Според статия в „Ню Йорк Таймс”, събитията в Близкия Изток, наречени „Арабска пролет”, в никакъв случай не бива да бъдат подценявани или оприличавани на характерните за Европа от 1989 г.

Причина - в новите условия възникват и нови стереотипи.

Руши се стереотипът, че арабският свят е неподвластен на демократични преобразувания, че тълпите от хора по улиците на Кайро, Бенгази и Дамаск са мобилизирани единствено за сметка на Facebook и Twitter.

Според автора, ако някой мисли, че поддържането на подобни заблуди обслужват западнодемократичните идеали, дълбоко се заблуждава, както и че политическата програма на света ще бъде диктувана от Запада.

Да се потопим в тези заблуди безспорно е удобно, защото в тях се сбъдват оптимистичните сценарии, популяризирани от 1989 г., според които силите на частното предприемачество и новите технологии ще осигурят повсеместна победа на западната демокрация.

Всъщност арабските надигания са стремеж към социална справедливост и равенство в не по- малка степен, отколкото към демокрация.

В тези страни безработните са милиони, а други също милиони са принудени да съществуват с по- малко от два долара дневно.

Като се позовава на мнението на познат арабски дипломат, авторът сочи, че сегашните революции са насочени едновременно срещу „спекулантите” и диктаторите, което прави местните движения особено подозрителни към всякакъв опит за вмешателство отвън.

Хората са се нагледали на тесни приятелски отношения между Запада и тези, срещу които се надигат, поради което всеки предложен от западните демокрации модел за подражание е обречен на неуспех.

Според автора, добрата новина е, че вниманието на хората към търсенето на социална справедливост може да отвлече обществото от идеите на радикалните ислямисти.

Такава възможност можело да се използва при условие, че Западът признае съществуването на мюсюлмански ценности, като ги превърне в част от дискусията и политическия дебат, който ще съпроводи разрешаването на конфликтите.

Според автора Европа и САЩ следва да се отърват от илюзията, че в арабския свят всичко се решава за сметка на борбата между умерените и фундаменталистите. Алтернативата на това е да се започнат незабавни преговори с „Хамас” и „Хизбулла”.

Като приоритетна задача той определя привличането на „Мюсюлмански братя” и родствените им организации в диалога, вместо да се поставят те в изолация.

При това се очаква демократизацията да подбуди арабите да реагират още по- силно на невниманието на международната общност към израело- палестинския и израело- арабския конфликт.

Ако в арабските страни политическите процеси станат хаотични и се появят съблазни Западът да избира победителите, то изкушението от възможността за манипулация ще бъде избрана безспорно, особено за страните, които са богати и привлекателни с нефта си, заключава авторът.

Тогава репутацията на западните сили ще катастрофира окончателно. Западът трябва да признае, че престава да бъде главния играч. Но едновременно с това той няма право да бъде пасивен зрител.

В Либия това следва да става по пътя на търсене на активно политическо решение с участие на ООН.

Проблемът не е толкова в авангардното търсене на решение.

Проблемът е доколко това е пътят!

Същността на ислямският тероризъм е трудно да бъде отделена от ислямския фундаментализъм. Радикалните ислямисти проповядват, че тяхната религия и ценности са изправени пред опасност от изчезване, а причина за това Запада с неговия материалистичен свят, идеи и образ на живот. Той умъртвява корените на исляма, като допуска разпространение на „заразата на неверниците” сред наивните мюсулмани посредством въвеждането на светско законодателство, научни достижения, развитие на съвременно образование, парламентарно управление, медии и др.

За да спасят вярата си, правоверните следва да се обединят и вземат властта в свои ръце. От тук целите на ислямските фундаменталисти са създаване на религиозна държава, действаща според тълкуванието на исляма и подчинена на правилата на шериата. Като се намират в опозиция, в повечето ислямски страни фундаменталистите са били принуждавани да минат в нелегалност, което не им пречи те да оказват съществено влияние върху обществото.

Заплахата по същество идва от основното мото на ислямския фундаментализъм: “Срещу тези, които не спазват законите на исляма е необходимо да се сражаваме”. В средата на миналия век идеологът на “Мюсюлмански братя” Саид Ал- Кутб **, иначе учител, проповядва, че тържеството на ислямските идеи няма как да се осъществи по мирен път.

Историята на организацията “Мюсюлмански братя” е натоварена със серия атентати, един от които покушението срещу министър – председателя на Египет, Гамал Абдел Насър. Следват жестоки преследвания срещу структурите с мнозина убити, арестувани и изпратени в затворите. Към края на 60-те години организацията пренася щаб-квартирата си в Саудитска Арабия и разпростира мрежите си и в други страни, превръщайки се в международна. Нейни прояви са наблюдавани в Афганистан, Бахреин, Йордания, Йемен, Катар, Кувейт, Ливан, Пакистан, Сирия Судан, Турция, Великобритания, скандинавските страни, САЩ, Германия, Швейцария, Франция и др.

Дейността на организацията се подпомага от дарения и други дейности, които самата тя организира.

Това дава възможност членовете да преминават специална бойна подготовка в лагери.

