/Поглед.инфо/ Управлението на политически партии чрез квази-представителен парламент е полит-инженерна конструкция, създадена в Англия през ХVІІ век.
През античността и средновековието политически партии и парламент не съществуват в съвременния смисъл на тези понятия. В продължение на хилядолетия, обсъждането и вземането на решения по важни въпроси е ставало непосредствено – на общи събрания от всички членове на племето. Постепенно, издиганите от събранието водачи започват да се ограждат с охранници, присвояват делегираната им от общността публична власт, самообявяват се за вождове, фараони, царе, крале и т.н., започват да налагат волята си над целия народ. Заражда се държавата, която всъщност е присвоената от вождовете публична власт.
За да задържат тази власт, необходими са инструменти за потискане волята на народа. Въоръжените охранници са ония „железни клещи“, които крепят властта на вожда (владетеля); в неговите ръце се съсредоточава и законодателната, и изпълнителната, и съдебната власт, а в някои общества като Халифата – и духовната власт. Общото събрание на племето става безвластен атавизъм. „Държавата – това съм Аз!“, декларира френският крал Луи ХІV.
Английската специфика
Причините защо точно в Англия се раждат конструкции като съвременния парламент и политически партии се коренят в продължилите повече от три века радикални сътресения на острова. Чумата от 1348-1349 г. помита близо половината население. Войната между Червената и Бялата роза (1455-1487г.) обезглавява рицарското съсловие. При настъпилия дефицит на елит, се ражда контра-елит (gentry), който – за разлика от континенталния, е отворено съсловие и се попълва от търговци и богати селяни.
Управлението на Хенри VIIІ и Елизабет укрепва абсолютизма на кралската власт; извършва се протестантска Реформация. Войните и покровителстваното от кралицата пиратство създават и финансов елит. След смъртта на Елизабет, Общото събрание или Парламентът, както го наричат в Англия, от безвластен дотогава орнамент се възражда като квази-представително учреждение; чрез него финансовият елит иска да постави краля под свой контрол. Това обяснява защо движеща сила на Английската революция (1640-1660) основно са наследници на пиратите – част от финансово силното ново дворянство (gentry). По време на гражданската война то плаща на Оливър Кромуел и успява да поеме контрола върху почти целия икономически живот на острова.
След смъртта на Кромуел кралската власт е реставрирана. Точно тогава в английския елит се раждат двете партии – тори (привърженици на монархията) и виги (привърженици на парламента). Макар да се боричкат помежду си, те категорично отхвърлят католицизма, а оттам и крал Чарлз II Стюарт и неговия наследник, които се опитват да постигнат компромис с Папата. Понеже на острова няма нов Кромуел, банковите къщи се обръщат към протестантския нидерландски принц Уилям Орански (на нидерландски Willem van Oranje; на английски William of Orange). В 1688 г. той акостира с флота в Англия и детронира прокатолическия си чичо си Джеймс, който от 1685 г. е крал на Англия, Шотландия и Ирландия.
В резултат от „Славната революция“ двете протестантски държави се обединяват. Но което е по-важно: премахва се конкуренцията между Нидерландската и Английската Остиндийски компании. Постига се компромис и между двете части на английския елит, т.е. партньорство между парламент и търговци на базата на общ стратегически интерес на финансовия клон на елита да използва държавата като инструмент в търговската експанзия. Поставя се началото на присвояване на държавата от финансовия капитал – процес, който завършва в края на ХХ в.
