвестиции чрез които през близките години ще постигнем по-висок растеж на БВП, по-голяма заетост и доходи. То обаче е много опасно, защото тези средства ще се използват за покриване на негативните последици от фалираната КТБ (вместо парите да се потърсят от виновниците за този провал), за подпомагане на още една банка в затруднения, за покриване на натрупани бюджетни дефицити и за други непроизводствени цели. Това е безотговорна дългова политика, особено като се има предвид, че от средата на миналата година България е в дефлация.
Положението в световната и особено в европейската икономика също е сложно. В такава обстановка трудно можем да разчитаме на забележимо увеличение на износа, който е на най-ниско равнище в ЕС, оценяван като износ на човек от населението. Доколкото го има, неговата структура е примитивна, качеството му е посредствено и не може да служи като двигател на растежа. Освен това, нашата конкурентоспособност продължава да е най-ниската в ЕС.
Поведението на цените в Европа и у нас също ни изпраща тревожни сигнали за 2015 г. В момента Еврозоната е във фазата на дисинфлацията (намаляване на нивото на инфлацията в продължение на месеци и дори години - от 2,0% на 1,5%, на 1,0%, на 0,5%). Инфлацията в Еврозоната през ноември 2014 г. е на най-ниското ниво за последните 5 години. Според Евростат потребителските цени в Еврозоната са спаднали с 0,4% през октомври и с 0,3% през ноември в сравнение със същия месец на миналата година. Това поражда опасения, че тя се движи към дефлация (спадане на инфлацията под нулевото ниво, примерно от 0,3% на 0,0%, на -0,3%, на -0,4%, на -0,5% и т.н.). Президентът на Европейската Централна Банка Марио Драги заяви преди две седмици, че „много е важно инфлацията да се върне колкото е възможно по-скоро до целевото ниво”, т.е. до 2,0% годишно.
Българската икономика вече е в дефлация. Месечните индекси на потребителските цени у нас в сравнение със съответните месеци на миналата година са отрицателни. Опасенията за по-нататъшно развитие на дефлацията растат. А тръгне ли се надолу по тази стълба спирането е много трудно. Поради това се смята, че дефлацията е дори по-опасна от инфлацията, между другото и понеже домакинствата, фирмите и правителствата в Европа нямат опит за борба срещу дефлацията, какъвто те все пак имат от години за ограничаване на инфлацията. На тази тема ще се спра подробно в следващата ми статия.
Политическата обстановка в света и особено в Европа, също не е благоприятна. А без политическа стабилност трудно може да се разчита на икономическа и социална стабилност, на здравословна стопанска активност и на растеж. Конфликтът в Украйна беше предизвикан от външни геополитически фактори и не се очертават скорошни конструктивни решения, защото тези фактори се стремят към по-нататъшно нагнетяване на напрежението. Програмата на МВФ от 30 април 2014 г. за икономическа стабилизация и растеж в Украйна не се изпълнява. Икономиката й е в бедствено положение. Това ще нагнетява допълнително социалната и политическата атмосфера както в тази страна и нейните съседи, така и в цяла Европа, а и у нас. Тези обстоятелства затрудняват допълнително преодоляването на икономическата стагнация в ЕС и в нашата страна.
При това положение все повече се налага търсенето на нови подходи за активизиране на икономическия растеж. Наред с добре известните традиционни мерки за увеличаване на вътрешното и външното търсене чрез доходите, инвестициите и износа, трябва да се прилагат и нови подходи за стопанско оживление. Един от тези подходи е индустриалната политика.
За индустриална политика се говори и пише от 18. век. Между най-изявените привърженици на такава политика в миналото е американският икономист и политик Александър Хамилтън с негова публикация от 1791 г., германският икономист Фридрих Лист в началото на 20. век и много други световно известни учени. В по-ново време активна индустриална политика е прилагана от администрацията на президентите Картър и Клинтън, а в по-мека форма и от президентите републиканци.. През последните години в полза на такава политика се изказват нобеловите лауреати Джоузеф Стиглиц, Пол Кругман и много други учени от САЩ, Европа и Япония.
В началото на 1990-те един полски пазарен фундаменталист писа, че „Най-добрата индустриална политика е да няма такава политика”. Заслепен от догмите на пазарния фундаментализъм, този човек изглежда е забравил, че всички сегашни развити страни в Европа и извън нея са прилагали активна индустриална политика през началните десетилетия на своето съвременно икономическо развитие. Тя е използвана масово в Латинска Америка, в Източна и Югоизточна Азия и е дала много добри резултати в тези страни. Япония нямаше да е това, което е сега, ако не беше прилагала такава политика от 1945 до края на 1990-те, та дори и сега. Същото важи и за другите страни от Източна и Югоизточна Азия. Нужно ли е да напомням за Китай с нейните изключителни постижения.