Като разклонение от “Мюсюлмански братя” е известен и ”Ислямски джихад“. Движението “Хизболлах”(Партия на Аллах) пък е учредена в Иран от аятолах Хомейни за борба с опозицията. В техните документи е записано: “Ние не сме организация или партия в тесният смисъл... Ние сме свързани с всички мюсюлмани, където и да са по света. Нас ни обединява исляма.“

Всеки мюсюлманин може да членува в организацията.

Сливането на организацията “Амал”(Ливански бригади за съпротива или „Надежда”) и “Стражи на ислямската революция” слага началото на организацията“Хизбуллах “.

Духовният настойник Омар Рахман ***, идеолог на “Ал- Джихад“ заявява: “Щом бойците на исляма се справиха с такъв гигант като СССР, на тях не може да се опре отдавна прогнилият отвътре друг гигант- САЩ.

И днес мнозина експерти смятат, че ислямът е в състояние да влияе върху промените в Европа през ХХІ век по-силно, отколкото САЩ, Русия, или дори Европейския съюз.

Освен всичко, именно Европа трябва да интегрира бързо растящото мюсюлманско малцинство. Не бива да се подценява опасността то бързо и неконтролируемо да се увеличи за сметка на свежи емигрантсски попълнения именно в резултат на последните конфликти.

А в това безспорно мнозина ще започнат да виждат нова заплаха за колективната идентичност и традиционните ценности.

Все пак мюсюлманите в Европа и Турция взети заедно отдавна се пресмятат за няколко десетки милиона.

Близкият изток и Северна Африка с неподлежащата на контрол раждаемост и влошаващите се условия на живот, при липсата на перспектива и усилване на всевъзможни негативни тендеции в резултат на кризата ще продължат да бъдат непресекващ инкубатор на емигранти. И без тях мюсюлманските общности в Европа са значително по-млади от немюсюлманите, а това предполага и повече радикалност ****.

Събитията на Балканите от края на ХІХ и начолото на ХХ в. доведоха също до очертаване и усилване на позициите и претенциите на исляма в региона.

Включително с появата в някои страни на острорадикални организации, които засилват политическите си претенции.

И ако в Близкия Изток и Африка надигането на масово и трудно подлежащо на контрол социално недоволство вече е факт, то пламъците на подобни пожари не могат да гарантират спокойствието и на стара Европа.

Въпросът тук е не кой ще получи институционална легитимация да участва в преговорите по управление и разрешаване на каквито и да било конфликти, а в това, дали няма да се допусне социалните конфликти да бъдат етнизирани. или усилени от тежестите на религиите.

------------------------------------------------

* Авторът е бивш подсекретар на ООН по въпросите на мироопазващите операции, професор и преподавател по професионална практика в Колумбийския университет//Вж.

Jean-Marie Guhenno, http://www.nytimes.com/2011/04/22/opinion/22iht-edguehenno22.html?scp=1&sq=Jean-%20Marie%20Guehenno&st=cse

** Вж. Берова, Св., Египтянин измисля модерния джихад, в- к „Монитор”, 30.05.2005, http://www.monitor.bg/article?id=41598.Саид Ал Кутб ­ е роден в Египет, като се счита за вдъхновител на днешнияислямски фундаментализъм и джихад. Писател, литературен критик, религиозен мислител, приятел на носителя на Нобелова награда Нагиб Махфуз, той издава книгата "Знаци на пътя", писана в затвора и смятана за "втори Коран". Той е един от историческите водачи на ислямската фундаменталистка организация ­ "Мюсюлмански братя". Учил в Колорадо, той скоро от голям почитател на американската култура, преживява разочарование и започва да възприема Америка като духовна пустиня. Въпреки това, в края на 40-те получава магистърска степен в университета в Колорадо. През 1951 г. вече е в Египет, където става един от водачите на "Мюсюлмански братя" ­, основана през 1928 г. Петнадесет години по-късно революционният съд на Гамал Абдел Насър го осъжда на смърт, като е обесен на 29 август, 1966. В последните си думи благодари на Алах за даденият му шанс да бъде мъченик на вярата си. Кутб дава свое тълкуване на джихада: Законен обект за военни действия са всички организации и институции, които пречат на човек да направи своя свободен избор на религия, поради което държавата и църквата на неверниците следва да бъдат унищожени. Определя като несъвместими демокрацията и исляма.

*** Роден на 3 май, 1938 г., той е добре известен като ислямски духовен водач, имащ влияние върху техните групировки, Вж. Kohlmann, Evan F., Al-Qaida's Jihad in Europe, Berg Publishers, 25 November 2004

**** Една трета от петте милиона мюсюлмани във Франция са под 20-годишна възраст (за цялото население цифрата е 21%); една трета от четирите милиона мюсюлмани в Германия са под 18 години (за цялото население цифрата е 18%); една трета от 1,6-те милиона британски мюсюлмани са под 15 години (за цялото население цифрата е 20%); една трета от 364-те хиляди белгийски мюсюлмани също са под 15 години (за цялото население цифрата е 18%).

Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели