- Д-р Джибров, премиерът почти всеки ден открива някакъв обект и реже ленти, министрите му също усърдно плискат менчета с вода, девойки в народни носии чупят питки с мед, ножицата трескаво играе пред медиите. Нещо, което и Живков е правил така стремително. Има ли база за сравнение?

- Не. Това е народен обичай, който нито Живков, нито Борисов го е измислил. Но не това е основното. А стремежът на Борисов да строи магистрали. Това е най-вярното в момента действие. Борисов трябваше да се захване за нещо, което е видимо, което се набива на очи. Това е магистралата. Не са чешмичките на царя. Но има едно увличане. Вярно, всеки си е башка луд, всеки си има своите мераци. Борисов иска да остави след себе си магистрали и си го е навил на пръста. Но се хвърли на дълбокото. А можеше да поспести малко пари, да ги хвърли в нещо, с което да поуспокои хората, да ни изкара поне една стъпка напред в преодоляване на бедността. Тодор Живков също си падаше по магистралите и пътищата. Когато пътувахме в Италия и като гледаше тези хубави аутобани или аутостради в Европа, казваше: „Ех, кога ще дойде и нашият ред!“ По време на официалното посещение тогава се водиха и разговори за построяване на магистрала у нас. Като разбра, че цената на 1 км е 1 милион долара, Живков възкликна: „Как така! Момчета, вие не сте ли кадърни да направите нещо по-евтино?“ И след това той реши да се строи „Хемус“ и започна чудото на отсечката София-Правец.

- Искате да кажете, че идеята за виадуктите на Витиня е дошла след посещение на Тодор Живков в Италия?

- Да, да. Това му бяха мераците отдавна. Няма да забравя, като ни заведоха италианците на една аутострада, където имаше надлез с магазини, ресторанти с паркинги - седиш, а под теб хвърчат колите. Италианците бяха много навити да ни строят магистралата, но Живков каза: „Не, наши ще са строителите.“ Само за виадукта на Витиня те искаха колкото за цялата магистрала София-Бургас. Живков не разреши. Да правиш днес магистрала София-Стара Загора или Стара Загора-Ямбол или Сливен, това е играчка. Има само един тунел.

Но на Витиня беше изпитание

Извикаха тогава един строител от Бургаско, после го направиха герой на социалистическия труд, който тропна по масата и каза: „Другарю Живков, аз ти се кълна, че ще го направя!“ Тогава вестниците следяха всеки ден строежа, беше страшилище.

- А Живков ходеше ли, обикаляше ли работниците?

- Да, радваше се много. И той като Борисов беше максималист. Но не му стигаха парите. Това, което беше свързано с валута, той го пестеше много. Затова с „Мерцедес“ се возеше, и то втора ръка, само министър. Охрана имаха само членовете на Политбюро, и то по един човек. Живков го охраняваше само една кола „Волга“. В мерцедеса до него седеше само един от охраната и във волгата още един - въоръжен. А сега вижте кортежите на властта. Американците пасти да ядат.

- Има ли нещо, което все още е останало скрито-покрито за Живков?

- О, много работи.

- Какво?

- Неговият личен живот, доколкото е имал такъв, не е описан. Живков беше един нещастник, един самотник, лишен от семейство, от семейна топлота, от домашен уют, от обикновените човешки радости. Какво от това, че веднъж годишно на Нова година ще дойдат внуците: „Здрасти, дядо, честита Нова година“ и му гледат в ръцете какво ще им даде. И след половин час ги няма. Това е нещастна история. Целият му живот преминава по една програма, която му се прави ежеседмично, ежедневно и той трябва да прави това, което му се пише. Къде му е свободата? Единственото време, когато той се отпускаше като обикновен човек, беше, когато ходеше на лов. И то не беше толкова заради лова, колкото да се събере компания, да се отпуснат, да си разправят някой виц, да чуят Ангел Балевски - царя на вицовете. Това му беше на Живков удоволствието. Обичаше да ходи на театър, но и там му слагаха ограничения: „Абе, другарю Живков, ще ходиш днес там, ама да не би от другата пиеса да кажат защо не си отишъл при тях?“ И той накрая ми каза: „Ами, ще гледам по телевизията.“

- И Борисов днес се оплаква от това, че заради властта стои самотен, че умишлено не иска да има приятели, за да не го обвинят в корпоративни интереси.