За възобновения интерес към индустриалната политика четем напоследък в публикации на ОИСР в Париж, на ЮНИДО във Виена и други международни институции. Да не говорим за Европейската комисия, която публикува официални документи през последните години, посветени на тази проблематика. Обявеният напоследък от председателя на Европейската комисия г-н Юнкер Стратегически инвестиционен фонд от 315 млрд. евро ще финансира главно енергийни проекти, информационно-комуникационни проекти, модерен транспорт, високо технологични експортни продукти, научни изследвания, иновации за модернизация на европейската индустрия.
Полезно е да се напомни, че главна цел на този фонд е да финансира пряко или косвено индустриални, а не инфраструктурни проекти, Не случайно напоследък в Брюксел усилено се говори, че „Еврозоната се нуждае отчаяно от инвестиции в реалния сектор, а не от остерити (рестрикции)”. Това трябва да се има предвид и от нашите власти при предлагането на проекти по този фонд. Целта на започналата у нас дискусия е да се помогне за изработване на модерна индустриална политика на България с хоризонт до към 2030 година. Такова е и намерението ми с настоящите редове.
Индустриалната политика е комплексно понятие. Тя съдържа не само политика за очертаване на кратко-, средно- и дългосрочни хоризонти: цели, приоритети и направления в развитието на индустрията, но и цял пакет от инструменти на макро- и микроикономическата политика за тяхното постигане.
От миналата година в Европейската комисия се заговори усилено за реиндустриализация. Това е държавна политика главно за средно развити страни, които преди години са имали някаква що годе развита индустрия, но по една или друга причина, особено по време на реставрацията на капитализма в централно- и източноевропейските страни, е била изоставена, разграбена чрез престъпната приватизация и разрушена, а сега искат да я възстановят и развият отново. Тази политика може да бъде полезна и за някои високо развити страни, допуснали изоставане на индустриалното си развитие през последните 2-3 десетилетия, под натиска на пазарния фундаментализъм, който фетишизираше сектора на услугите.
В продължение на повече от две десетилетия при господството на неолиберализма, олицетворяван от политиката на МВФ, Световната банка, Световната търговска организация и други институции икономическото развитие беше насочено главно към финансовите услуги и други посреднически дейности, за сметка на материалното производство в лицето на индустрията и материалните услуги, а също и на здравеопазването, образованието, науката, иновациите. За модерна се считаше тази икономическа структура в която доминират услугите, за сметка на индустрията и селското стопанство. Високият дял на индустрията и земеделието беше считан за мерило на изостаналост и демодираност. Финансовите услуги нарастваха много по-бързо от индустрията. Така беше във всички развити и средно развити пазарни икономики (виж таблица 1.).
Таблица 1. Секторна структура на БВП в някои страни - %
-
Страни/Сектори
Земеделие
Индустрия
Услуги
Светът
6,0
30,9
63,2
САЩ
1,1
22,1
76,8
Китай
10,2
46,9
43,0
Япония
1,4
24,9
73,8
Русия
4,0
36,8
59,1
Германия
0,8
28,1
71,1
Франция
1,9
18,3
79,8
Великобритания
0,7
21,0
78,3
Италия
2,0
24,2
73,8
Испания
3,3
24,2
72,6
Холандия
2,8
24,1
73,2
Полша
3,4
33,6
63,0
Белгия
0,7
21,6
77,7
Норвегия
2,7
38,3
59,0
Австрия
1,5
29,5
69,0
Дания
4,5
19,1
76,4
Гърция
3,3
17,9
78,9
Швейцария
1,3
27,7
71,0
Турция
8,9
28,1
63,0
Източник: List of countries by GDP sector composition. Wikipedia.
За съжаление, същото се случи и в България. Казано на по-популярен език, през последните 15-20 години у нас все по-рядко можеше да се види работеща фабрика и все по-често – почти на всяка улица – банка или застрахователна и друга посредническа институция (виж таблица 2.)
