Самолет

/Поглед.инфо/ Измислена новела в три части и пролог от Радко Ханджиев

„Всичко измислено е реално“.

Хегел

Пролог

Полет WC001 за Варна закъсняваше вече шести час. Чакащите в транзитната зала видимо започнаха да се изнервят. Информационната система се опитваше да ги успокои, всеки момент полетът ще бъде подаден, в интерес на сигурността на пътниците е да имат малко търпение. Но моментът все се отдалечаваше, а търпението им прерастваше във вътрешно напрежение и гняв. Зад шумозаглушаващите витрини виждаха как излитат самолети на други авиокомпании, за други дестинации. А полетът за Варна все се отлагаше.

Задухът стана мъчителен. Климатиците не работеха, вероятно от съображения за икономии. Всичкo в държавата бе подчинено на икономиите. Това бе главна грижа на властта, въздигната в стратегическа задача. Навсякъде се монтираха лозунги, призоваващи към икономии. Икономия в транспорта, икономия на енергия, икономия в здравеопазването, икономия в храненето. Осмелиха се дори да призовават към икономия в раждаемостта.

„Икономиката – икономична, реализацията – реалистична!“, гласеше официалният лайтмотив. Но за чакащите мотивът бе твърде хард. Рояци малки мушици настървено бръмчаха около потните им лица. Хапеха безмилостно и непрекъснато се увеличаваха. Инкубаторът за мухи изглежда беше под бара. В началото на лятото призивът за икономия на възпроизводството очевидно не се отнасяше до мухите.

Зад бара лениво висеше барманка. Малцината, които се опитаха да убият чакането с чаша сок или кафе, не повториха. Сокът беше силно разводнен, а кафето – „дядо поп си измил лицето“, подхвърли брадясъл смелчага на пенсионна възраст. Понеже икономисваха водата, чашите не се миеха. А и барманката видимо подсказваше, че клиентите я отегчават.

Повечето от чакащите имаха усещането, че са обречени на безсъдбовност. Изход нямаше. Вътрешните полети се изпълняваха единствено от авиокомпания WalСan Air или WC. Такива бяха указанията. Както и указанията за свободна пазарна конкуренция. Обстановката се разведряваше донякъде от рекламите на видеостената колко перфектно е обслужването в самолетите на WC. Гвоздеят „С WC никога не изпускате полета!“ обаче предизвикваше вдървяваща усмивка.

Двама от чакащите – млад мъж и доста по-възрастен – разговаряха свойски в един ъгъл. Видно бе, че се познават. Размахваха ръце, спореха. Ако можеше да се дочуе какво говорят, щеше да се узнае как възрастният – чичо Кольо, като близък на родителите на по-младия, го имал почти като свой син. Как животът му преминал по строежите на фабрики и заводи, превърнати в скрап през последните години. Колко омерзен е от разрухата, корупцията и безперспективността. Младият, на име Сашо, възразяваше, че всичко е поправимо. Необходимо било само да се формира политическа воля. „Сега имаме демокрация, свободни сме, нека гледаме напред“. „Ех, момчето ми“, с въздишка отговори възрастният. „Тя, тая демокрация, е като пауна. Красива птица. Всички й се радват като разпери пера. Ала не може да лети. Свободна в джунглата – става лесна плячка на хищниците...“ „Ама е свободна“, опонираше Сашо. „Свободата, чичо Кольо, свободата е най-върховната ценност. Свободният човек може всичко... И да напсуваш властта, президента – никой няма да те закача...“ „Свободните хора не псуват, момчето ми. Псуват потиснатите, псуват хамалите, най-вече затворниците и робите. Така изливат мъката си...“

В тоя момент обявиха полета. С възгласи „слава Богу“, „най-сетне“ и „ваш’та мама“ чакащите се отправиха към самолета. Подтичваха, въпреки зноя. Двигателите вече работеха и след минути самолетът отлепи от пистата. Свежият въздух от вентилационната уредба изпълни кабината и пътниците си отдъхнаха. Но не задълго. Вместо да набира височина, самолетът започна да кръжи над къщите, насочвайки се към центъра на града. Двата мотора работеха ритмично, не би трябвало да има повод за безпокойство. Но самолетът така и не се издигаше. За малко да закачи кубето на катедралата „Свети Александър Невски“, прелетя на метри от хеликоптерната площадка на соцнебостъргача, иронично наричан на името на създателя му „Кубадиниада“, направи ляв завой и се устреми енергично към площад „Славейков“. Кабината се изпълни с дамско кресчендо, а два-три пискливи тенора понечиха да тръгнат да се разправят. Но коланите ги придърпаха обратно към седалките. Заключването беше централно. Такива бяха указанията. Централното заключване беше в интерес на сигурността. Дамското кресчендо се понесе отново, когато лявото крило едва не улучи трамвайните жици. Но пилотът беше ас, направи лупинг, ловко се промуши под жиците и опря колесника в трамвайните релси.

