/Поглед.инфо/ Илинка не случи на мъж, Радко се впиянчи, не издържа да го третират като роб.
И не издържа, защото бе завършил две висши образования, знаеше езици, но не умееше да мълчи пред началниците.
И те го уволняваха, а често и нареждаха на бодигардовете си да го пребиват.
За заплащане и дума не ставаше – само щеше да му се увеличи боят...
Така Радко постепенно се сдружи с разни негодници, които все намираха пари за пиене и Илинка вече не помнеше откога не го е виждала трезвен.
Явно Радко осъзнаваше, че това, което върши, граничи с лудостта, защото като видеше Илинка и децата, мигом се разплакваше...
Илинка бе работила какво ли не, а като се родиха децата, започна да чисти апартаменти – плащаха й по някой лев, но по-важното беше, че често й разрешаваха да взема децата със себе си. Те бяха тихички, кротички, не си позволяваха нищо детско, даже се опитваха да й помагат при почистването, но тя не им позволяваше, за да не се разсърдят собствениците на апартаменти...
Илко бе на пет годинки, а Деница вече на десет години. Най-често не вземаше Деница със себе си, а я оставяше в гарсониерката, която обитаваха – тя си четеше и рисуваше. Рисуваше с молив – за четки и бои не можеше и да се мечтае.
Рисуваше Деница не само денем, но и нощем – при пълнолуние.
Рисуваше и сякаш бързаше, надпреварваше се с нещо, ама какво?
Момиченцето нямаше приятелки, защото бе бедно облеченка, с оръфани обущенца, а децата от класа й се подиграваха и я тормозеха. Деница не се оплакваше, но майка й всичко научаваше от съседските деца.
Един ден Илинка забеляза, че Деница рисува себе си като мъртва. Това я стресна, дори я ужаси.
- Защо се рисуваш така? – попита Илинка детето и изтръпнала, зачака отговора.
- Мамо, моля те като умра да сложиш в ковчега ми молива и блокчето.
- Какво говориш?! – сепна се Илинка.
- Аз скоро ще умра, мамичко, знам, че така ще стане. - прошепна детето и помоли: - И рокличката с цветенцата искам да ми облечеш, много си я обичам.
Тази рокличка Илинка бе намерила до един контейнер и я взе, оказа се като размер тъкмо за Деница. Излъга я, че я е купила, но тя не й повярва.
Най-лошото беше, че Деница започна да си събира багаж, сякаш щеше да заминава за нейде си. Взе двете си оръфани от разгръщане и четене книжки и рече на майка си:
- Тях няма да вземам, нека останат за брат ми.
Но молива и блокчето си взе.
Илинка по цели нощи плачеше тихо, безшумно уж, но детето усети и една вечер се промъкна до нея.
- Не плачи, мамичко! – предложи детето.
- Аз не плача – опита се да я излъже майката.
Двете ръчички на детето обгърнаха мокрото от сълзи лице на Илинка и тя разбра, че лъжата й е изобличена.
- Защо си толкова сигурна, че скоро ще умреш? – попита майката.
- Все сънувам как съм умряла. Аз Му се молих да не умирам, но Божето каза – не, не може! Искам като дойде време да умирам да съм те прегърнала, мамичко, както сега! – изплака детето.
И умря.
