/Поглед.инфо/ * текстът е завършен през февруари 2020 г.
Обтегнатите отношения на трите власти с президента Румен Радев започват от момента на избора му през 2016 г., когато получи убедителната подкрепа на близо 60% от избирателите срещу 36-те процента на кандидата на властта. Постепенно атаките срещу него зачестяват, придобиват уродливи измерения, които от началото на тази година прерастват в скандални. Причините?
В обръщенията си към нацията президентът Радев отчита като фундаментален проблем острата криза във всички равнища на управлението; методичното погазване на закона и морала; фактическият разпад на държавността; които са без аналог в историята на Третата българска държава. Всичко това застрашава развитието на България като демократична европейска държава, която трябва да гарантира върховенство на закона, истинско разделение на властите, истинските права на гражданите за тяхното достойно бъдеще... Накратко – застрашава самото съществуване на държавата. И стига до извода, че е
Наложителна смяна на системата!
Точно това каза преди година президентът, което най-вече разлюти властниците. Впрочем, още през 2005 г. тогавашният посланик на САЩ в София Джеймс Пардю разкри в доклад, че „организираната престъпност има корумпиращо влияние върху всички български институции, включително върху парламента, правителството и съдебната власт. В резултат на това, организираната престъпност е увеличила влиянието си и е в състояние да действа буквално безнаказано.” Наскоро, пак Пардю огласи констатацията, че в България властва еднопартийна система. Иначе казано, тихомълком е възстановен чл. 1 на конституцията от 1971 г. досежно неотменяемата ръководна роля на една партия!
Почти пълното покритие на казаното от президента Радев и екс-посланик Пардю означава, че робуващата на неолиберални мантри политическа и правна институционална конструкция на държавата, трябва да се промени, защото действащата сега система не подлежи на реформиране. Изчерпана е! Президентът освен това настоява за ускорен дебат по важни въпроси за бъдещето на нацията; за промяна (а не ре-форми), която да засили гражданското участие и контрол върху управлението; мерки срещу необузданата корупция по високите етажи и ширещата се престъпност; мерки за справяне с бедността и демографския срив; и т.н., вкл. промяна на Конституцията...
Вижда се, че един от главните въпроси за бъдещето на нацията, върху които президентът акцентира, се отнася до т. нар. съдебна власт, която не показва резултати при изпълнение на задълженията си да се справи с необузданата корупция. И това не е случайно. От извършените досега пет поправки на Конституцията (КРБ), четири са в Глава VI – „Съдебна власт“. Очевидно поправките са били козметични, след като въпросът за сетен път се поставя с изключителна острота. Впрочем и Брюксел, и Венецианската комисия към Съвета на Европа, и нашите отвъдокеански партньори, от години изразяват загриженост за действията/бездействията на съдебната власт у нас. Венецианската комисия дори препоръчва спешни промени в Конституцията, без каквито, според експертите й, е невъзможно привеждането на съдебната власт в съответствие с международните актове, по които България е страна и които съгл. чл. 5, ал. 4 на КРБ са част от вътрешното право.
Нека припомним на уважавания читател, че съдебната власт е охраняваща власт. Според доктрината за разделението на властите задължение на съдебната власт е да защитава правата и законните интереси на гражданите, юридическите лица и държавата (чл.117, ал.1 от КРБ). Но главният смисъл за учредяването на независима (от другите власти) съдебна власт – от „За духа на законите“ на Шарл де Монтескьо (1689-1755) до наши дни – е да санкционира другите власти, когато закононарушават, въз основа на изведения по-късно принцип „власт възпира власт“. Това означава правосъдието да се превърне в страж на законността, в най-действено средство за опазване на гражданите и обществото от произвола на чиновници, обявили се за държавата. Защото, може ли някой да посочи поне едно престъпление, извършено у нас извън действието или бездействието на овластения чиновник?
