Той никога не е вървял напред с лакти. Актьор, който привлича със своята дистанцираност, с аристократично възпитание, с умозрение, в което има някакво страдание. Кръстен е на чичо си, който е бил архимандрит доктор Ириней, протосингел на Софийската митрополия, председател на Духовния съд, изчезнал безследно през 1944. Днес Ириней Константинов е директор на театър „София“, където преминава цялата му творческа кариера. Публиката го аплодира в „Коварство и любов“.

- Как се разкъсваш между администратор и актьор?

- Изглеждам ли ти на разкъсан? Когато репетирам ми е по-трудно, защото и двете неща искат концентрация. Отвреме навреме, докато върви репетицията, секретарката притичва и зад кулисите вика: „Моля те, един подпис, Ириней.“ И двете работи ми създава удоволствие.

- А свободата? Администрирането не те ли ограничава?

- Аз цял живот съм бил свободен – сам си определяш какво искаш да работиш. Вече вървях по линията на удоволствието и смисъла в работата, когато получих предложението да се явя на конкурс за директор. И си казах - влизам в друг коридор, в други ограничения, бях на 59, но в същото време си помислих - щом мога сам да оправям себе си, защо да не се опитам да оправям и още 100 човека по начина, по който бих смятал, че е правилно, по начина, по който смятам, че трябва да върви един театър. Ако успея, значи е добре дошло и за мен, и за останалите. Ето, това беше мотивацията ми. Приеми я като инстинкт за самосъхранение.

- А не е ли било твоят стремеж да се реализираш и в тази насока имайки предвид, че заради произхода си, в някаква степен си бил дискриминиран, потискан?

- Не. Слава Богу, човек има качества и като един мислещ индивид те доминират през живота му. Това, което се е случило в миналото, то не е забравено, а се надживява. Като бях малък, много спортувах и бях подложен на всякакви режими и ограничения. В един момент душата и тялото ми се разбунтуваха срещу този скучен начин на живот, който изисква спортните натоварвания.

- След което се хвърли да гребеш с пълни шепи от живота?

- Да, след това поех живота с пълни шепи: и по време на студентските години, и след това във Варна. Явно това е била борбата със самия себе си – как да компенсирам едното с другото. Не ограниченията са ме водили. Проблемът с произхода беше по-скоро пред моите братовчеди, по-големи от мен, на които не им дадоха да кандидатстват в учебни заведения. И те намериха мотивация за себе си - всички избягаха в чужбина. От големия род на баща ми – били са петима братя и две сестри само той остана в България. Вероятно като най-голям, чувствайки отговорност да гледа другите и да им помага. На мен не ми даваха да пътувам в чужбина,. изпратиха ме в Строителни войски... Не съжалявам. Животът е такъв, какъвто е трябвало да го изживея.

- Някъде в онези години не се ли наслои в теб някаква омраза?

- Страхът беше по-силен.

- Страхът от какво?

- Баща ми казваше: „Ние трябва да сме по-ниски от тревата и по-тихи от водата, за да оцелеем“. Покрай тази максима минаваше животът ни. Трябваше да бъда много внимателен, да не казвам нищо срещу властта. Трябваше да се говори тихо и в къщи. Не трябваше да си позволявам каквото и да е, което би предизвикало гнева или недоволството на някого, защото това можеше да ни донесе нещо лошо. Така бях възпитан и така премина животът ни. Знаеш ли...

- Опитвам се да си го представя това като ежедневие...Ужасно!

