/Поглед.инфо/ Заседанието на Съвета на ПЕС в Прага може да не бъде запомнено с нищо, но може да остане и в историята. Тепърва ни предстои да видим дали левите партии от ЕС са запазили способността да усещат процесите и да реагират спрямо тях, а не да бъдат разлюлявани от една и съща буря всеки път, когато светът настръхне и започне да ръмжи.

Бях в Прага, чух много изказвания, внимателно наблюдавах и стигнах до няколко извода, които искам да представя пред вас.

Лично аз бях впечатлен най-много от двама души - Джеръми Корбин и Робърт Фицо, единият - лидер на английските лейбъристи, а другият - премиер на Словакия.

В ПЕС над главата на Фицо отдавна витаят тъмни облаци, много хора скърцат със зъби, когато го видят или чуят да говори, но аз останах с впечатление за един самобитен, смел и енергичен политик, който не се притеснява да върви срещу течението. И ми харесва това, че той се опитва да насочи лявото светоусещане към отстояването на националните държави. Тази идея ме впечатли, защото се доближава до моето собствено усещане за пътя на левицата в политическия полумрак на разлюления свят.

Да, знам, срещу това разбиране може да се изсипе доста критика. Все пак, трябва да го отбележим, още от зората на своето съществуване левицата е глобалистка. Тя от първия си ден осъзнава, че битката за повече права и справедливост не може да бъде заключена в границите на една държава, а трябва да се води на наднационално ниво. Левицата се бори за различен свят и това прави битката й глобална.

Само че днес има една коварна особеност. Още в "Комунистическия манифест" Маркс правилно е предвидил, че големия капитал се стреми към световен пазар, и че това подрива идеята за национална държава. "Чрез експлоатацията на световния пазар буржоазията превърна производството и потреблението на всички страни в космополитически. За голямо огорчение на реакционерите тя изтръгна изпод нозете на промишлеността националната почва", безпогрешни са в диагнозата си Маркс и Енгелс.

Днес светът се намира в кошмарния край на започналия с този анализ процес. Големият транснационален капитал така надмогна световните граници, че започна да руши националните държави. В света на големите борси и ужасяващото неравенство, националните държави се оказаха пречка пред хищните апетите.

Да, повечето от държавите бяха превзети от тази световна олигархия!

Да, целият ЕС бе превърнат в придатък на глобалните банкови интереси, но националната държава дори и в този карикатурен вид се оказа препятствие! Най-вече заради постоянно мрънкащите отделни народи, които не искат да се откажат от своята автентична идентичност и да си имплантират съзнание на някакъв глобален космополитизъм, който пет пари не дава за корените на своята история.

Ужасяващата емигрантска вълна, разтърсващите световни процеси, ускореното геополитическо напрежение, трансформиращият се свят подложи за пореден път на шокова терапия цялото земно кълбо и промени напълно политическата битка.

Днес борбата е за запазване на националните държави, защото в противен случай целият свят се е запътил към ужасяваща социално-икономическа катастрофа. Кризата от 2008 година беше просто един симптом за предстоящата буря, ако светът продължава да се развива по този начин. И въпреки че през 2008 година политическата съпротива все още не беше почнала, то мигрантските процеси напълно събудиха европейските електорати и ги накараха да осъзнаят, че това не е обикновен процес по приемане на пострадали, а глобална политика по подмяна на всичко, от което се състои живота им.

И тук вече идва ролята на лидери като Робърт Фицо, които днес европейската левица се опитва да разбере, макар че процесът не върви добре. Според мен, Фицо има своя автентична линия на политическо развитие, която е схванала, че днес левицата трябва да се бори за запазването на националната държава, ако иска да има бъдеще. Защото противопоставянето днес не е само ляво/дясно. Ляво и дясно са части от либералния дискурс на развитие на обществото, само че това, което наричахме "либерална демокрация", се намира в изключително зловещ стадий на своето развитие.

Светът и Европа се нуждаят от различен модел и именно това ни показват всички процеси, с които се сблъскваме напоследък и то под формата на радикална изненада. Изненада беше Брекзитът, изненада беше и изборът на Тръмп.