В такава атмосфера в края на януари прокуратурата отправи искане до Конституционния съд (КС) за тълкуване имунитета на държавния глава. Без да сочи каква е причината, новият Главен прокурор отправи до КС питане за
Точна дефиниция на понятието „държавна измяна“
Както и за начина, по който разследващите трябва да процедират, ако установят, че държавният глава може да е извършил подобно престъпление. Макар нито едно от досегашните действия на президента да не поражда обосновани съмнения според общоприетите разбирания за държавна измяна, независимо от липсата на точна правна квалификация на това деяние.
Отправеното питане до КС за тълкуване на чл. 103 от КРБ предизвика бурна обществена реакция. Създаде се впечатление, че Главният прокурор иска да получи възможност да разследва президента по конкретен случай и то докато тече президентският му мандат. Видни юристи започнаха да изразяват различни мнения и становища. Конфликтът между представители на трите власти и президента се разрасна, подклаждан допълнително от водещи медии. Известен политолог обяви действията на президента за „политическа слабост“: Радев не успял да стане политик, нямал и подготвени съветници. А популярен ежедневник писа, че президентът започвал „да олеква“. Поводът бе отказът му да подпише указа за назначаването на Иван Гешев за главен прокурор с мотив, че не е имало избор в смисъла на понятието „избор“ в българския книжовен език, именно – „психологическо решение след преценката на множество опции“. А българският език е официалният език на Република България (чл.3 на КРБ) и оттам – задължителен за всички администрации, вкл. за съдебната власт.
Въпреки това, определени действия на президента – по „избора“ на главен прокурор (след като предварително беше ясно, че на втория кръг Висшият съдебен съвет ще приеме, вече окончателно, същото решение); изявлението му, че снема доверието си от правителството (без да е ясно как практически ще осъществи това); и редица други; за някои се оказват неубедителни.
Ако оприличим трите власти с аналозите в самолета, не е необходимо Румен Радев да е въздушен ас, за да знае, че системите – захранваща, двигателна, контролна и всички останали, трябва да са напълно изправни, за да гарантират успешното рулиране, излитане и кацане. Технически неизправности и/или повреди на системите са най-честите причини за фатални инциденти в цялата историята на авиацията. Затова, преди да се качи в машината, задачата на пилота е лично да се увери в изправността на системите, независимо от проверката на техниците. От личната му проверка зависи съхраняването на скъпо струващата машина, за която държавата е платила милиони и най-вече – собственият му живот.
Във въздуха, военният пилот трябва да си наложи максимално себеотдаване и концентрация и следвайки указанията на центъра на земята, той е длъжен, съобразно възникналата в момента конкретна обстановка – и в мирно време, и по време на война, – да предприема самостоятелни действия, защото Отечеството му е поверило да защитава сигурността и суверенитета на държавата. Образно казано, във въздуха военният летец е олицетворение на самата Държавност!
Точно за такъв е считан Румен Радев. Завършва Висшето военно-въздушно училище „Георги Бенковски“ като първенец на випуска. Специализира във Военно-въздушната академия „Максуел“ в САЩ и отново е първенец на випуска. Докторската му дисертация в областта на усъвършенстване тактическата подготовка на летателните екипажи и симулиране на въздушен бой e оценена с cum laude. С навлизането си в политиката, той става най-популярният българския политик с равнище на одобрение около 60% – недостигнато от нито един от неговите предшественици на прехода. Дадената му от академията „Максуел“ характеристика сочи, че Радев е целеустремен, с изключителна психическа устойчивост и свръх-самообладание, с верен усет за реалността, способен да взема самостоятелни решения, да се бори за тяхното изпълнение и т.н. Личност с такива качества не може да сгреши, когато е в полет. Това летецът Радев многократно го е доказвал. Освен ако от центъра не му подадат грешни данни, подвеждаща информация. Тогава катастрофата е неизбежна.