- Слушаш радио под сурдинка, шептиш. Бяхме изселени в Сливница, спомням си татко как стоеше с един негов братовчед, подпрени на шкаф по средата на стаята, и слушаха Би Би Си или Свободна Европа. И един разговор между тях, още в 1977-а, сякаш го чувам: „Борисе, отиват си. Край, заминават!“ Става дума за комунистите. Защо го помня това, не мога да ти кажа, но ми е останала картината от този момент. И надеждата. Тя премина през целия живот. Баща ми сигурно щеше да се радва... ти сега ме връщаш много назад. Когато правиха филм по телевизията за чичо ми Ириней, сценаристът ми каза: „А, бе, отиди да поискаш досието на баща ти. Да видиш имаш ли, нямаш ли“. Аз нямах досие, в което да съм клеветен от някого, но на баща ми папката беше огромна. Извадих си избрани страници, които си преснимах. И от досието му аз разбрах, че баща ми е бил на лагер. Никога не ми го е казвал. Спестил ми го е. Аз го научавам преди 10 години. Беше ужасно като изживяване. От тези писания разбрах цялата глупост на системата, цялото елементарно оплюване. Имало е и разумни хора. Баща ми беше много впечатлен от една случка. Един генерал, с когото се познавали покрай тези „неприятности“, вече му забравих името, го срещнал случайно на улицата и му казал: „Ей, Борисе, извинявай беше грешка!“ Грешка! Един живот си е отишъл заради нечия грешка...

- Заради човешка грешка или по -скоро грешка на системата. Но резултатът е един и същи!

- Да, това е грешка на системата, само че тази грешка смазва хора, докато системата просперира. Знаеш ли, Валерия, все по-рядко говоря на тази тема, вълнувам се... Да, то се е случило, един живот е минал по друг начин. Животът на родителите ми, на роднините ми, най-близките ми. Вероятно би могло да се развие по друг начин. Но това е съдбата, това е кармата. Баща ми ми е спестил този разказ, не само защото е бил мъчителен, а защото се е срамувал, че е бил сочен като черна овца, срамувал се е от унижението, на което е бил подлаган. От гордост и болка не е споделял... И вероятно от страха да се изпусна някъде за това, което знам.

- А сега смяташ ли, че всичко след 89-та се подреди така, както сме си мечтали, както сме искали?

- Не. Нищо не се подреди. Напротив подредиха се някои хора, но пъзелът стана още по-сложен. Истинското нареждане, хармоничното нареждане, демократичното нареждане не се случи. Явно винаги е така. Изглежда народопсихологията ни е такава - не искаме да се случи хубавото в неговата пълнота, в много посоки, не искаме да бъдем наясно кой кой е.

- Усещаш ли се излъган в надеждите си?

- Да. Тази еуфория от първите години на прехода никой не може да ми я върне. И се питам - защо ми взеха тази радост, защо не се осъществи надеждата, защо не се реализира? Не упреквам никого. Вероятно и аз съм виновен, както всички останали, за да не се случи. Какво направих аз повече от другите, за да постигнем мечтата? Не беше само глупавата еуфория, не е само глупавата надежда. В моя кръг, в моето семейство аз съм успявал да подредя тези ценности и добродетели, които сякаш са неподредими в общото. Но това е моята лична правда, това е моя начин на живот.

- Играеш сега в „Коварство и любов“. Кога коварството беше най-жестоко към тебе?

- Ах, че хубаво! Безброй коварства се случват ежедневно покрай нас и с годините преставаш да им обръщаш внимание. Не ти действат и ги отминаваш. Това е способността на човека да изтрива. Ето, сега аз мога да ти говоря много повече, с плам и желание, за любови, отколкото да ти говоря за гадните неща, коварните неща. С годините не ставам по-скептичен, не ставам по-мрачен. Е, понякога изпадам и в такива настроения.

- От какво се възбуждат демоните ти?

- От най-дребни работи, от най-прости неща, от простотията по улиците, от фасовете, които шофьорите изхвърлят от прозорците на колите си.

- Мъчно ли ти е за времето, когато беше секс символ? Подир теб тичаха фенки, или си казваш, че всичко е с годините?

- Сега не тичат, сега ходят бавно. Сега се радвам, когато виждам как тичат след популярните ми колеги от сериалите

- След Калин Врачански, например.

- Да. С него сега се случва това, което ставаше с мен на неговите години. Когато влизах в „Сълза и смях“ на пропуска ми даваха куп писма, или пък след представление чакаха група девойки. А тези, които бяха от провинцията, слагаха в писмата си и плик с адреса за отговор... Много е приятно. Оня ден се връщам от Варна и на будката за вестници една жена ми казва: „Аз ви помня. Много е приятно човек да види жив артист“, което ми прозвуча двуяко. Тя трябваше да каже „на живо“, но играта на думи беше интересна. Не съжалявам. Е, понякога си казвам: „Абе, мама му стара! Това е част от живота и това е много хубаво“. Въпросът е човек да не го комплесират, да не го втвърдяват тези работи.

