/Поглед.инфо/ От сравнително просперираща страна до 1989 г., за кратък исторически период след настъпването на „прехода” България се превърна в най-бедната и най-рухналата държава-член на Евросъюза: деиндустриализирана, с разграбени и превърнати в скрап основни производствени фондове за над 155 млрд. долара (по други данни – за над 200 млрд. дол.); с оплячкосани 25 млрд. лева спестявания на населението; с разгромено селско стопанство; с откраднат валутен резерв от 2 млрд. долара. Само за година и половина – от 1989 до 1991 г., – БВП на България се срива от 51 милиарда на 8 млрд. долара, по данни на Националния статистически институт.

Към 1989 г. България наброява 9 милиона жители. С настъпването на „прехода” обаче населението започва да намалява с изключително високи темпове, за да достигне, според справочника на ЦРУ The World Factbook,[1] 7 144 653 души през август 2016 г., вкл. близо двата милиона български емигранти, доколкото повечето от тях фигурират в ЕСГРАОН и в избирателните списъци. Ако данните на ЦРУ актуализираме към февруари 2018 г., излиза, че близо четвърт от българското население „се е изпарило”! Иначе казано, населението ни намалява със скорост 9 души на час. В следващите години още 630 000 български граждани са на път да минат в отвъдното.[2]

Такъв висок темп на физическо елиминиране историята не познава. За сравнение, изследванията на учени-османисти като Христо Гандев, Бистра Цветкова, Вера Мутафчиева и др. сочат между една трета до една втора демографска загуба на българския етнос през първия век на османското иго. Тоест, темпът на загуба на българския генофонд днес е най-малкото 2 (два) пъти по-ускорен от темпа на загуба през първите 100 години на османското владичество. „Добре планирана смъртност”, споделя с мрачна ирония медиен коментатор.[3] Основателна ли е хипотезата тогава за наличието на „форми на геноцидно насилие”?[4] Знайно е, че за престъплението „геноцид” няма давност!

Все повече и повече академични учени, общественици, национално отговорни участници в стопанската дейност, граждански активисти, и др. си задават въпроса ще оцелее ли българския народ през ХХI век; и възможна ли е нова оптимистична теория за българския народ?[5]

Криза на институциите

Конституцията на Република България от 1991 г. (КРБ) бе призвана да положи ново начало. Безапелационно обяви вярност към универсалните общочовешки ценности. Издигна правата и достойнството на личността във върховен принцип. Прогласи като неотнимаемо основополагащо начало върховенството на народа в осъществяването на държавната власт. Прокламира решимостта за създаване на демократична, правова и социална държава.

Със съжаление трябва да констатираме, че 26 летá след приемането й, Конституцията си остана само едно пожелание. Институциите не функционират, а демократичните принципи на Конституцията, един по един биват загърбвани, поругавани, на практика суспендирани. Върховният закон постепенно е обезличен до върховно ментé.

Още през 90-те години на ХХ век агенция “Ройтерс” коментира: “В днешна България най-популярни са думите далавера, което значи измама, злоупотреба; и ментé, което означава фалшифициран продукт.” Попадението на английската медия е право в десетката: едва ли други две думи така образно и синтетично характеризират управленския канибализъм и социално-икономически разпад. Страната на розите да внася рози от Южна Африка! Страната на киселото мляко да внася мляко “Данон”! Страната, която насищаше половината Европа с плодове, зеленчуци, тютюни, вина, да внася днес нитратни сурогати. Да не говорим за напълно разгромените промишлени мощности: металургия, машиностроене, електроника, химия... Вместо институционално развитие, получи се институционално прикритие! Вместо гражданско правителство, имаме черкезко грабителство! Вместо стопански ръст – икономически кръст! Вместо демокрация – ментокрация! Едва ли има друга държава в Европа, а вероятно и в света, достигнала подобно падение.

Съгласно чл.4 ал.1 и чл.18 ал.6 на КРБ държавата и държавните имоти следва да се управляват според Конституцията в интерес на гражданите и обществото. Всички правителства на прехода обаче раздържавяват на тъмно, превръщат приватизацията в бандитски грабеж на гражданите и обществото, осъществяват фактически ментé-приватизация.

Чл. 16 гарантира и защитава труда, а съгласно чл. 48 ал. 1 държавата трябва да се грижи за създаване на условия за осъществяване на това право. С приблизително един милион безработни и близо два милиона образовани, здрави и силни хора, принудени да емигрират,[6] не са ли сведени тези конституционни императиви до ментé-защита на труда?

Чл. 39 ал. 1 гарантира всекиму правото на мнение, както и разпространяването му чрез слово – писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин; а чл. 40 ал. 1 гарантира, че печатът и другите средства за масова информация са свободни и не подлежат на цензура. Но как може да се осъществяват тези права, след като стотици журналисти са подложени на административен натиск под страх от уволнение; текстовете им се цензурират или не се допускат до публикация; срещу някои журналисти се възбуждат наказателни дела, други са... убивани! Собствениците на медиите, включително ръководствата на националните медии, издържани с парите на българския данъкоплатец, си присвояват правото да бъдат собственици и на информацията, правят си оглушки за Резолюцията на Съвета на Европа от 1993 г., все едно, че такава не съществува и с нищо не ги задължава.[7] Гражданите, народът, Върховният суверен на РБългария, нямат достъп до медиите, когато се касае до истината, до суспендираната ни Конституция, до реалния геноцид, на който е подложен народа на България. Правото на свободно, безцензурно разпространяване на информация не е ли сведено също до право-ментé!