Същото е и с „държавния самолет“. Впрочем, още преди да влезе в политиката Радев трябва да се е убедил от лична проверка и опит, че системите на държавното управление въобще не функционират, след като организираната престъпност безнаказано се е втъкала във всички институционални нива; та неотложно е необходима смяна на Системата, за да оцелее Държавата. Със сигурност тази негова убеденост, съчетана с болката за погубваното Отечество, с позицията му на активен Гражданин – не само от погледа на военния летец, който от синевата вижда цялостната разруха на страната; мотивира решението му да се включи в политиката, да вложи всичките си знания, умения, опит и борбеност за съхраняване на българската държавност. Естествено е да разчита на екип от себеподобни, на сърцати личности с възрожденски плам и жертвоготовност, както и на широка гражданска подкрепа, за да се осъществи смяна на системата. Недостигът от специални знания по конституционно право пък налагат да се учреди Правен съвет. Образно казано, този Съвет е центърът на земята, който вещо трябва да консултира Президента, да формира становищата му по значими правни въпроси, свързани с изпълнението на правомощията му, да допълва липсващите специални знания на президента в областта на конституционното право и на правото въобще.
Доколко обаче тези съвети са безпогрешни?
Нямам намерение да обсъждам качествата на членовете на Правния съвет. Всички те са хабилитирани юристи, с безспорен, обществено значим академичен статус и професионализъм. Но след като бе ясно, че Иван Гешев ще бъде утвърден на втория тур, не беше ли по-продуктивно да посъветват президента да го покани в Президентството на церемония по подписване указа за назначаването му и по такъв начин да го насърчи в намеренията му; още повече, че в изявленията си Гешев демонстрира воля и желание да се бори с тежката престъпност, които са в ситуационен синхрон с критиките на Президента срещу необузданата корупция по високите етажи на властта и ширещата се престъпност?
Непонятно е също, кой посъветва Президента публично да заяви, че е крайно време гражданите да имат право непосредствено да сезират Конституционния съд? Та това право е разписано в чл. 45 на КРБ: „Гражданите имат право на жалби, предложения и петиции до държавните органи“. Изразът е изчерпателен. Жалби, предложения и петиции гражданите могат да отправят до всички държавни органи! Включително до КС, доколкото в глава VIII на КРБ е посочен като един от тези органи. Нещо повече: това право не може да бъде отказано, защото е неотменимо. Възражения, че съгл. чл. 150, ал.1 на КРБ Конституционният съд можел да действа само по инициатива на една пета от народните представители, президента, Върховния касационен, Върховния административен съд, Главния прокурор и на Министерския съвет, а по спорове свързани с местното самоуправление – и на общинските съвети, са заблуждаващи и неправилни. Разпоредбата на чл. 150, ал.1 се отнася до посочените органи. Не и до гражданите! Това следва от вътрешната йерархия на КРБ, в която основните права на гражданите, императивно разписани в глава Втора (част от която е чл. 45), стоят над останалите разпоредби, защото са неотменими! Оттук и неотменимото право на гражданите да сезират КС чрез жалби, предложения, петиции.
Президентът може да няма достатъчно специални знания в областта на конституционното право, но като военен, определено знае какво е йерархия. Озадачаващо, следователно е, защо съветниците не са консултирали правилно президента по този въпрос, а са го оставили „да олекне“, според някои писания, като предлага нещо, което Конституцията императивно е разпоредила в чл. 45 като неотменимо право?