Таблица 2. Секторна структура на БВП в България - %
-
Сектори/Години
1989
2013
2020
2030
Селско стопанство
10,9
4,3
5,0
5,0
Индустрия
59,4
26,4
35,0
45,0
Услуги
29,7
69,3
60,0
50,0
БВП
100,0
100,0
100,0
100,0
Източник: Данните за 1989 и 2013 г. са от публикации на НСИ, а за 2020 и 2030 г. са мои прогнози
В първата у нас Стратегия за догонващо икономическо развитие на България до 2020 година, публикувана през 2003 г. доказахме необходимостта от ускорено догонващо развитие на нашата страна. По БВП на човек от населението България сега има около 47% от средното ниво на ЕС-28. Ако средногодишният растеж на БВП е около 4,0% към 2030 г. можем да достигнем около 60-65% от тогавашното ниво на ЕС-28 по този показател. Необходимо е през същия период брутната добавена стойност (БДС) в индустрията да нараства поне със 6,0% средногодишно. С такива темпове към 2030 г. делът на индустрията може да нарастне до 45% от БВП, а на услугите да спадне до 50% от БВП (виж таблица 2.).
Пазарните фундаменталисти – противници на реиндустриализацията побързаха да отхвърлят и тази промяна в политиката на ЕС, като я наричат „куха фраза”, иронизират я и предупреждават, че ще се повтори погрешният модел на индустриализацията от 1950-1989 г. Нищо подобно! Тези хора не могат или не желаят да разберат, че замислената сега реиндустриализация е опит за модерна преориентация на политиката за икономическо развитие, целяща поправяне на техните груби грешки през последните 25 години, довели до изкуствено, дори перверзно раздуване на услугите и особено на финансовите и другите посреднически услуги, във вреда на индустриалното развитие и материалните услуги.
В името на целенасоченото масирано осъществяване на тази преориентация е желателно да се изработи Дългосрочна програма за реиндустриализация на България. Тази програма би следвало да включва цели, приоритети, обхват, финансиране и очаквани резултати на хоризонта на 2030 г. и да бъде неделима част от Стратегията за социално-икономическо, научно-техническо и културно развитие на България със същия хоризонт. Частта, чието осъществяване ще бъде основна грижа на държавата, ще се изпълнява от правителствата през този период. Държавата трябва да осигури икономически, институционални, социални и други условия, които да стимулират частния сектор да работи за нейното изпълнение, без да е административно задължаван да го прави.
Реиндустриализацията не трябва да цели възстановяване на погрешните догми от 1950-те – 1980-те години за изпреварващо нарастване на група А пред група Б и на тежката пред леката промишленост. Те бяха погрешни и тогава за малка страна като България, която не можеше, а и не беше нужно да развива на своята територия целия сложен комплекс от технологично и икономически взаимно свързани индустриални отрасли, подотрасли и отделни производства. Още по-недопустими за нас са сега като член на ЕС, със свободен достъп до неговия Общ пазар и в епохата на глобализацията. До известна степен те бяха натрапени тогава и на Съветския съюз от Запада с политиката на изолация от световните пазари и постоянни икономически блокади и санкции. Това се повтаря и сега спрямо Русия, като е принуждават да развива не винаги целесъобразните импорто заместващи производства.
Реиндустриализацията не цели и възстановяване на тоталното господство на държавния сектор. Частният сектор ще остане доминиращ, особено в стопанските дейности, позволяващи лоялна конкуренция. Държавата ще създава подходящи икономически и други условия за осъществяваната от частния сектор съвременна реиндустриализация. Тя може да му подсказва с икономически инструменти какво е желателно да развива, без да го принуждава да го прави със задължителни административни разпореждания.
В естествените монополи, в силно социално ориентираните стопански дейности, в някои високотехнологични и експортно ориентирани дейности, наред с активната регулативна намеса, ще е целесъобразно създаването на държавни или държавно-частни акционерни предприятия. Почти всички фундаментални научни изследвания и немалка част от научно-приложните изследвания и иновациите ще се финансират изцяло от държавата или с поделено участие на частния сектор. Образованието, особено висшето, ще остане в голямата си част държавна грижа. Същото важи за инфраструктурата, за здравеопазването, за санитарно-хигиенните дейности, за опазването на околната среда. Да не говорим за отбраната, сигурността, правораздаването.
Реиндустриализацията не означава възраждане на старите индустриални структури и технологии, а развитие на високотехнологични експортно ориентирани производства с голяма добавена стойност. Показателна за структурата на нашето производство в условията на неолиберална политика е сегашната структура на износа ни. През 2013 г. суровините и материалите са били 55,2% от неенергийния ни износ. Потребителските стоки с посредствено и средно качество - 29,8%, а инвестиционните стоки с посредствено качество – 22,7% от износа. Износът на високотехнологични стоки, до известна степен и по нашенски стандарти, през 2011 г. е бил 6,5% от общия износ на индустриални стоки, при 29,5% в Унгария и 19,6% в Чехия. Износът на информационно-комуникационни продукти е бил 3,4% в нашия общ индустриален износ, при 24,8% в Унгария, 18,3% в Чехия, 13,6% в Естония.
Реиндустриализацията ще преобрази тази неблагоприятна картина към 2030 г. чрез развитието на нови производства на базата на информационно-комуникационните технологии, био- и нано- технологиите, новите материали, мобилната телефония, новите източници на енергия. Освен това, ще се развиват и някои среднотехнологични и дори отделни нискотехнологични производства, осигуряващи висока заетост на средно- и ниско квалифициран труд, без обаче да определят индустриалната физиономия на нашата страна. Така ще нараства не само относителният дял на индустрията в БДС и в БВП, но и качеството на индустриалните структури, технологии и продукти и техният принос за заетостта.
Енергоемкостта на нашата индустриална продукция сега е 3-4-5 пъти по-висока по пазарни цени от тази на сравними с нас по равнище на развитие страни, а по паритетни стандарти - около два пъти по-висока. Високата енергоемкост, а не толкова трудоемкостта, както твърдят пазарните фундаменталисти, правят нашата продукция неконкурентоспособна. Реиндустриализацията ще трябва да доведе до съществено намаление на енергийната съставка в производствените разходи. Това не може да стане чрез намаление на цените на енергоносителите, които по-скоро ще растат в дългосрочен хоризонт. То е възможно само чрез повишаване на енергийната ефективност в индустрията.
Материалоемкостта и капиталоемкостта на нашите индустриални продукти също е висока. По време на реиндустриализацията производствените структури и технологии ще се насочват към продукти с по-ниска материалоемкост и капиталоемкост, в това число и чрез миниатюризация на продуктите.
Поради остарелите технологии сега се използва само малка част от полезните компоненти на изходните суровини. Чрез новите технологии и други методи ще се постигне дълбочинна преработка и извличане на повече полезни съставки на изходните суровини, някои от които са дори по-ценни от основните съставки. Това ще позволява създаването на повече крайни продукти с по-голяма стойност от едно и също количество изходна суровина.
При старите производствени структури и технологии в индустрията се нанасяха повече вреди върху околната среда. Част от причините бяха отрасловата структура на индустрията, примитивните производствени технологии, високата енергоемкост на продукцията, липсата на пречиствателни съоръжения. При реиндустриализацията първо условие за приемане на нови инвестиционни проекти ще бъде екологичната им целесъобразност. Дори икономически ефективни проекти не трябва да се приемат ако не отговарят на тези условия.
При реиндустриализацията трябва да се постигне подобрение на подготовката на средни и висши кадри. Наред с реформата в образованието, са необходими и други съществени промени. Желателно е да се въведе практика все повече новоприети студенти да сключват договори с държавни и частни фирми. Фирмите да осигуряват стипендии и квартири за цялото следване, ако студентите постигат определен успех в изпитите, примерно поне 4,50-5,00, а след завършване да ги приемат на подходяща работа. Студентите би трябвало да се задължат да вземат успешно изпитите си и след това да работят поне 5-7 години в съответната фирма при добро заплащане и други подходящи условия.Незавършилите успешно или отказали да постъпят на работа в компанията, която ги е издържала, трябва да възстановяват направените за тях разходи със средната за периода пазарна лихва. Подобни договори със сходни клаузи могат да се сключват също между държавата и студенти, които след завършването ще работят в държавни учреждения. Платеното образование може да се разширява само за студентите, които не участват в такива договорни отношения. Те ще са свободни да си търсят работа по свой избор.
Продължаването на сегашната практика, когато все по-голяма част от завършилите висше образование заминават веднага за чужбина означава България - най-бедната страна в ЕС да обучава за своя сметка образовани кадри за най-богатите страни в общността или извън нея. Това едва ли е приемливо! А и не е справедливо! Намесата на аргумента за свободата на личен избор и правата на човека в случая е неуместно!
Желателно е да се изработи система за стимулиране завръщането на високо квалифицирани български специалисти, работещи сега в чужбина. Това да става чрез предоставяне на високи заплати и други улеснения за тях и семействата им у нас, съизмерими в реални условия с получаваните там; с ангажименти за бъдещи кратко- и средносрочни специализации в чужбина; с други улеснения за техните семейства. Ако постъпят в частни или държавни фирми възнагражденията им ще се плащат от съответните фирми. Ако постъпят в държавни учреждения - от съответните учреждения.
