/Поглед.инфо/ На 24 август Руският културно-информационен център в столицата организира забележителна среща с писателя от Минск Вячеслав Васильевич Бондаренко във връзка с наскоро публикувания сборник „Руският некропол в Шипка”. Книгата предизвика значителен интересът защото за първи път – чрез документи и спомени на местните жители – се разкрива съдбата на руската емигрантска колония, съществувала в българското село (днес град) Шипка през 20-те и 30-те години на миналото столетие. В колонията под легендарния старопланински връх намират убежище и последен покой няколкостотин руски воини, приютени в България след края на Гражданската война в Русия, мнозина от които са участвали в битките по време на Освободителната Руско-турска война от 1877-1878 г. В Шипка са били организирани и два руски инвалидни дома.

Книгата съдържа подробни биографии за 467 руски генерали офицери, свещенници и граждански лица, починали и погребани в Шипка през периода 1922-1986 г., както и данни за 304 лица, които в различно време са живели или работили в руските инвалидни домове. Илюстрирана е с уникални снимки, повечето от които са публикувани за първи път, като пощенската картичка от 1926 г.

През 2010 г. Вячеслав Бондаренко става инициатор на гражданско движение за възстановяване на занемареното руско военно гробище в Шипка, където е погребан и неговия пра-прадядо Ананий Васильевич Максимович (1855-1929 г.). Така през юли 2013 г. започват възстановителни работи, а месец по-късно в България се открива национална кампания и благотворителна банкова сметка за подпомагане на начинанието. Благородната инициатива е увенчана с успех: руското гробище е възстановено, а на 27 февруари 2014 г., недалеч от храм-паметника „Рождество Христово” в Шипка, е осветена и гранитна паметна плоча на входа на гробището.

Изследователските усилия на Вячеслав Бондаренко не спират дотук. През 2012 г. той и съпругата му Екатерина Честнова откриват на старото гробище в Дрогочин, Брестска област, Белорусия, занемарения гроб на големия българо-руски просветител и педагог, основателят на Южнославянския пансион в гр. Николаев – действителния статски съветник Тодор Минков (1830-1906). Благодарение на  медийната кампания, организирана от двамата съпрузи, гробът на Тодор Минков е възстановен. В Белорусия и в България се провеждат възпоменателни събрания, а информационните агенции в Белорусия, Русия, България, и телевизионния канал OНT посвещават специални предавания за дейността на големия просветител. На 4 януари 2013 г. в Минск и в родния му град Русе едновременно се организират паметни вечери за Тодор Минков.

Вячеслав Васильевич Бондаренко е роден на 9 май 1974 г. в Рига в семейството на офицер от Съветската армия. Детството си прекарва в Рига (Латвия), Улан Батор (Монголия), Запорожие (Украйна); гимназия завършва в Легница (Полша). Рожденната му дата, съвпадаща с Деня на победата, както и постоянните странствания на семейството, свързани със службата на баща му, изграждат у малкия Вячеслав твърд характер и целенасоченост и предопределят по-нататъшния му стремителен възходящ жизнен път. Защото едва 40-годишен, Вячеслав Васильевич вече е утвърден писател, телевизионен оператор, историк, журналист, сценарист, радиоводещ, а тиражът ни книгите му надхвърля 150 хиляди екземпляра. Член е на Съюза на писателите на Белорусия и на Съюза на руските писатели. Лауреат е на всероссийската историко-литературна награда „Александър Невски” (2014 г.), кавалер е на медала „Пушкин” (2015 г.) и на много други отличия. Хобито му е да изследва генеалогиите и историята на руската императорска армия. През 1982 г. се покръства в православната вяра.

Ето каква разказа Вячеслав Васильевич специално за в. „Нова зора”:

„Книгата за която иде реч – „Руският некропол в Шипка” е публикувана в Москва през май тази година. Тя има сложна и дълга интересна история. Написана е в Белорусия на основата на български документални източници и материали, а е издадена в Русия. По такъв начин тя се явява интернационален проект, обединяващ нашите три страни.