Съмнение буди и добронамереността на „експертите“ от Венецианската комисия. Формално, демократичната ни Конституция от 1991 г. не е анулирана, но на практика притежава мними функции; реално властват противоконституционното „законотворчество“, произволът на подзаконовите актове, овластените чиновници. Дори бивш председател на Народното събрание – проф. Огнян Герджиков, наскоро бе принуден да признае, че „парламентът търпи много сериозна критика за качеството на законодателството: липсва професионализъм, липсва експертност... Самият факт, че постоянно се променят законите, е оценка за работата на парламента... Няма никаква правна сигурност. Това действа лошо на бизнеса, днес е едно, утре ще е друго. По средата на играта се сменят правилата. Това е катастрофа.“
Ако продължим критичните терзания на проф. Герджиков, обезателно трябва да посочим, че през годините на прехода се нароиха десетки юридически факултети, департаменти по политология, администрация и тем подобни, бълващи хиляди „правници“ и „администратори“, мисловният потенциал на повечето от които за разбиране на изградени през вековете фундаментални правни принципи и норми, на причинно-следствени връзки, на принципите на съвременната правова държава и т. н., е на светлинни години от равнището на ученик от математическа гимназия. Нещо повече, „самоорганизирали“ се с парите на външни донори във фиктивни неправителствени организации, самообявили се за изключителни представители на гражданското общество, те се оказват доброволни слуги на чужди повели, чиято крайна цел в повечето случаи е окончателното разграбване и разпад на българската държавност.
Днес значителна част от тези кичещи се с дипломи „правници“ и „администратори“, но с липсващ професионализъм, експертност и най-вече – морал и отговорност за бъдещето на нацията, затлачват законодателната и изпълнителната власт, администрацията, управлението, съдилищата. Тяхното присъствие във властта дава основание на авторитетни юристи от по-старото поколение да бият тревога за упадък на националното правосъзнание. Не са редки случаите, когато в публичните си изяви тези новоизлюпени „правници“ и „администратори“ откровено се подиграват с Върховния ни закон, дори си позволяват флагрантни изхвърляния в смисъл
„Майната й на Конституцията“!
А всички те са се заклели в името на Република България да спазват Конституцията и законите на страната и във всичките си действия да се ръководят от интересите на народа (чл.76, ал.2 от КРБ); поели са задължението да бъдат изпълнители на волята и интересите на нацията и да се ръководят единствено от Закона (чл.116 ал.1, от КРБ). Но вършат точно обратното: дейността им изцяло престъпва разпоредбите на Конституцията, практическите им действия изцяло са във вреда на гражданите и обществото. На практика те не са нищо повече от обикновени клетвопрестъпници!
Президентът Радев много добре знае какви санкциите в армията се налагат срещу несъблюдаване на устава, срещу престъпване на клетвата. А как трябва да се процедира срещу овластени лица, които отказват да съблюдават Конституцията, срещу клетвопрестъпниците в управлението, в държавната и съдебната администрация? В техни ръце е реалната власт – било като изпълнители на противоправни норми, било като генератори на противоправни предложения. При такава реалност как Венецианската комисия смята да наложи на лица, откровено отказващи да съблюдават Закона, с недостиг на фундаментални знания и административен капацитет, при това – клетвопрестъпници, да съблюдават върховенството на закона, да осъществят исканите позитивни промени в Конституцията? Какви прегради тези промени в Конституцията може ефективно да гарантират спиране на злоупотребите на лицата-клетвопрестъпници във властта? И на какво основание експертите на Венецианската комисия считат, че щом променим Конституцията властта ще я съблюдава?
Всичко това (както и много други въпроси) казани ли са на президента? Пак ще повторя: не поставям под съмнение професионализма на членовете на Правния съвет. Но възниква въпросът защо част от съветите им поставят президента в твърдяната от някои „политическа слабост“? Дали не искат да си навлекат гнева на гилдията, към която принадлежат? Или са налице и други хипотези, някои от които може да са от лично естество?