Кралят царува, но не управлява. През 1708 г. официално се създава Таен съвет на Негово Величество. Формално е консултативен орган, но заобикаляйки парламента може да издава декрети, без да съобразява парламентарните норми и международното право. Но и Тайният съвет реално не управлява. Зад всичко, което става в Англия – вкл. и днес, стърчат ушите на банкерите от The City of London – уникална конструкция, създадена през ХV-ХVІ век. Лондонското Сити не е подчинено на краля, нито на парламента. Има собствено управление и свой лорд-кмет. То диктува на парламента какво да гласува. Монархът може да влиза там само с разрешение от лорд-кмета. Опитът на краля през 1630 г. да го подчини се проваля от „Великия отказ“ на Корпорацията, която го управлява. Кралската борса (The Royal Exchange) е там от 1565 г., световният застраховател Lloyds – от 1691 г., централата на Bank of England – от 1734г. „Пиратското“ Сити се превръща в основен център на международната търговия и банковото дело, често прикриващи мръсни сделки. И днес се слави като място за незаконна финансова дейност и пране на пари, откъдето идва прозвището му: „Пералнята“. Независимо от опитите да избели имиджа си чрез законови актове, ролята му на световен център за узаконяване богатства с неясен произход е добре документирана.
„Лондонското Сити крие откраднатите пари на света“, разкрива журналистът Nicholas Shaxson през 2021г. [1] По данни на британския вестник Guardian от май 2024г., тогавашният заместник-министър на външните работи на Обединеното кралство Андрю Мичъл признава: „Близо 40% от мръсните пари [в света] се перат в Лондон и зависимите от британската корона територии“. [2] А наскоро Центърът за борба с финансовите престъпления (Anti-Money Laundering) алармира: „Перачи на пари легитимират печалбите си, като инвестират в престижни недвижими имоти в Обединеното кралство.“ [3]
Тори – виги, виги – тори
Да се върнем към края на ХVІІ век, когато в Англия се раждат двете партии (от латинското pars – част, парче), а парламентът се налага като квази, тоест, лъже-представително учреждение, защото огромното мнозинство от населението е лишено от избирателни права, от свое представителство. Боричканията между двете партии са формални: независимо кое „парче“ е на власт, то изпълнява волята на публично неизвестни банкери от лондонското Сити. Но играта тори-виги, виги-тори, създава мита за представителност и се оказва идеален механизъм за разделяне и властване над обществото. И увереността, че тоя механизъм е вечен.
В продължение на близо два века моделът работи перфектно. Заимства се от бащите-създатели на САЩ, от първата Френска република, от държави с конституционно-монархическа форма на управление. Сходен модел е наложен и на княжество България през 1879 г. след Освобождението от османско иго.
Но през ХІХ век се извършва индустриална революция. Бързо нарастват промишлените работници. Исканията им за социални придобивки и представителство често са потопени в кръв. Революциите от 1848г. дават идеен тласък и интернационализират тези борби. Създават се работнически партии, организирани в Първия и Втория социалистически интернационал. Трудовете на Карл Маркс (обявен през 2000 г. в анкетата на „Би-Би-Си“ за най-великия мислител на Хилядолетието) разголват експлоататорската същност на капитализма и доказват неизбежната му гибел.
Господарите на парите са принудени да правят отстъпки. В повечето европейски страни избирателното право се разширява (само за мъжете), социалдемократи влизат в парламентите. Влиянието им в обществата неимоверно нараства, застрашава модела „тори-виги“ и самото съществуване на буржоазния обществен строй. За английския финансов капитал се появява и друга заплаха: в края на ХІХ век Германия става водещата индустриална сила на Европа с претенции за глобално господство. Какво да се прави?
Смяна на модела
През ХVІІІ-XIX в. в механиката, математиката, химията, биологията, генетиката стават важни открития, които напълно преобразяват живота на хората. Науката се превръща в професия, започва да играе все по-важна роля в общественото съзнание; а хората започват да вярват на учените, защото животът потвърждава откритията им. И Лондонското Сити замисля да използват тази вяра като инвестира в лъже-наука, обявявайки я за наука. Така смята да противодейства на работническото движение, за да запази господството си. Нека посочим примери за такива „научни“ теории.