В САЩ сблъсъкът си пролича особено ясно. Ударените от глобализацията, ядосаните от бедността и износа на работни места гласуваха за един милиардер, защото той им обеща промяна на модела. Тези, които по политическа характеристика са леви, дори и в мекия смисъл на тази дума, вече не се разпознават в традиционните политически рамки, а търсят онзи, който е осъзнал трансформацията и е разпознал нейните жертви. Посланията към тях направиха Тръмп президент. Това не е обикновен сблъсък глобални-локални, това е сблъсък на две визии за света.

Глобализацията й в сегашния вид дразни все повече хора. Изненадващо - първи наистина изпищяха нейните жертви в основния глобализатор на света.

Заради това е добре да прегледаме отново идеите на Робърт Фицо, който добре осъзнава, че те вероятно го правят син-хулиган на левицата. "Идвам тук, за да ви кажа какво мисля и знам, че може би повече няма да получа покана за подобен форум", обърна се той към представителите на ПЕС, събрали се в Прага.

Според мен обаче, имаше какво да се чуе от неговите думи. Той не е антиевропейски настроен. Фицо просто смята, че ЕС може да бъде истински като съюз от силни държави, а не като обща политическа каша, която става лесна жертва на финансовите акули. Не смятам, че неговота философия е архаична, защото често чувам такива обвинения.

Проблемите на Европа не можели да бъдат решени със затваряне в националните граници.

Не смятам, че Фицо извършва такова затваряне в пашкул. Той просто осъзнава реалностите. Днес левицата трябва да се бори за съществуването на националните държави, защото това означава да се бориш и срещу загубата на социални права, придобивки и смисъл.

Без силни национални държави, глобалният капитал ще почувства какво означава всепозволеност. Това не означава, че левите партии трябва да се отказват от своята глобална борба, но, ако не обърнат внимание на битката за национална държава и икономика, може да бъдат заплашени с изличаване от политическата карта. Това не е преувеличена заплаха. Левицата си позволи да освободи огромни политически територии и заради това днес е само зрител на плашещия процес, при който нейните традиционни избиратели гласуват за популистки партии и я изоставят.

И смятам, че е съвсем нормално един представител на Източна Европа пръв да види това и да се опита да предложи различна политика, дори с риска в собственото му семейство да го обявят за l,enfant terrible. Левицата трябва да научи най-важния урок - всяко време идва със своите предизвикателства и заради това тя трябва да не бъде догматична, а да чува тревогите на хората, за да им предложи справедливия изход, а не популистката истерия.

Трябва обаче да отчетем и друго, ако искаме да сме докрай справедливи. Пак човек от Източна Европа, говорим за Сергей Станишев, също отчете необходимостта европейската левица да предложи ясен алтернативен план за Европа. Именно план. Левицата вече не може да си позволи да действа на парче, както в добрите стари времена на "третия път", когато шампанското и социалната справедливост можеха да присъстват в една и съща умонастройка. Планът, или програмата, е необходима, защото левицата се нуждае от цялостна политика, лява и точна. Ние май попрекалихме с неолибералната употреба на термина "политики". Това множествено число е изключително коварно. То май трябваше да ни покаже, че е възможно левицата да прави лява политика в една сфера и да се къпе в десен блясък в друга. Това беше самоунищожително преживяване.

И като заговорихме за бунтари в левицата, трябва да отбележим и присъствието на Джеръми Корбин на форума в Прага. Корбин мина през няколко големи изпитания като лидер. Първо, той оглави Лейбъристката партия съвсем неочаквано за блеъристите-апартчици, които от ден номер едно се опитваха да го свалят и унижат. Той повтори своята победа, след като лидерството му беше оспорено и дори повиши резултата си. И всичко това, защото не апаратът, а членовете на Лейбъристката партия избират лидера. А Корбин е автентичен социалист, дори леко старомоден, но в най-добрия смисъл на думата - от онази порода, която продължава да смята, че социалната справедливост не е само ефектна предизборна дъвка, а реален модел на политическо поведение.

Смятам, че левицата има какво да научи от Корбин и Фицо!

И знам, че част от изводите няма да бъдат харесани, но пък тази статия не е опит за налагане на единствената гледна точка, а просто желание за започване на дискусията за левите ценности и поведение в този хаотичен свят.

Смятам, че ще е добре да се направи една такава идейна дискусия с участието на такива леви фигури, защото днес, повече от всякога, се нуждаем от действие веднага и сега, но на базата на идеи, на базата на принципи, на базата на разбирането, че нямаме никакво време и трябва да действаме бързо, за да спасим този свят.

В крайна сметка левицата съществува именно заради това, нали?