Преди време, например, известен юрист отказа да се присъедини към петицията на 50 академици, чл.-кореспонденти, професори, срещу фрапиращи противоправни деяния на определени магистрати. Мотивите му бяха основателни: „Освен университетски професор аз съм и адвокат. Ако сложа подписа си против магистратската гилдия (подразбирай мафия), в съда могат да ме „прецакат“. А някои от делата са с интерес за милиони. Ще пострада моят доверител, ще пострада и авторитетът ми...“
Магистрат пък, който често гастролира във водещи медии, неотдавна се оплака от граждани, които водели десетки дела; а това, видите ли, затруднявало работата на съдилищата! Иначе казано, неотменимото право на гражданите на защита на законните им интереси чрез молби, предложения и петиции, императивно разпоредено в чл. 45 и чл. 117, ал.1 от КРБ, било пречка за съдопроизводството!? Но най-тревожно в изявлението на магистрата е косвеното признание, че съществуват (реални или виртуални) списъци на гражданите, които най-често предявяват искове и/или жалби, и които по подразбиране трябва да бъдат „шиканирани“. Това напомня за проскрипциите (списък на лица) на политически противници в древния Рим, които по волята на „началството“ са поставяни извън закона: физически се елиминират, а имуществото им се конфискува.
Приведените примери само загатват възможни мотиви за несъстоятелността на част от съветите на Правния съвет. Така или иначе, такива съвети не подпомагат Президента в решимостта му за смяна на Системата; впечатлението е, че го тласкат по посока да търси компромис със статуквото, тоест с носителите на Системата, която не подлежи на реформиране.
И на друго място съм писал, че президентът е длъжен да се допитва и до компетентни граждански специалисти и правници, които са извън т.нар. институции и клиентелистката грантовата мрежа за външно въздействие, за да добие пълна представа за смисъла и значението на конституционните предписания, така, както са заповядани в КРБ по волята на Върховния суверен – Народът. Още повече, че в социалните мрежи има многобройни правно издържани препоръки и предложения в посока именно на легитимна смяна на системата.
Уважаеми г-н Президент, какво би Ви посъветвал например, моят учител по конституционно право проф. Нено Неновски
– член-кореспондент на БАН, конституционалист с признато европейско измерение, един от бащите-създатели на демократичната ни Конституция от 1991 г.
Съгласно чл. 60, ал.1 на КРБ „Гражданите са длъжни да плащат данъци и такси, установени със закон, съобразно техните доходи и имущество.” Тази конституционна норма има заповеден, неотменим характер. Нещо повече, тя слага знак на равенство между данъците и таксите, защото, таксите, глобите, обезпеченията и т.н. по същество са скрити, косвени данъци. До днес обаче няма практика, която да е съобразена с тази императивна конституционна разпоредба. А КРБ има непосредствено действие! Иначе казано, в събирането на данъците и таксите продължава да битува вопиющ произвол!
Какво друго би Ви казал проф. Неновски? Прогласените за неотменими основни права на гражданите в глава Втора (според императива на чл. 57 от КРБ), фактически са суспендирани; както и чл.19, ал.2, гарантиращ „предотвратяване злоупотребата с монополизма, нелоялната конкуренция и защитата на потребителя“. Редица други императивни разпоредби, официално не са анулирани, но доколкото изпълнителната и някои представители на съдебната власт отказват да ги съблюдават, на практика се оказват безвластна фасада, зад която се вихри произволът над гражданите и обществото.
Държавата се управлява главно с подзаконови актове. Но единствено законите и решенията на Народното събрание са задължителни за всички държавни органи, за организациите и гражданите (чл.86, ал.2 на КРБ), а не подзаконовите актове! Иначе казано, актовете на изпълнителната власт (вкл. на държавната администрация и общинските власти), не могат пряко да пораждат правно действие, не могат да задължават гражданите и обществото. Тяхната цел е да подпомагат и улесняват държавните и общинските служители в действията им по прилагането на законите. Не би могло и да бъде другояче. Изпълнителната власт затова се нарича изпълнителна, за да изпълнява волята на народа така, както е заповядано в Конституцията.