В 1871 г. австриецът Карл Менгер основава т.нар. Виенска или Психологическа школа с книгата си „Принципи на икономиката“. Привържениците ѝ опонират на социалистите, че след като са против частната собственост върху средствата за производство, ресурсите не можели да се използват по най-полезен начин, затова социализмът водел до хаос и край на цивилизацията; и обосновават тезата, че икономиката се върти спонтанно от „невидимата ръка на пазара“ (уж е „невидима“, ала и днес в ХХІ век ежедневно и видимо усещаме как все по-дълбоко ни бърка в джоба!).
В 1869 г. англичанинът Френсис Галтън издава „Наследственият гений: Изследване на неговите закони и последствия“. Макар оценките на съвременниците му да са противоречиви, книгата поставя основата на „наука“, която от 1883г. се нарича евгеника. „Нужна ни бе кратка дума, с която да изразим науката за подобряване на рода, която да дава на по-подходящите раси или кръвни линии по-голям шанс бързо да надделеят над по-малко подходящите. Считаме думата „евгеника” достатъчно добре да изразява идеята“, пише Галтън в следващия си труд „Изследвания върху човешките способности и тяхното развитие“. Така, расизмът като идеология получава „научна“ обвивка. Изявени интелектуалци и представители на науката прегръщат евгениката и проповядват нейния инструментариум. (Ала когато през ХХ век става практика на нацизма, в научната литература на САЩ думата „евгеника“ се заменя със „социална биология“).
Другият – не по-малко важен подход на Сити, следва максимата: „След като не може да ги победим, към тях да се присъединим!“ Така, през 1884 г. в Лондон се създава Фабианското общество, деклариращо, че проповядва социализъм. Сред основателите му са видни интелектуалци като драматургът Бърнард Шоу, писателят Сидни Уеб и съпругата му – социалистката Беатрис Уеб, наред с отявлени поддръжници на колониалната имперска политика като Артър Балфур (премиер на Великобритания (1902-1905) и министър на външните работи по време на Първата световна война), Алфред Милнър (бъдещ държавен секретар и идеолог на британската колониална политика), Сесил Родс (организатор на колониалната експанзия, архитект на апартейда). По-късно в обществото влизат философът Бертран Ръсел, икономистът Джон Мейнард Кейнс, писателите Хърбърт Уелс, Вирджиния Улф, Джон Голсуърти, социалистът Рамзи Макдонълд и др. Капитализмът, според фабианците, можел да се трансформира в социалистическо общество с институционални реформи постепенно, еволюционно, мирно. Но емблемата им – изображение на вълк в овча кожа ярко свидетелства, че прикривайки се зад социалистически идеи фабианците отстояват интересите на финансовия капитал.
В 1900 г. фабианците стават основатели на Лейбъристката партия. Целта е разслояване и разпарчетосване отвътре на организираното работническо движение, превръщането му в маса, която лесно да може да се манипулира. Чрез своите говорители-фабианци, Вълкът (Лондонското Сити) съветва овцете (английските работници):
„Африканците и азиатците са нисши раси, „науката евгеника“ го доказва. Наша благородна задача е да ги цивилизоваме, да им създаваме трудови навици да преработват суровини и полезни изкопаеми, нужни за нашата индустрия, които вие – английските работници, да превръщате в готова продукция за славата и мощта на Британската империя. Участвайки заедно с нас в цивилизаторската мисия, вие ще получавате и част от печалбата, ще имате достоен за белите хора жизнен стандарт.“
Спонсорирани от Сити, фабианците създават глобални системи от „пети колони“ и клетки, йерархично подчинени на центъра на финансовия капитал. Впрочем, подобни „клетки“ (които и днес съществуват) са заложени още през ХVІІ век в различни точки по света, където стъпва „пиратската“ Остиндийската компания.
Една от клетките е основавания през 1895 г. университет London School of Economics като научно-преподавателски център. Мозъчен тръст на Лейбъристката партия и днес е Фабианското общество. Влиятелното списание The Economist е тяхно издание. Успоредно, финансира се формирането на нови „парчета“ на принципа: колкото повече партии, толкова повече възможности за разделяне и властване над обществото.
