/Поглед.инфо/ Този път няма да ви оттегчавам с политически текст. Всички, които очакват нещо скандално и пикантно, могат да си потърсят друго занимание. Настроен съм философски и ще ви занимая с няколко озарения, които ми хрумнаха тези дни.

Никога не е късно човек да разбере, че е наивник в този овълчен свят. Аз минах през това изпитание тези дни. Спрях само за 2-3 минути колата си на "Дондуков" да се отбия до магазин, а като се върнах, видях, че са ме ограбили.

После разбрах, че съм жертва на модерна технологична схема. Градските хищници дебнат наивни шофьори като мене и с някакво устройство/тапа/ правят така, че електронното заключване да не сработи. Сега, като се връщам назад, аз май усетих, че има нещо нередно в звука на заключването, но нали нямаше да се бавя, нали щеше да бъде само за малко... Махнах с ръка и влязох в магазина.

Като се върнах, чантата ми я нямаше. В нея имаше пари, всичките ми документи и най-болезнено - двата ми телефона.

Парите се прежалват, макар и нелеко в тази грижа.

Документите се вадят наново, макар и след цяла бюрократична одисея и малоумно попълване на документи.

Но истинският ужас дойде от изчезването на телефоните.

В един момент разбрах, че без да се усетя, без да разбера дори как е станало, аз всъщност съм зависим от тях. В тях се намираха всички ми контакти, телефоните на близки, познати, приятели.

Оказа се, че телефонът е моята реална памет. Без него човек се чувства като корабокрушенец насред градската джунгла. Трябва ти поне един такъв миг в живота, за да осъзнаеш в каква зависимост от технологиите се намираме.

Крадецът на телефони всъщност посяга на паметта ти. След такова похищение следва дълъг и мъчителен списък на повторно събиране на телефони, на дълги дни, в които се усещаш като човек, който се възстановява от амнезия. Объркан. Леко безпомощен. Странен.

Ние се намираме в блестящ технологичен пик на развитие. Но пък цената, която плащаме за него, не е малка. Онова усещане от миналото, когато хората се разхождаха без телефони, безгрижни и непотърсени, вече е изчезнало безвъзвратно.

Днес, оказва се, ние сме зависими от тези малка машинки, които контролират целия ни живот. Това не е призив за връщане към природата, нито някакъв лудитски призив за унищожаване на технологиите. Това просто e описание на чувствата на един човек, оставен без половината си памет в градския пущинак.

Ние като хора имаме склонноста да не забелязваме най-важните неща край нас. Тези, които наистина трансформират нас като хора и цивилизацията ни като цяло. В мига, в който някой ми отнесе телефоните (сетих се за песента на Тодор Колев "Дай ми ги чистачките или ми ги върни"), разбрах, че мобилните комуникации са такъв повратен момент за нас. Но го усетих откъм болезнената му страна. Бях без документи, без пари, но най-много тежеше липсата на телефоните. Защото в тях, оказа се, е заключен почти целия ми живот. Те, освен указател за познатите ми, са и входен портал към електронната ми поща, към целия ми личен свят.

Този, който ги открадна, на теория можеше да има достъп до целия ми живот.

Никога преди човешките същества не са били толкова могъщи.

Никога преди човешките същества не са били и толкова уязвими.

Колкото повече се катериш по еволюционната стълбичка, толкова повече оръжия даваш на случайния хаос, а и на градските хищници да се докопат до най-личните ти пространства.

Сигурно драматизирам повече, отколкото е нормално, но без телефоните човек се чувства в социална кома за кратко. В един момент дори се запитах кой кого контролира - аз ли контролирам мобилните комуникации или те вече са поели пълен контрол над мене.

Усещането е изключително странно. Чувствах се като онзи герой от "Матрицата", който поставя под съмнение цялото си битие, научавайки, че е част от виртуален свят, а не принадлежи на реалността...

После замъглението ми мина.

Трябваше да бягам до полицията, да подавам оплакване, да търся начин да блокирам входа на електронната си поща, да сменям пароли, да се занимавам с подаване на бумаги за нови документи, да се разправям с блокирането на сим-картите.

Като някакво метафорично чудо възприех това, че синът ми ме е уредил с удивителна програмка, която е пазила на компютър всички телефони, които съм имал и съм набирал.

Технологиите ме предадоха и ме изостовиха.

А след това технологиите пак ме намериха и спасиха.

И така, това беше кратката ни екскурзия насред едно гадно преживяване. После, нямаше как, трябваше пак да си купя телефон. Защото без него как се прави сайт, как се държи връзката с "инатливи" автори, как изобщо държиш целия свят на една ръка разстояние.

Подозирам, че така се е чувствал Робинзон, след като се е върнал обратно в цивилизацията. Сигурно е забравил безлюдния остров, рано или късно, но едва ли си е позволил да изостави усещането, че е самичък и че наоколо няма никой друг.

Е, аз пък съм технологизиран.

Градският корабокрушенец се завърна...