Според бившият главен прокурор проф. Никола Филчев основният юридически проблем за търсене отговорност за престъпната приватизация е давността. Принципите на правовата държава са общовалидни за всички страни-членки, а в случая, това е принципът за правната сигурност: недопустимо е да се влошава положението на гражданите с обратна сила. Но, добавя проф. Филчев, Европейската комисия може по изключение – ако е нужно според формулата за постигане на целта и ако бъдат съобразени правата на засегнатите – да допусне конституционна промяна, която да увеличи давността и да й предаде обратна сила. Под „изключение“, ерудиран правник като проф. Филчев вероятно има предвид и друго обстоятелство: давността е цивилизован институт, погасява се там, където има правова държава, разделение на властите, където съществува легитимна, ефективно действаща съдебна власт. Основателен е въпросът:
България правова държава ли е? Съдебната й власт легитимна ли е?
Отговорът на проф. Неновски на този въпрос би бил категоричен: съществуващата сега съдебна власт е нелегитимна, самоизфабрикувала се е в престъпване на заповядания от Върховния законодател срок – по волята на Върховния суверен на Република България. Правно основание за нелегитимността на съдебната власт се съдържа в §4 във вр. с §3, ал. 2 от Преходните и Заключителни разпоредби на КРБ. Народното събрание е следвало да приеме нови устройствени и процесуални закони за организация на съдебната власт в едногодишен срок от влизането в сила на КРБ, тоест, не по-късно от 13 юли 1992 г. Този срок е преклузивен, не може да бъде удължаван. Преглед на законодателството показва, че нито един от заповяданите от Върховния законодател (Седмото ВНС) закони за организацията, устройството и структурата на правораздаването не е приет в заповядания преклузивен срок! Иначе казано, по смисъла на чл.5, ал.1 на КРБ такива закони би трябвало да се считат за нищожни. От което пък следва, че след като действащата днес съдебна власт е нелегитимна, актовете й не би трябвало да пораждат правно действие! Впрочем, и Венецианската комисия към Съвета на Европа косвено приема за нелегитимна съдебната власт, след като настоятелно изисква тя да бъде приведена в съответствие с международните актове, по които България е страна.
Но именно тази нелегитимна, образно казано – подобие на съдебна власт, създава условия за правен произвол, за налагане правна несигурност у гражданите, което е и престъпване на императивно разписаното конституционно право на гражданите за защита на накърнените им права и законни интереси срещу възможна несправедливост (чл.117, ал.1 от КРБ). Това, по същество, е отказ от правосъдие! А след като Системата е отказала на гражданите създаването на легитимна съдебна власт, след като им е отнела възможността да контестират престъпни противоправни актове на властта, вкл. приватизационните, очевидно давността не може да служи за правен аргумент.
Що се отнася до възражението на някои правници, че видите ли, приватизацията може да е престъпна, но е осъществена от колективен орган (Министерският съвет, например), а наказателната отговорност е лична; подобно възражение е ирелевантно, доколкото колективният орган се състои от физически лица и всеки един е имал моралния избор да се отведе, когато вижда, че се приемат престъпни решения, които в перспектива водят до физическото елиминиране на стотици хиляди български граждани. Освен това, може ли да се приеме хипотеза, че в хода на осъществяването на престъпната приватизация, овластените за това длъжностни лица са осъществили „държавна измяна“?
Фактите са повече от зловещи
Cпоред последната оценка на CIA Fact Book населението на България ще е 6,966,899 души към юли 2020 г. Данните съвпадат с тези на Националния статистически институт и демографската прогноза на „Евростат“. В тази цифра са включени и близо двата милиона български граждани прокудени за насъщния в страните на ЕС, САЩ, Канада и другаде, доколкото имената им фигурират в ЕСГРАОН и избирателните списъци. Или, спрямо 1989 г., два милиона от населението ни е намерило смъртта си. Това представлява демографска загуба от над 22% – прецедент в световната история за страна, която не е претърпяла природни бедствия, епидемии, войни... Изправени сме пред хипотеза за геноцид – престъпление, за което няма давност (чл. 416 от НК). И сезираме Главния прокурор да разследва действията на длъжностните лица, приемали и изпълнявали законодателни актове, които насилствено са поставили българското население в такива условия на живот, че да водят към неговото пълно или частично физическо унищожение!