Челният английски опит е заимстван на континента. „Аргументите“ на евгениката и на други „научни“ теории, които се пръкват по поръчка на центъра на финансовия капитал, проникват в редиците на организираното работническо движение, разколебават го и го разслояват. Под лозунга за „реформи“, навсякъде в Европа социалдемократите се разцепват на две или повече „парчета“, които продължават да глаголят за социализъм. Водачи, склонни към реформаторство, се подкупват, превръщат се в работническа аристокрация. През 20-те и 30-те години на ХХ век ревностният социалист-фабианец Рамзи Макдонълд два пъти е премиер на Великобритания; друг ревностен социалдемократ – Фридрих Еберт, става президент на Германия (1919-1925 г.).
От партии, към финансиране на движения
Но да се върнем към навечерието на Първата световна война. Разслояването проработва: всички парламентарно представени социалдемократически партии гласуват военните бюджети на своите правителства: френските – против германските и австрийските си другари; германските – против английските, френските и руските си другари; английските лейбъристи – против германските и австрийските си другари… Вторият социалистически интернационал се разпада. Британска империя (Лондонското Сити) печели войната. Рухват четири империи. Разгромен е и главният съперник – германският индустриален и финансов капитал.
Но става непредвиденото: малка, добре организирана партия – болшевишката, с двата си акта от октомври 1917 г. (Декрет за мира и Декрет за земята), получава подкрепа от огромното мнозинство на населението на Русия, превръщайки се в МАСОВО ОБЩОНАРОДНО ДВИЖЕНИЕ. В продължение на пет години то успява да отблъсне въоръжената вътрешна и външна интервенция и поставя основите на първата в света държава на работниците и селяните. Иначе казано, народът си връща присвоената от финансовия капитал държава. Примерът на Руската революция залива петте континента: срещу господарите на парите избухват бунтове, въстания, революции…
За да се противопостави на руския Декрет за мир, през януари 1918 г. Лондонското Сити (чрез отвъдокеанските си партньори) лансира 14-те точки на президента на САЩ Удроу Уилсън за мир без контрибуции; които обаче не сработват, само хвърлят прах в очите на народите. Но след провала на интервенцията срещу държавата на Съветите съобразява, че на „болшевишката заплаха“ трябва да противопостави подобно движение. И финансира раждането на фашото и нацизма. Навсякъде в Европа се пръкват фашистки формации. В специфичните условия на Италия и Германия те се превръщат в масови лумпенизирани движения, зад които стои капиталът, претендиращ за световно господство.
Резултатът е известен: най-жестоката война в човешката история отнема живота на повече от 60 милиона души. Ала в съпротивата срещу фашизма се раждат масови народни движения, представители на които – след края на войната, са в парламентите и изпълнителната власт на своите страни. Авторитетът на Съветския съюз и на комунистическите партии – решаващите победители на фашизма, неимоверно нараства. Наложеният от господарите на парите обществен ред отново е застрашен: започва разпад на колониалната система, създава се световна социалистическа общност; във водещи капиталистически страни като Франция и Италия народните движения начело с комунистите са на крачка от поемане на властта чрез демократични избори. И господарите на парите се връщат към изпитаната стара практика:
Разбиване на народните движения
След края на Втората световна война правителствата на САЩ и Великобритания (зад които стоят парите на Лондонското Сити и Уолстрийт) хвърлят милиарди за раздухване на мита за „комунистическата заплаха“ с цел сплашване трудовите хора и разпарчетосване отвътре на масовите им политически, професионални и други организации. Многобройни са прийомите за постигане на тези цели. По-съществените са:
- прекъсва се активното сътрудничество между народите в Европа чрез спуснатата от Запада „желязна завеса“;
- за овладяване политическите процеси в страните от Западна Европа САЩ отпускат „безвъзмездна“ помощ от 13 млрд. долара (равни на днешни 200 милиарда) под предлог за възстановяване разрухата след края на войната;