- С Калин Врачански сте партньори в „Коварство и любов“ и като ви гледах, си мислех, дали няма някаква ревност между вас?

- Не, много му се радвам. По някакъв начин преживявам моя живот повторно.

- На коя жена дължиш най-много?

- На първата си съпруга дължа тази хубава дъщеря, която имам, а пък подреждането на живота го дължа на Анна- Мария.

- Защо не сте в брак? Живее заедно от 30 години.

- Още преди 30 години реших, че с брака съм приключил. Исках да бъда свободен. Всъщност аз така и не разбрах какво е брак. Първият беше много кратък. Не ми донесе познанието за брак, задълженията в брака. А в една връзка, в която няма де-юре, може би човек се чувства по-отговорен. Не знам...

- Каза, че винаги търсиш свободата, не проявяваш ли мъжки егоизъм? Тя дали не се е надявала все пак на брак?

- Мисля че някъде дълбоко в себе си се надяваше.

- Всяка жена иска това. Не го ли осмисли?

- Тя също имаше един брак зад гърба си. По някакъв начин ние сме преминали през този килим на щастието... Мисля, че това е част от свободата. Това е от моя начин на живот. Вероятно съм бил безотговорен човек. Сега съжалявам, че може би нещо съм пропуснал. Но така е трябвало да стане.

- Демонстрирате с Анна-Мария сговорчиво семейство, макар и без брак. Как успявате да „сдобрите“ децата си, да ги накарате да се чувстват добре?

- През цялото време децата ни винаги са били заедно, заедно сме ги водили на море, заедно са отраснали на Арапя. Заедно усещаха, че животът има други измерения. Заедно харесваха момчета, заедно си споделяха кое, как, какво да се прави, докато бяха малки. Заедно при един и същи хирург гинеколог родиха, Е, всяка си пое своя път, но и досега са близки. И не съм усетил някаква ревност... Но ние бяхме много внимателни, знаейки какво значи деца, които живеят по този начин. Дъщеря ми живее с майка си, Ралица живее с Ана-Мария. Бащите ги няма - аз и другият. Затова се стараехме да им създавахме хармония, уют, споделяне за живота, показване на семейния живот. Всичко това възпита в тях и взаимно доверие, и уважение, и обич понякога.

- Сега като се връщаш назад, казваш ли си за нещо: Това трябваше да направя, тук не бях достатъчно настъпателен? Има ли нещо, за което да съжаляваш, че не ти се е случило, че не си го докоснал?

- Да. Съжалявам принципно, че съм се притеснявал да отивам и да предлагам себе си за работа. Бил съм прекалено стеснителен, по-скоро, бих го нарекъл с повече достойнство, което ми е пречело да отида и да кажа: „Извинявай, искам да работя. Може ли да ме вземеш?“ Да се преборя за работата си, да заявя желанието си. Считал съм, че това не е достойно. Казвал съм си: „Ако те харесат, те ще те поканят“. Грешка беше! И затова днес стимулирам младите. Разбира се, поколението сега е по-прагматично и по-безцеремонно. Но ако усетя, че някъде има колебание им казвам: „Не правете така, отидете и се борете достойно!“. Себепредставянето е важно! Но трябва с достойнство да го направиш. Защото много хора го правеха измекярски.

- Да, аз винаги съм смятала, че ти леко се дръпваш настрани. Очакваш някой да те покани.

- Грешка. Абсолютна грешка. За да ти е сладко пиенете, казваше една американка, трябва да го извоюваш. Да се пребориш за него. Мина ми живота по този начин. То не е липса на самочувствие, но то е, както ти казваш, отдръпване. И е плод на онова време, на възпитанието, за което говорихме в началото.

- Какво може да те изкуши сега?Да забравиш доброто възпитание, да забравиш добрите обноски, да забравиш тази дистанцираност, която имаш?

- Всичко може да ме изкуши. Само не и политиката.

- Не си ангел! Докоснал до „онази“, неприличната част от живота?