Хората по площада панически се разбягаха. Първосигналната им реакция бе за терористичен акт, като онзи срещу нюйоркските кули-близнаци. Тайно се надяваха да оцелеят в близките входове и безистени. Площадът опустя. Само две кучета, отскубнали се от каишките на своите стопани, яростно облайваха двумоторния натрапник. За щастие точно в този момент на площада нямаше нито трамвайна кола, нито друго превозно средство. Самолетът пусна парашут, уби скоростта и се закова на трамвайната спирка. Иззад ъгъла на улица „Раковски“ двама младежи се втурнаха към самолета. Лицата им бяха зачервени, плувнали в пот. На гърбовете си бяха накачулили бохчи и чували.

„Айде бе, бат’ Борко, осем часа висиме в тая жега. Де да туриме багажа?“ Бат’ Борко беше пилотът, по-точно командирът на полет WC 001. Колегите му се обръщаха към него с „командоре“. Но за притежателите на бохчите очевидно той беше бат’ Борко. „По-бързо, че изоставаме от разписанието“, инструктира ги Командорът. „Хвърляй в кабината...“

Вълми прах нахлуха в самолета заедно с бохчите. „К’во става тук,“ размърдаха се пътниците. „Цял ден висяхме в транзитната...“ „След колко дни ще кацнем във Варна...“ „Платили сме си, а тия тук се товарят на черно...“ Повечето предпочетоха да замълчат, опасявайки се в създалата се суматоха да не им се случи нещо непредвидено.

Секунди по-късно самолетът се понесе по „Граф Игнатиев“, отлепи при градинката на храма „Свети Седмочисленици“ и рязко започна да набира височина. Чувалите се плъзнаха по наклона, спряха се в края на пътеката и допълнително вдигнаха прах. Чу се отново кресчендото и „Ваш’та мама“. Пилотът изравни крилата, но задържаше височината едва-едва над кварталните покриви. Отляво изплува Националният стадион. Вдясно бяха Националното радио и сградата на Националния независим съд. Самолетът прелетя над символите на националната институционалност и се устреми към прилежащия булевард за кацане. Сковани от ужас, пътниците не реагираха. Чу се само сподавен писък.

Не се наложи да пуска парашут. Стръмнината уби скоростта и самолетът се закова пред градинката на площад „Журналист“. От храстите изскочиха две снажни персони с тъмни очила. На гърбовете си носеха раници, а ярко татуираните им ръце държаха обемисти куфари. Тежестта изглежда не ги притесняваше. Ловко се качиха по стълбичката и кимнаха свойски на командора.„Направете място!“, изкомандва. „Няма къде...“, осмели се пискливото тенорче.

От последната седалка скочи набит мъж в униформа на стюард. „По двама на кон“, потвърди той командата на Командора. „И не вдигай много гребена...“

Ревът на моторите заглуши продължението на заканата. Самолетът отлепи, но отново не набра височина и след минути кацна пред боровата гора на хълма при Семинарията. От гората излязоха трима мъже с тъмни очила, облечени в черни копринени костюми. Косите им, грижливо сресани с брилянтин, лъснаха на слънцето. Внушителните златни вериги на гърдите, както и облеклото им, вероятно трябваше да подскажат за принадлежност към някакво тайно съсловие. Командорът пусна стълбичката. „Заповядайте“, извади най-мазния си глас. „Прати двама-трима да товарят!“, изкомандва по-снажният, докато другите започнаха да пренасят обемисти кашони. Командорът тутакси се озова: „Стюарде, ела да помагаш!“, след което нареди на пътниците от първите редове: „Хей, вие там, слезте да товарите“. Двама от пътниците неохотно се подчиниха.

В самолета започна да се усеща напрежение. Сгъстяваше се и само след секунди изригна като гейзер. „Тарикати“, обади се един. „Самолета се претоварва, няма сигурност“, предупреди Сашо. „Платили сме си, а се намъкват гратисчии“, възмути се трети. „И тази корупция...“, опита се да разшири темата четвърти. „Докога ще търпим тези мошеници...“, продължи пети. „Няма да търпим, няма да търпим“, подеха в хор шести и седми. „Стани, стани, Юнак Балкански...“, запя шлифован тенор. „Да вървим да се оплачем“, предложи Сашо. „Ще ме последва ли някой?“

„Аз“.