- разпарчетосват се масовите народни движения, в които най-активни са комунистическите и работническите партии – най-вече в Италия и Франция;
- насърчава се създаване на различни „модерни“ леви течения, като еврокомунизъм, солидарно общество и др.;
- през 1948г. ЮНЕСКО препоръчва всички ВУЗ да въведат новата наука „политология“. Под претекст да се изучават основите на правната система на политическата власт се цели най-вече търсене недостатъчно стабилни практики, с оглед оспорване легитимността и подриване устоите на страните, поели по социалистически път;
- създават се десетки институти и фондации за „изследване“ на научния социализъм и марксизма с цел дискредитирането им;
- разлагане социалистическите страни отвътре чрез предлагане модели на сътрудничество като „конвергенция“, „мирно съвместно съществуване“ (между вълка и овцете по модела на фабианците), „деидеологизация“ и др.;
- поражда се опасната илюзия на следвоенния период, че с Вълка (Запада) може да се изгради устойчиво разбирателство; и т.н.;
Разпадните процеси в европейските социалистически страни имат и своя обективна основа: обособилата се „каста“ на върха започва да се счита за собственик на държавата. Масовите движения от първите десетилетия на социалистическото строителство вече не са монолитни, което реално деидеологизира и разслоява отвътре обществото и благоприятства създаването на „пети колони“ за външно влияние сред управляващия елит.
Залезът на партиите
Днешните партии не са нищо друго освен инструменти на финансовия капитал – фасада на най-перфидния грабителски режим в човешката история, прикриващ се зад кухи термини като демокрация, пазарна икономика, човешки права…
Някогашните мощни комунистически и работнически движения днес нямат идеология, превърнали са се в маргинални „парчета“. В масовото съзнание под левица се разбира ЛБГТ, климатичен алармизъм, зелена сделка, свободна употреба на наркотици и т.н., и т.н. Включват левицата във властта само ако приеме да служи на господарите на парите.
В България, където са регистрирани близо 300 партии, нито една от тях не съдейства „за формиране и изразяване на политическата воля на гражданите“, каквато е повелята на чл.11, ал.3 на Конституцията. Обратното е, през годините на т.нар. преход действията на партиите се характеризират най-вече с разделяне на обществото и загробване на държавата. Колкото повече са партиите, толкова повече са възможностите за разделяне и властване над обществото. Така България, която просперираше с развитата си индустрия и селско стопанство, с безплатно образование и здравеопазване по най-високите световни стандарти, днес икономически е напълно обезкостена, демографски опустошена, със 70 милиарда външен дълг…
Макар да имитират различия, партиите си остават инструменти за външно влияние на финансовия капитал и ЗАЛЯЗВАТ поради ЗАГУБАТА НА СМИСЪЛ за тяхното съществуване.
Свидетелство за БЕЗСМИСЛИЕТО от съществуването на политически партии във властта чрез квази-представителен парламент са седемте последователни парламентарни аборта през последните пет години, при близо 70% осъзнат отказ на гражданите да участват в спектакъла „парламентарни избори“.
Днес т. нар. държавни органи нито са в състояние, нито са място за истински дебат за съдбата на народа ни. Преди половин година Национално движение за Народен суверенитет предложи свикване на Общонационална кръгла маса по подобие на Кръглата маса от 1990 г., която обаче не доведе до реално осъществяване ценностите на правовата държава.
Свикването на Общонационална кръгла маса, според нас, е Пътят за изход от сегашното политическо безсмислие.
в. „Нова Зора“, бр. 2/2026
[1] https://knews.kathimerini.com.cy/en/comment/opinion/the-city-of-london-is-hiding-the-world-s-stolen-money;
[2] Patrick Wintour: „Nearly 40% of dirty money is laundered in London and UK crown dependencies“, The Guardian, 14 May 2024, https://www.theguardian.com/world/article/2024/may/14/nearly-40-of-dirty-money-is-laundered-in-london-and-uk-crown-dependenies;
[3] 01 July 2025: https://financialcrimeacademy.org/money-laundering-through-real-estate-in-uk/;
