/Поглед.инфо/ Фактът, че медиите все още изпитват интерес към кандидатите на БСП за кметове показва много ясно, че слуховете за смъртта на партията са силно преувеличени. Няма да си кривя душата - БСП едва ли някога е влизала в избори в по-лоша форма, но, според древните китайци, йероглифът за криза означавал и нова възможност. Винаги съм вярвал, че от миговете на криза човек може да извлече по-ценно знание, отколкото от епохата на победа. Победата има твърде много бащи, докато загубата винаги е самотно обществено копеле и може да бъде разгадана, стига човек да си направи труда да се вгледа, да слуша и да не се опитва да смекчи истината.

Не смея да твърдя, че има универсална рецепта за победа на местни избори. Напротив! Това са стотици отделни вотове, стотици отделни битки с неизвестен край и заради това генерализациите винаги са обречени. Има един град обаче, в който борбата се следи най-напрегнато от медиите, въпреки че политическото начало в него е деградирало от много години насам.

Става дума за София.

Това е цитаделата на болката за БСП. Толкова години от морални победи вече сме на път никога повече да не влезем сред фаворитите за кметския стол и заради това смятам за жизнено важно да споделя един кратък анализ за причините за неудачите.

Първо: Отчетливият проблем с идентичността на БСП, който може да бъде замъглен и дори маскиран в национален мащаб, в София лъсва много отчетливо.

БСП нито един път в течение на годините не успя да организира точна, ясна, подредена, смислена и вълнуваща политическа кампания за изборите. Точно обратното - левицата така и не спря да експериментира в столицата и то по изключително хаотичен, объркан и в крайна сметка леко налудничав начин.

През 1991 година БСП заложи на Дончо Конакчиев, който тогава беше червен кадър от средния ешелон, не много разпознаваем, но не е неизвестен, тоест съвсем равностоен на тогавашния син кандидат Александър Янчулев, който като кмет се покри с изключително позорна слава. Конакчиев не можа да пробие. Годината беше лошо избрана, поне в София. Политическите настроения завиваха към СДС и БСП така и не успя да се пребори за важното място. Оттук започна митът, че София е синя крепост.

Нищо подобно!

София е просто бастион на конформизма!

Вместо обаче да се опита да търси някакво развитие на избрания през 1991 година подход, през 1995 година левицата направи нещо изключително налудничаво - номинира банкера Венцислав Йосифов за кмет. Йосифов нито за момент не успя да се впише в настроенията на червените избиратели. Не напразно първата реакция на невероятния поет Дамян Дамянов бе да напише гневна статия срещу кандидатурата му. След това ръководството на партията успя да убеди Дамянов да се срещне с кандидата и те уж се разбраха. Червената съвест не успя да приеме новобогаташа. И логично, вместо Йосифов, спечели усмихнатото лице на СДС Стефан Софиянски, който установи една десетилетка на корупционно статукво в София.

Софиянски обаче се оказа напредничав и не допусна грешката на своята партия СДС - той запази част от софийската баница за БСП и включи доста съветници от левицата в своите далавери, което на практика унищожи политическата битка за София. Тя стана безсмислена, понеже в крайна сметка всички колективно засукаха от един източник. Заради това през 1999 година Румен Овчаров бе отнесен още на първия тур от Софиянски. Вината не беше в кандидата, а в цялата атмосфера на софийското статукво, където нямаше и грам от конфронтацията между леви и десни на национално ниво.

За останалите кандидати - Стоян Александров, Бриго Аспарухов, Татяна Дончев и два пъти Георги Кадиев вече един път писах и нямам намерение да се повтарям в своя анализ. Но мисля, че дори тяхното изброяване показва абсолютната липса на система, на някаква политическа последователност, на желание за обръщане на тенденцията. След Конакчиев БСП играе в София като пиян илюзионист, който с мъка вади гълъб от ръкава си. Постоянният експеримент показва, че всъщност левицата не знае какво точно да предложи като проект за София, което е разбираемо, понеже съвсем доскоро имаше много кандидати на БСП, които твърдяха, че няма "лява и дясна местна политика". С такова мислене - резултатите са като описаните.

А какво да кажем за кандидатите за съветници!?

Там най-ярко блясва идеята на БСП за изборите в София като някакво риалити. Като говорим за експеримент, веднага ни идва наум даването на водаческото място на листата на БСП през 2003 година на Божидар Димитров. Димитров, който тогава все още бе член на БСП, така и не си направи труда да ходи редовно на работа или пък да се опита да бъде лидер на групата. В Столичния съвет той осъществяваше целенасочено единствено и само своя интерес, а след 2006 година така се сдуши с Бойко Борисов, че му пристана като млада булка.