Чл. 14 гарантира държавна закрила на семейството, майчинството и децата. Но как се осъществява със жълтите стотинки за детски надбавки и орязаните отпуски за майчинство? А десетките хиляди безпризорни деца, харизани на престъпния свят, на наркотрафика, проституцията, педофилията? Освен ако закрилата на семейството, майчинството и децата не е обезличена до ментé-закрила?

Чл. 52 ал.1 гарантира правото на здравно осигуряване, достъпна медицинска помощ, безплатно медицинско обслужване. Свидетели сме как всичко това ни бе отнето през последните години, как милиони български граждани са подложени на физическо елиминиране от т. нар. система на здравеопазване. Не означава ли, че здравното осигуряване, както и безплатното медицинско обслужване са превърнати в ментé?

Чл. 52 ал. 5 гарантира държавен контрол върху всички здравни заведения, както и върху производството на лекарствени средства, биопрепарати и медицинска техника и върху търговията с тях. С безконтролно нарастващите „цени” на лекарствените средства и биопрепаратите – най-скъпи в най-бедната страна на Евросъюза, както и на правото на лечение в здравните заведения, не означавали ли, че гарантираният държавен контрол фактически е контрол-ментé?

Чл. 53 гарантира безплатно основно и средно образование, задължително училищно обучение до 16-годишна възраст. Какво да кажат хилядите деца, на които им е отнето правото да учат? Освен че и безплатното образование също е сведено до ментé?

Според чл. 60 ал. 1 гражданите плащат данъци и такси, съобразно своите доходи и имущество. Има ли поне един данък или такса, наложени през годините на прехода, които да са съобразени с този конституционен императив? Гаранциите за справедливо данъчно облагане не се ли оказват също ментé?

Чл. 117 ал. 2 гарантира независимостта на съдебната власт. Кардиналният смисъл на този императив, е съдебната власт да бъде страж на държавността, да въздава бързо и справедливо правосъдие и най-вече – да санкционира другите власти, когато закононарушават. Не случайно градителите на Съдебната палата в София са инкрустирали във фоайето на втория й етаж – на български и на латински – следната повеля, за да напомня постоянно на магистратите: „Справедливостта трябва да се съблюдава във всичко, особено в правосъдието. Защото правосъдието е основата на държавността.” Съдиите, съдебните заседатели, прокурорите и следователите трябва да се подчиняват единствено на закона. Свидетели сме обаче как в България няма нито един осъден по наблюдавани от Еврокомисията знакови дела за злоупотреба с власт; че подобни констатации се съдържат във всеки пореден евродоклад за напредъка в правосъдието и вътрешния ред; че правосъдието отказва да изпълнява законовото си задължение да установява истината, превърнало се е във функция от корпоративните и властовите интереси, в „перачка на дела”.[8] Гаранциите за независима съдебна власт, за справедливо и достъпно правораздаване, не са ли също сведени до гаранции-ментé?

Съгласно чл. 114 и чл. 115 Министерският съвет и министрите издават актове само и единствено въз основа и в изпълнение на законите. Изпълнителната власт затова се нарича изпълнителна, за да изпълнява волята на народа така, както е разписано в КРБ. Актовете им са предназначени да подпомагат и улесняват държавните служители в действията им по прилагането на законите. Актовете на изпълнителната власт, следователно, не могат да ни задължават. Съгласно императива на чл. 86 ал. 2 на КРБ задължителни са единствено законите и решенията, приети от Народното събрание. Свидетели сме обаче, как в престъпване на Конституцията, именно актовете на изпълнителната власт овластяват рекета над гражданите и стопанските субекти. Узаконяват принудата, насилието и грабежа. Превръщат на практика законите в ментé!

Сред научната общност, вкл. сред правници, все повече се налага убеждението, че упадъкът на националното правосъзнание се проявява най-вече в законотворчеството. Анализът на законодателството през годините на т.нар. преход сочи, че повечето от законите, приети от т. нар. народните представители, не обхващат изцяло материята, за която се отнасят; не са трайни във времето; преди гласуването им не са правени задължителните консултации с гражданите и юридическите лица, чрез техните организации и сдружения, с оглед на предварителна оценка на евентуалното им обществено въздействие; но най-вече – не отразяват обективното право. Такива закони са недействителни и нищожни, защото не отговарят на съдържанието на понятието „закон”. Тяхното предназначение е да обслужват корпоративни, а не обощонационални интереси,[9] все по-широко да отварят вратите за робство и грабеж над гражданите и обществото. По-същество, такива закони не само са закони-ментé, такива закони са терористични. Казал го е Карл Маркс още през 1842 г., когато прави социално-политическа дисекция на обскурантизма на пруското управление.[10]