- Същата работа! И който им завижда, да не е на тяхно място. Както при всички известни личности, настъпва моментът на омръзване от славата. Какво от това, че всеки ден те пишат по вестниците? Какво от това, че Живков се явява на мавзолея и приема манифестации два-три пъти годишно и го прави 10-15 години? И това писва. И като знае, че това не е спонтанна радост, а т.нар. организиран ентусиазъм. Който мисли, че властта е сладка работа, силно се лъже. Властта променя хората. Сякаш е прокоба.

- Но всички се стремят към нея.

- Да, защото не знаят какво ги очаква. Спомням си, когато Първанов стана президент, още на 22 януари 2001-ва ми се обади моят заместник в протокола - Атанас Павлов: „Шефе, ела, моля ти се, Първанов се притеснява, пита ме разни работи. Жена му е дошла.“ Отидох. Като влязох в един от салоните, тя беше седнала, рипна и тръгна към мен. Викам си: „Олееее!“ Вместо да се държи като дама, тя скочи да ми подава ръка. Казах й: „Хайде, да не е с първата минута да ви давам съвети, но така не се прави.“ Тя се изчерви: „Какво направих?“ Обясних: „Никога няма да ставате. Първо, сте жена, второ, сте дама, трето, сте първа дама. И какви са тези сега борчески ръкостискания. Какво искате да ми кажете, да не би да ходите на фитнес.“ Тя се смути, пообърка се. Аз го обърнах на шеги, на каламбури. През това време дойде Първанов. „В този кабинет всички президенти вие сте ги вкарали и аз не смея да вляза без вас.“ Казва го и се усмихва. „Ще влезем след малко“, отговорих му. А той: „Не е много хубав кабинетът, не е удобен, не е функционален. Какво да правим сега?“ Казах му: „Спокойно, не забравяйте, в този момент вие вече сте болни. „От какво? - питат ме двамата и ме гледат учудено. „От власт!

Това е неизличима болест

Може по-дълго да се задържи, може по-малко, но всеки на този пост е заболял от нея. И краят е фатален!“ Отидохме в кабинета му, аз поисках да вляза и отвътре да му кажа: „Хайде, заповядайте!“, но Първанов ме спря: „А, не, първо аз да стъпя вътре.“ И Тодор Живков ми е правил този номер.

- Вие сте много критичен към днешния политически елит. За последните 20 години кой от президентите ни остави диря?

- Никой. След 20 години историята ще отдели за тях по два-три реда. А сегашният пък въобще не го виждам. Няма излъчване. Дай Боже да излезе добър. Макар че досега направи доста гафове, имаше моменти, в които показваше, че не знае какво прави. Бойко хубаво си го избра, спокойно може да каже „моят президент“, но президентът няма как да каже „моят министър-председател“. Сакън! Президентът трябва да излъчва зрялост, мъдрост, да предизвиква уважение, ако не в 100 процента от населението, то поне в 2/3 от него. Този респект е нужен, за да може той да изпълнява функцията, за която е избран - да играе някаква обединяваща роля. В какво му се състои сега функцията на президента - да прави т.нар. консултативни съвети. И в кого ще предизвика респект? В Костов ли, или в д-р Тренчев? Или в някой от големите творци? Костов ще го гледа с умиление и с уважение. На нацията в момента й трябва мъдрец. Каквито са президентите на Индия - като богове, излъчват тежест, като каже нещото, все едно Господ го е казал.

- Вие вдигате недостижимо високо летвата, д-р Джибров. Каква ви е оценката за Първанов? Направи ли грешка с това, че се включи в лидерската битка за БСП?

- Направи, разбира се, защото трябваше да му е ясно какво ще стане. Нямаше никакви изгледи да се пребори. Грешка голяма. Първанов трябваше да подкрепи Станишев за ПЕС и да го превърне това в национална кауза. Пък и това бе единственият начин да го премахне като противник на собствена територия. Но президентството разглезва. Отпуска. 10 години нищо не правиш, хората само ти махат с ръка. Е, Първанов и преди това не е бил особено борбен. И го показа на конгреса с начина на отстъплението си. Цялото му отношение по този въпрос беше несериозно. По същия несериозен начин той и всички политици погледнаха и на Бойко Борисов. Чакаха да се изложи още на първата година, гледаха пренебрежително към тоя „пожарникар“, който не разбирал от политика. Много го подцениха.