С реиндустриализацията следва да се вземат мерки за намаляване на междуфирмената задлъжнялост и на другите им задължения, които сега са два пъти по-големи от годишния ни БВП и са потенциална опасност за сериозна верижна финансова дестабилизация.
С реиндустриализацията държавата може да въведе система за по-тесни връзки между науката и производството. Да се насърчи участието на институтите на БАН и университетите във внедряването на нови продукти и технологии в предприятията на договорна основа.
С реиндустриализацията може да се вземат мерки за повишаване на разходите за изследователска и внедрителска дейност до 3% от БВП към 2030 г., поделени по равно между държавата и фирмите.
С реиндустриализацията може да се постигне по-рационално съчетаване между малки, средни и големи предприятия. Българската банка за развитие да осъществява кредитирането на малките предприятия при облекчени условия. Инвестиционното кредитиране на индустриални проекти на средните и големите предприятия при облекчени условия да се прави от новосъздадена държавна или държавно-частна Българска инвестиционна банка. За целта държавните фирми и учреждения да внасят поне 40-45% от свободните си средства като депозити в Българската инвестиционна банка при подходящи гаранции.
С реиндустриализацията може да се създадат условия наши фирми от индустрията и от други сектори да се свързват и дори обединяват с големи европейски компании, да създават трайни връзки за производствена специализация и коопериране, за участие като подизпълнители в производството на отделни компоненти на сложни машини и други продукти, създавани от чуждестранните компании.
С реиндустриализацията може да се създадат условия, включително
и чрез пряко държавно участие, за преустройство и високотехнологична модернизация на стари предприятия, ако се окаже технически възможно и икономически оправдано. Това се практикува във всички развити страни. Стига се дори до национализиране на фалирали големи частни компании, тяхното оздравяване с държавни средства и последващо приватизиране, при което държавата си възстановява, често пъти дори в по-голям размер, направените разходи по модернизацията и запазва по-висока заетост. В тези операции е възможно и държавно-частно партньорство.
С реиндустриализацията следва да се изработи държавна програма, съгласувано с други страни членки на ЕС и с Европейската комисия за защита от конкуренцията на нови перспективни продукти и технологии по време на икономическото им прохождане. Следва също да се настоява за възстановяване на практиката на Европейската икономическа общност от преди 30-40 години за защита през пролетните месеци на отделни земеделски продукти (предимно плодове и зеленчуци) от конкуренцията на страни с по-благоприятни природно-климатични условия, с помощта на по-високи, но постепенно намаляващи във времето вносни мита или нарастващи вносни квоти. Така ще се предотврати изчезването на тази особено важна част от българското земеделие с големи традиции и ще се осигурят местни суровини за нашата консервна индустрия. Обработените крайни продукти ще се предлагат на нашия пазар и за износ при много по-изгодни икономически условия.
Реиндустриализацията предполага повишаване ролята на вътрешното натрупване за разгръщане на активна инвестиционна дейност. Това може да се постигне чрез строги мерки за повишаване събираемостта на данъците (която сега е много ниска); въвеждане на умерено прогресивен подоходен и корпоративен данък с необлагаем минимум; освобождаване от корпоративен данък на реинвестираната част от печалбата за срок от 10 години; използване на правилото за ускорена амортизация от фирмите за доставени нови производствени машини и съоръжения за следващите 5-10 години; засилване на държавния контрол върху дейността на частните български и върху чуждестранните фирми за ограничаване укриването на печалби и на огромните незаконни трансфери на печалби в чужбина
От посоченото до тук е очевидно, че реиндустриализацията може да се осъществи само с нова активна индустриална политика, която на свой ред, е възможна при ориентация към регулирана пазарна икономика, където държавата и пазарът взаимно се допълват и подпомагат. При напълно свободен пазар, почти пълна либерализация на външната търговия, запазване на Европейския общ пазар в сегашния му вид и без умерена гъвкава протекция, не е възможна съвременна реиндустриализация в България. Ако не постъпим така завинаги ще останем заден двор на Европа с примитивно земеделие и също такъв туризъм, обслужващ най-ниските слоеве от други страни, посещаващи ни главно за алкохолни и плътски удоволствия. Едва ли можем да се гордеем с такъв туризъм!
в-к Дума