„И аз“.

„И аз“.

„Да се оплачем, да се оплачем...“, подкрепиха го неколцина и тръгнаха да си проправят пътека през бохчите и кашоните.

„Къде, бре“, стръвно ги изгледа стюардът. „Я, марш обратно!“

„Остави ги“, спря го с ръка Командорът. „Ще се обадя да ги приберат...“

Групата се движеше по „Архитект Миланов“. Първоначално бяха петима, но скоро се превърнаха в шествие от петдесетина. Предвидливо закупиха картон и пастели от книжарницата срещу Семинарията и набързо сглобиха плакати, призоваващи гражданите да противодействат на безобразията. Отнякъде изникна човек с националния трикульор, закачен на дръжката на лопата. Изтикаха го отпред за знаменосец. „Ке ги копаме“, подхвърли иронично един от групата. Не им беше до смях. Макар духът им да укрепваше, защото непрекъснато се присъединяваха нови и нови.

„Срещу кого протестирате“, питаха. „Срещу безобразията и лошите пътища“, отговаряха от шествието. „С вас сме!“ И новодошлите се включваха със скандирания „Долу! Долу!“ Доста преди площад „Журналист“ групата вече наброяваше 200 души. Появи се колицейска кола. Завъртя около шествието и си замина. Протестиращите не й обърнаха внимание и продължиха с патриотични възгласи надолу по стъмната улица. От стените на сградите зееха графити. Редом до сърпа и чука и призива „Властта – на народа!“, се натрапваше пречупен кръст и „Хитлер беше прав!“ Демокрацията извираше от всичките пори на обществото. Демокрацията тържествуваше.

След десетилетие преход страстите се бяха уталожили. Хората бяха престанали да се занимават с политика. Опитваха да се приспособяват. Поне така смяташе властта. „Граждани за Развитие на Образованието и Благополучието“ или съкратено ГРОБ, от малобройна неправителствена организация се бе превърнало в партия. Отнякъде й наливаха пари, много пари и ГРОБ успя да спечели изборите с абсолютно мнозинство. Оттогава бяха минали десет години и обещанията за промени видимо се материализираха. Оттам и увереността на властта, че хората я подкрепят и че дори ще векува.

Беше изменен първият член на конституцията. Новият текст вече гласеше, че цялата власт произтича от ГРОБ – ръководната сила на обществото, на която хората принадлежаха до гроб. Предизвикан бе референдум, в който, за изумление на Обединената Общност (ОО), се включиха 99.9 на сто от имащите право на глас. От тях 99.8 на сто се обявиха за преименуване на държавата в Парламентарна Република Гробария. Краткото наименование „Парламаг“ получи широка популярност.

Откакто ГРОБ дойдоха на власт престъпността беше сведена до символични размери. По официални данни. Гробарският статистически институт бе обявил рязък спад на противоправните прояви с цели 99 на сто. Хората бяха длъжни да верват. Такива бяха указанията, макар министърът на вътрешните работи Сечан Сечанов да заемаше по съвместителство и длъжността управител на Гробарския статистически институт. Както и длъжността Главен Прокурист. Първоначално временно! Но течеше вече шеста година. Вялите обвинения на все по-закърняващата опозиция в недемократичност на управлението се отхвърляха с убедителни аргументи: „Най-демократично и най-устойчиво е само временното!“ От ОО потупваха демократичността и устойчивостта на управляващите с „Браво на отличниците!“

Благополучието беше главен приоритет на властта. Това подсказваше и името на управляващата партия. Токът, водата и парното бяха въздигнати във фундамент на благополучието. Всеки гражданин на Гробария беше длъжен да получава тези блага независимо дали ги иска или не. Плащането беше задължително, а неплащането – въздигнато в престъпление срещу политиката на благополучие. Както и ровенето в кофите. Държавата не можеше да допусне някой гражданин да не бъде облагополучен. От ОО приветстваха тези мерки като реална стъпка към реално облагополучаване.