Уважаеми г-н Президент, проф. Неновски би Ви казал още за 7-те принципа, кодифицирани през 1950 г. от Организацията на обединените нации в хода на Нюрнбергските процеси срещу нацистките военнопрестъпници; четвъртият, най-важен според нас принцип, гласи: „Обстоятелството, че дадено лице е действало по нареждане на своето правителство или на висшестоящ, не го освобождава от отговорност съгласно международното право, при условие че е имал възможност да направи морален избор!“
Още много други възможности, произтичащи от императивните разпоредби на КРБ и международното право, би Ви предложил проф. Неновски. Но самата Ваша идея, уважаеми г-н Президент, че е необходима смяна на Системата, означава институциите да се изпълнят с ново съдържание; което, за да е легитимно, стриктно трябва да съобразява разпоредбите на КРБ. Никой не е над Конституцията. Всеки е длъжен да пази държавата и държавността срещу посегателства – независимо откъде и откого могат да произтичат те. Защото Върховният суверен – Народът е този, който съди според резултата.
Има ли път за легитимна смяна на Системата?
Върховният законодател – Седмото Велико народно събрание, ни е предоставил две възможности. Едната е свикване на Велико народно събрание (ВНС), за което е необходимо две трети от днешните депутати точно да определят въпросите, които ще трябва да разгледа новото ВНС (чл.чл. 160, ал.1 и 162, ал.1 от КРБ). При сегашния партиен парламент – затънал в корупция и раздиран от разногласия, за който са гласували по-малко от половината от имащите право на глас български граждани; и който е част от Системата – такава възможност ни се струва неосъществима. Другият легитимен изход произтича от нормата на чл. 1, ал. 2 на КРБ, цитираме: „Цялата държавна власт произтича от народа. Тя се осъществява от него непосредствено и чрез органите предвидени в тази Конституция.“
Поразително е прозрението на бащите-създатели на демократичната ни Конституция, които преди три десетилетия са провидели възможното обсебване на Държавата от Системата и последващия управленски разгул и упадък на държавността. Макар да са прогласили, че България е република с парламентарно управление (чл.1 от КРБ), още в основните начала на Върховния ни закон, чрез разпоредбата на чл. 1, ал.2, бащите-създатели са уточнили, че когато органите, предвидени в Конституцията, не могат или не желаят да осъществяват държавната власт според разпоредбите на КБР и волята на Народа; Върховния суверен на Република България – Народът, има правото непосредствено да започне да осъществява цялата държавна власт. Световната история ни е предоставила достатъчно прецеденти: Англия в 1642 г., северноамериканските колонии (САЩ) в 1776 г., Франция в 1789 г. и много други.
За осъществяване на тази възможност е необходимо гражданските сдружения и неправителствените организации, които не са на грантова ясла, заедно с професионалните и браншовите организации и стопанските субекти, които се гърчат под ботуша на монополизма – а всички те представляват над 95% от нацията, да съберат общата воля, да постигнат единение в името на спасяване на Държавността; и на основание чл. 1, ал. 2 от КРБ да се учредят в Граждански парламент на Република България, който да осъществи легитимната смяна и да установи Система, съобразена със заповяданото в Конституцията държавно устройство и принципа на контрол и равнопоставеност (checks and balances).
Считаме, че като олицетворение на единството на нацията и държавността, Вие, уважаеми г-н Президент, може и трябва да подкрепите учредяването на Граждански парламент на Република България, в името на легитимната смяна на Системата и възраждането на нашето Отечество България.
Строго секретно, бр. април/май 2020 г.
Част 1: https://strogosekretno.com/index.php?p=issue&id=296&aid=13
Част 2: https://strogosekretno.com/index.php?p=issue&id=297&aid=14