Още едно име ми идва наум - Данаил Кирилов, който беше съветник от БСП в София. Днес той е депутат от ГЕРБ, виден бойковист, беше областен управител на София, но представете си как такъв алчен и надъхан кариерист е попаднал в листите. За какъв кадрови и политически подбор говорим, а?

А трябва ли да припомняме балетните и самоубийствени акции на Георги Кадиев, който се опита да изнуди столичното БСП да гласува листата по начина, по който я вижда той. Ако Кадиев имаше куража да изиска това по правилния начин, след дискусия, след разговор със залата, може би ритникът срещу него нямаше да е толкова голям. Но днешната почти нефункционална група на БСП в СОС е пряко наследство от действията на Кадиев, което БСП трябва да носи. Когато извиваш ръцете на своите избиратели - става точно така.

Дадох тези примери, за да се види как с годините политическото начало в БСП-София деградира напълно и номинациите за съветници и кмет се сведоха до елементарно сметкаджйство. Липсата на политика доведе до вечните неудачи. Пак ще повторя една мисъл от предишна статия - местната политика трябва да е наистина политика, а не само разговор за паветата, паркоместата и кучетата. В ситуационните ходове дясното винаги ще бъде по-силно от лявото. Лявото - това е проект. Лявото е мечта. Лявото е начин за различно бъдеще. БСП нямаше нито куража, нито визията, нито силата, нито кадрите, нито упоритостта да даде това на софиянци.

Второ: Медийната политика на БСП в София, а и на общинските съветници, е изключително слаба. Престъпно слаба. В съвременния свят медиите са най-големия политически инструмент. Те дават плът на управлението и оформят съзнанието на избирателя. И да стоиш встрани от тях, това е все едно да се опитваш да се хвърлиш в дълбока пропаст. Но, да, за да имаш медийна политика - трябва да имаш какво да кажеш, какво да споделиш, с какво да си несъгласен, с какво да си ориганален. В противен случай се сливаш със сивата безмедийна маса и не можеш да произведеш силен местен политик, който да е твоята запазена марка. Истинска марка, а не ефектно лустро.

БСП няма силни местни политици в София. Има само майстори на избутването на конкуренцията в листата с лакти надолу, но не и хора, които да имат ефектни послания и ясна мисъл. Изобщо не си мислете, че Фандъкова е някъкъв тотем, който не може да бъде свален от небесните селения на своя кабинет. Тя не може да бъде свалена, ако битката срещу нея почне месец преди изборите. Но с последователна политика, ясна опозиционност, силен дух и радикални послания щеше да стане ясно, че в СОС има алтернатива, че София не е само столица на корупцията, че отвъд клиентелистката коза-ностра на ГЕРБ има възможност за избор. Липсата на такава политическа физиономия е дефект на медийната политика. А когато нямаш медийна политика, все едно нямаш нищо, защото приличаш на човек в изолатор. Време е БСП да открие своя автентичен медиен глас в София, ако иска да бъде припознавана като алтернатива.

Трето: Време е за край на съглашателството. Стоп на колаборацията с ГЕРБ! Ако БСП не излезе от своите зависимости в София, БСП никога няма да надвиши хоризонта от максимум 15 съветника. Изобщо подходът да се съучаства на управленията на десницата в София обезкърви най-силно БСП. От десните хората очакват подлости, но от левицата настояват за морал. В крайна сметка, общински съветници в София са били Димитър Благоев и Георги Кирков - и те никога не са си позволили компромис със статуквото. Левица в статуквото е все едно революционер на прием у досаден буржоа. Някой трябва да има силите и нервите да громи дясната клика, която е узурпирала столицата. Разбирам обаче - как да го сторим с хора като Кадиев, чийто бизнес-интереси на практика ги караха да търсят диалог с ГЕРБ. Точно заради това за БСП днес е особено важно кои ще са в листата на съветниците. За първи път на хоризонта се очертава една кандидатура с усещане за възможна победа - Михаил Мирчев, но той трябва да има зад гърба си отбор, а не шайка от кариеристи. Нарочно използвам крайни думи - не искам да обиждам никого, нито пък се старая някой да се разпознае в тях.

Време е да престанем с кротките истини и зализаните лъжи. Истината трябва да се казва точно, ясно, разбираемо и остро. Само такъв вътрешен диалог може да спаси БСП.

Само такива кандидати могат да отворят нова перспектива пред левицата.

Всичко останало ще е повторение на досадния спектакъл.

А нима левите избиратели заслужават да бъдат зрители на шоу, което са гледали до повръщане!?

Надеждата може да бъде върната само с идеализъм. Друго хапче няма. Няма измислена друга противотрова днес.

Малко идеализъм, само малко и ще видите как десницата ще се стресне.

Защото те имат пари, но идеи никакви.

  • Авторът е кандидат за общински съветник от "БСП Лява България" в столицата