- И сега всички гледат как, за да се случи нещо в държавата, трябва Борисов да нареди. Както е било по времето на Живков.

- По времето на Живков не го е имало това. Някъде да сте срещнали „Живков каза, Живков нареди“? Няма такова нещо. Всичко идва от Политбюро. Всяко решение в държавата е след „постановление на Политбюро на ЦК на БКП и на Министерския съвет“. Като го арестуваха първия път по нареждане на Луканов и го затвориха на ул. „Развигор“, събрали се дузина прокурори да му измислят вина. За политическа вина не е прието в международния живот, трябва да търсят икономическа. И въртят, и сучат, нищо не намират. И ме викат. „Дай малко акъл, какво правим сега с Живков, не можем да намерим за какво да се хванем.“ А нареждането е да го съдим. Донесоха пет папки с документи за всичките му данъци, разходи, заплати, плащал си дори и минералната вода, когато бил на почивка в „Евксиноград“. Казах им: „Вие на краставичар краставици ли ще продавате. Нали затова сте прокурори!“

- Все пак кой от днешните политици заслужава вашето одобрение?

- Е, сигурно има много. На мен ми харесваше в някои свои действия и като естет, сравнен с останалите, министърът на външните работи Соломон Паси. Изряден беше в работата, в отношенията към хората се отнасяше възпитано. Явно копираше и той царя, изслушваше хората кротко. Макар иначе да беше емоционален.

- Кога за последен път днешните политици ползваха услугите ви?

- Пак при Първанов беше. Когато реши да ходи в Либия за сестрите. А либийците мълчат, не искат да го канят. Казваха: „Винаги той е добре дошъл, каквото иска да види, ще му го покажем, ако иска България да прави бизнес с Либия, добре, но ако идва за сестрите, въобще не го мислете.“ Извикаха ме в президентството и Първанов ме помоли да използвам връзките си в Либия. Той знае, че аз познавам Кадафи и семейството му. Тук съм обучавал на протокол сина му Сейф ал Ислам, като навърши 16 години. Първанов ми казва: „Заминавай да осигуриш срещата ми с Кадафи.“ Заминах, намерих свои колеги приятели,

заведоха ме направо в палатката на Кадафи

През един заден вход ме вкараха между камилите... Той лежеше, беше се унесъл. Охраната спомена моето име и той като скочи: „Здрасти. Здрасти.“ Седнахме. И той веднага ме попита за Живков: „Защо го свалихте?“ Поиска да разбере дали Първанов е участвал в заверата срещу Живков. „Не, казах му, той е млад. Освен това направи внучката му Евгения депутат, а пък за министър-председател готвим сина на един от съпартизаните на Живков - Станишев, много наше момче.“ Така от дума на дума проправих пътя на Първанов за срещата с Кадафи. Като се върнах, за една седмица я подготвихме.

- Кога беше последната ви среща с Живков. На процеса ли?

- Да. Прокурорът Жеков ме извика за свидетел да разкажа кой е писал речите на Живков, включени в книгите му. Обясних им процедурата - как помощниците му в ЦК по съответните въпроси пишеха тези изказвания. Питаха ме: вярно ли е, че ФРГ са подарили на Жени Живкова „Фолксваген“, кола. Казах: „Да, вярно е, подариха такава кола.“ Но съм свидетел, когато нареди на посланика Евтимов още на следващия ден да се преведат парите на фирмата. Такъв подарък не може да се приеме. И така и стана. Питаха за подаръците, казах им, че цяла сграда с подаръци има в „Бояна“. Само една радиоуредба подариха на сина му Владко и той си я взе. Но както сте тръгнали, им казах, би трябвало да се търсят подаръците на останалите членове на делегациите - министри, включително и на мен са ми подарили плат за костюм и две бутилки уиски, аз трябва да си ги платя на държавата. Не съм платил за тях, аз съм пътувал като представител на държавата. И те се смяха в съда. Тогава го видях. Той не каза. Само ме погледна тъжно.

- Вие за какво съжалявате в тези години? Какво не ви дава мира?

- Имам една дива мечта България да не бъде подценявана и да не я гледат отгоре с пренебрежение.

- Мъчно ли ви е, че днес не ползват съветите ви като спецалист?

- По-скоро ме е яд, че изобщо не се полват житейските съвети на поколенията...

Преса