Реформата на образованието беше следващия приоритет, наред с пътищата. Във всяка класна стая бе инсталиран огромен монитор, защитен от непробиваема стъклена стена. Обучението ставаше чрез екрана, съгласно указанията. Такъв бе повикът на Братския Брат (ББ). Учителите бяха станали ненужни. С изключение на учителите по физкултура. Те трябваше да въвеждат задължителните нови дисциплини крикет, бейзбол и голф. Волейболът, баскетболът и атлетиката бяха изхвърлени като остарели. Дори традиционният футбол за малко да пострада, ако не бяха „Тигрите от Долно Уйно“ – любимият отбор на властта.

Учениците трябваше да се научат да оцеляват при новите условия. Не им трябваше учебникарски пълнеж. Леката дрога бе станала задължителна, за да не се пристрастяват към твърдата. Скрити камери наблюдаваха поведението на тийнейджърите в класните стаи. Спречкванията и битките им в клас, дори лекият секс, не трябваше да излизат от норматива. Ако преминаваха в ексцесии, Големият Глас (ГГ) ги предупреждаваше по високоговорителната уредба. И ако пак не преставаха, пращаха двама-трима от охраната да ги респектират.

Челният опит от образованието бе пренесен в здравеопазването. Болниците и поликлиниките бяха преименувани в МБУДАЛОВЕ и ЦеКаЦета. С пари от фондовете на ОО ги обзаведоха с огромни видеостени, по които денонощно се излъчваха молитви. Болните коленичеха и чинно и вглъбено повтаряха целебните послания от екрана. Най-ефективни се оказваха молитвите посветени на Бу-Да. Изцелението беше феноменално! По данни на Гробарския статистически институт процентът клонеше към 98. Друг независим източник – Бюлетинът за нивото на река Дунав – потвърди, че тенденцията е към покачване, макар измерването да ставаше в сантиметри. За улеснение на гражданите удължиха работния ден на МБУДАЛОВЕ-те и ЦеКаЦе-тата. Приемът стана 24-часов. Навсякъде се появиха позитивни и силно окуражаващи лозунги: „Гробарските болни – най-здравите болни на Обединената Общност!“ и „Верни на ГРОБ – до гроба!“ Усещането за сигурност и стабилност беше обхванало цялата държава. И изведнаж – бунт или каквото там се спотайваше. Трябваше да се овладее. И да се потуши из основи, преди от ОО да са разбрали за какво точно иде реч.

Съобщението за протеста мигновено обходи града. Социалните мрежи бяха реагирали. Потоци хора извираха от страничните улички. На площад „Журналист“ се присъединиха и няколко големи групи. Шествието се превърна във внушителна манифестация, надхвърляше 500 души. Групичка яки младежи се открояваше с ярки призиви и послания за народно възмездие. Един от тях се обърна към множеството, посочи към Сашо и призова: „Да го вдигнем на ръце! Да го вдигнем!“ „Да го вдигнем! Да го вдигнем!“ подкрепиха го пет-шестима и Сашо тутакси се озова върху носилка от яки ръце. Някой даде знак и множеството започна да скандира „Сашо, Сашо!“ На въпроса на новите кой е той, поясняваха: „Нашият лидер“. „Велик, велик“, някой отново даде знак и множеството отново повтори: „Велик, велик!“ „Александър Велики“, поде клакьорът. И множеството повтори: „Александър Велики! Александър Велики!“

Сашо не се имаше за велик, нито за лидер. И въобще не се чувстваше комфортно върху мускулестите ръце на импровизираната носилка. Поиска да слезе. Не го удостоиха с внимание. След няколко умолителни настоявания, мускулестите ръце му позволиха да се приземи. Изглежда се бяха уморили. Но продължиха неотлъчно да бдят около него и насърчително да го потупват по рамото с „Яко, яко!“ и „Ти си нашия човек!“

Спонтанната реакция на хората озадачи Сашо, свари го неподготвен. Искаше само да стигнат Министерството, да се оплачат. Ала призивите на хората бяха за изкореняване на корупцията и лошите пътища. Опиянени от първоначалния си успех те вече вдигаха лозунги за радикална промяна. Умът му почна да щрака, че нещо не е наред. Не разбираше точно какво става. Защо го изтикват начело? Защо го насърчават? Защо все по-силно го потупват по рамото?

Последното което помнеше бе как един от яките, с вид на трениращ сумо младеж, го тласна силно с тялото си навътре към някакъв вход и как главата му дрънна върху циментовата мозайка. След което беше загубил съзнание. Протестиращите продължиха към Националния стадион, без да подозират изчезването на импровизирания си лидер.

Източник: сп. „Везни“, №8/2015

(следва)