Многобройни са примерите за такива терористични закони у нас. Законът „Панев”,[11] макар и отменен на 30 март 1995 г., през 2000 г. същият Георги Панев е вносител на друг закон-ментé – Закон за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен,[12] приет от правителството на Иван Костов – същото, което постави началото на най-разюздания грабеж на всичко добро, което е създадено през „четирите десетилетия на най-продължителния период на стабилно управление в най-новата история на България комунистическият”. Това пък го е казал Джон Лемпи, професор по икономическа история на Балканите в Мерилендския университет, САЩ, в монографията си „Българската икономика през ХХ век”.[13]

Такива „закони” целят да изгорят Истината на кладата, за да възвестят тържеството на Лъжата. Също както средновековните схоластици обявявали, че Слънцето се върти около Земята и всеки, който се опитвал да твърди научната истина, е бил изгарян на клада. По същата логика днес може да обявят със „закон”, че слънцето изгрява от Запад и залязва на Изток! И да обявят нас – милионите граждани-данъкоплатци, – за невеж, манипулиран, престъпен материал, който – те нямат нищо против, – физически да бъде елиминиран. Това твърдение не е зловещо предзнаменование. Защото най-тревожен е демографският погром, който, както посочихме, вещае през следващите 2-3 десетилетия гибелна участ на страната.

 (следва)

в. Нова зора, бр.6/2018

------------------

[1] CIA The World Factbook (July 2016 est.) This entry gives an estimate from the US Bureau of the Census based on statistics from population censuses, vital statistics registration systems, or sample surveys pertaining to the recent past and on assumptions about future trends; https://www.cia.gov/library/publications/the-world-factbook/geos/bu.html [23.06.2017]

[2] по данни на медиите толкова са най-застрашените, социално изхвърлени български граждани, в края на 2015 г.

[3] http://www.dnevnik.bg/bulgaria/2014/05/04/2292037_bulgariia_e_sred_stranite_s_nainiska_produljitelnost;

[4] Пенчо Пенчев (2005) Изследване за геноцид в Република България за периода 1990-2005 г., в: Бюлетин „Контакти”, № 9/2005; Българският геноцид през XXI век, (2016), в: Глобалните промени и съдбата на България през 21 век, сборник в чест на 70-годишнината на чл.кор. проф. Васил Проданов: Balkan Institute for Strategic forecasting and risk management (Bisfrim) Publ., Sofia;

 

[5] Васил Проданов (ред.), Ще оцелее ли българският народ през ХХI век, изд. „З. Стоянов”, унив. изд. „Св. Климент Охридски , С. 2006;

[6] Посочените цифри отразяват тенденцията, доколкото липсва достоверна информация за реалния брой на безработните в страната и на търсещите работа навън; различните източници сочат различни данни.

[7] Съветът на Европа категорично дефинира информацията като основно право (fundamental right, droit essentiel). „Това право принадлежи на гражданите, които притежават също и произтичащото право да изискват предоставената им от журналистите информация да бъде достоверна, когато се отнася до новините, и честна, когато се отнася до мненията, без да се допуска намесата на публичната власт или на частния сектор... Публичната власт не може да смята, че притежава информацията... Нито издателите, нито собствениците, нито журналистите не трябва да смятат, че са собственици на информацията. Информационните организации трябва да третират информацията не като стока, а като основно право на гражданите“; в: Resolution 1003 (1993) on the Ethics of Journalism, Parliamentary Assembly of the Council of Europe, Assembly debate on 1 July 1993 (42nd Sitting) (see Doc.6854, report of the Committee on Culture and Education), Art. 8, 9, 15.

[8] Анна Заркова, в. „Труд”, 2013 г.; сходни са констатациите на редица политици: според лидера на ДСБ Радан Кънев „В българското правосъдие има мафия”, http://www.vesti.bg/bulgaria/politika/radan-kynev-v-bylgarskoto-pravosydie-ima-mafiia-6028202; според проф. Борис Велчев – бивш гл. прокурор и настоящ председател на Конституционния съд, в България „справедливост и правосъдие са различни думи”: в: "Проблеми на наказателната политика в Република България", С., изд."Сиела"; 268 с.

[9] Конституцията на Република България признава само един интерес – този на гражданите и обществото!

[10] „Законите против тенденцията, закони които не отразяват обективни норми, са терористични закони, от рода на ония, които бяха изобретени от крайната държавна необходимост при Робеспиер и от разрухата на държавата при римските императори. Закони, които правят главен критерий не действията като такива, а начина на мислене на действащото лице, не са нищо друго освен позитивна санкция набеззаконието.” К. Маркс, Фр. Енгелс, Съч., т.1, с.14.

[11] Закон за временно въвеждане на някои допълнителни изисквания към членовете на ръководствата на научните организации и Висшата атестационна комисия, ДВ , бр.104 от 24 декември 1992 г.

[12] Закон за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен, ДВ. бр.37 от 5 Май 2000г.

[13] John R. Lampe, The Bulgarian Economy In the Twentieth Century, Croom Helm, 1986, рp. 156-158, 223-230.