Всичко започна с интереса към съдбата на моите предци. Вече три поколения в семейството ми битува полу-легендата, че нашият пра-прадядо Ананий Васильевич Максимович е бил офицер от бялата армия на Врангел и е починал в емиграция. Но къде точно – моите родители не знаеха; казваха, вероятно в Югославия, вероятно в България.

Реших да се опитам да издиря данни за неговата съдба. Намерих в архивите списък на военнослужащите до 1917 г. Тогава Ананий Васильевич е бил полковник. След тази година не успях да открия никакви данни за него. Умувах известно време и реших да кача този списък в Интернет. Не след дълго някой беше добавил годината на смъртта на моя пра-прадядо – 1929 г., и мястото където е погребан – село Шипка. Този някой се оказа Владимир Гаристов от София, човекът който беше осенен от благородната мисия да възстановява руските емигрантски гробове в България. Това се случи преди шест години, в 2010 г. Започнахме да си пишем и ето какво научих.

За първи път узнах, че в село Шипка (днес град) е имало дом за руски инвалиди. Там са живеели и емигранти, там са намерили последен покой. Та там, в тази руска среда, е починал и моя пра-прадядо.

Дотогава не бях идвал в България. Имах една задочна позната от Добрич – Лариса Димитрова. Писах й с молба да отиде в Шипка и да се опита да намери гроба на моя пра-прадядо. Действително тя откликна, отговори ми, че дълго търсела гроба, но не могла да го открие. Изпрати ми обаче много фотографии. Така за първи път видях руското гробище. Беше силно обраснало с храсти, виждаха се паднали дървета. Това беше преди шест години, в 2010 г. Тогава написах статията „Незарастналата рана на руското гробище” и я пуснах в Интернет. Тя попада в полезрението на инж. Тодор Радославов от Русе, който я препраща на свой приятел в Стара Загора. Това, разбира се, научих много по-късно.

По-нататък нещата се развиха от само себе си. Както винаги, нужен е само малък тласък, за да се предизвика интерес и у други. Хората започнаха да се свързват помежду си, да се организират за конкретни действия по възстановяването на руските гробове. Цяло щастие е, че Николай Атанасов – областен председател на партия „Нова зора” в Стара Загора, препраща статията на Гина Хаджиева – активистка на „Нова зора” в гр. Шипка. Гина се захваща за работа, създава и оглавява Инициативен комитет за възстановяване на руските гробища, рови се в архивите и изважда от там документи за руските инвалидни домове. Ето как се получи тази книга. За възстановяване на руските гробове се обединиха много хора, това стана наше общо дело.

Нашият общ труд бе възнаграден. Просветли се тази страница от руско-българската история. Защото книгата разказва не само за съдбата на моя пра-прадядо, за неговата трагедия. Както и за неговото щастие, че е попаднал все пак в братска българска среда. Тази книга е разказ и за русите, които са пристигнали в България след края на Гражданската война. Имам предвид русите в широкия смисъл на думата; защото в състава им имало украинци, белоруси, естонци, литовци, калмици...

Това е страница и от българската история, защото в изключително тежкото време, в което се намирала България тогава – след края на Първата световна война е трябвало да изплаща огромна контрибуция на победителите, трябвало е да приеме и изхранва стотиците хиляди бежанци, прокудени от родните им места в Тракия, Македония, Добруджа, Западните покрайнини, – именно при тази тежка ситуация българските правителства са намирали възможност да отделят средства за пенсии на руските ветерани, за издръжка на инвалидните домове.

Тази книга разказва не само за трагедията на руските емигранти. Тя е книга и за величието на българския дух, за признателността на братския народ и благородството на онези, които предоставиха приют на руските хора в България, за разлика от много други страни. Тук земята българска се оказа не мащеха, а втора майка за руските емигранти в тежки за тях времена. И макар че тъгували за Русия, те все пак познали простото човешко щастие да са сред братя, сред близки хора, в паметта на кръвта на които не изтлява великото име Русия...

Източник в. „Нова Зора”