- Оооо (смее се), много пъти. Да, на млади години, многооо. Прекрасен живот. Може би тогава всичко е било мечти. Водех много бурен живот. И може би този ми опит и угризенията, които съм натрупал, изгубеното време, което е минало зад гърба ми, простотиите, които съм правил, в един отместен от мен начин на живот, по някакъв начин са ме вкарали впоследствие в рамките, за които си говорим в момента. Аз съм започнал да превъзпитавам себе си. Баща ми беше много строг човек, Бог да го прости, той ме направи праволинеен, принципен човек. Опитвал съм се да изляза от този коловоз и впоследствие пак се връщам в него. Вероятно, както казваше моя професор, както направиш първата стъпка, така тръгва животът... Моята първа стъпка беше строгото възпитание. После ми е харесвало другото, разтоварвал съм се, забавлявал съм се. Гледал съм от други компании друг начин на живот, други погледи, друго разбиране за живот. И дълбоко съм усещал, че това не е моето, че не е моят живот...

- И си се връщал пак там, откъдето си тръгнал?

- Аз не съм се анализирал чак толкова себе си, но ти ме провокираш в тази посока.

- Какво не харесваш в себе си?

- Мързела си! Не винаги, но...

- Изключван си, заради това, че не си отишъл на репетицията. Забравил си!

- В първи клас, в първия срок, в първите дни като ученик, при това съм тръгнал на пет години и половина, бележникът ми е пълен със забележки: „След междучасието Ириней и Любо са се сбили и са разсипали кошчето“. Това е първата ми забележка. След това бях пред изключване, защото по анатомия, аз счупих стъкленицата със сърцето. Господи, баща ми как е ходил към „Учтехпром“, някъде нагоре „Малчика“ да търси сърце за уроците по анатомия. Защото му казаха, ако не го възстановите.. И страхът те връхлита. Казармата в Бухово, в Трудова повинност, където карах войниклъка си - до такава степен бях полудял от това, че съм затворен, че избягах. И се прибрах в вкъщи. Баща ми като ме видя, ме изгони веднага обратно. Дори не ме пусна да вляза у дома: „Какво си направил. Както си дошъл, така се връщаш!“ Представяш ли си каква неразумна постъпка от негова страна. Нито може да ме закара, нито може да допусне, че ще каже на някого „върни го обратно“. Каквото си направил, сам си го оправяй - това беше принципът на целия ни род.

- И ти какво направи?

- Ами върнах се.

- Качи се на влака и...

- Какъв влак? Пеша, ей го Бухово къде е. Дори не пренощувах. Спомням само, нали на страха очите са големи, все имах чувството, че ме хващат, понеже ставаше и тъмно, аз имах видение, че нещо се случва с мен. Няма да го забравя никога това. В края на службата, бях станал музикант в Строителни войски и се връщаме от турне в Пловдив, беше 1968-а, Световен фестивал на младежта. В студентските общежития на „Цариградско шосе“ бяха настанили едни прекрасни девойки, руси, ходят по улицата, викат, смеят се, а ние сме в рейса войници. И минаваме покрай тях. Имаше един отворен прозорец и аз през прозореца викам: „Идвааам, чакайте ни“. За това ме вкараха веднага в дисципа. За грубо поведение. Арестуват те, свалят ти всичко и те водят. И то 3-4 дни преди да се уволня! Ужас! , до гуша ми беше дошло.

- Как се отърва?

- Имаше един много смешен човек, шеф на ансамбъла. И той ми каза: „Ако се изсмееш сега тука пред всичките, както ти умееш, ще те пусна“. Аз се изсмях и така се разминах с карцера... След това ми почнаха емоционалните истории ...

- Ти си изключително емоционален, даже неуравновесен емоционално.

- Да, и с годините емоционалността с обратен знак като че ли се засилва. Това е въпрос на нервна система вече. Аз се натъжавам като видя хора по улицата, натъжавам се като видя жена, на която само краката й се виждат от кофата за боклук, натъжавам се, когато нещо се случи, натъжавам се на филми, разплаквам се. Това изживяване дълго време ми седи в главата и се опитвам да го изместя.

- Ти си кълбо от нерви. Анна-Мария успокоява ли те?

- Тя е много спокоен човек, невероятно спокоен човек като присъствие, като философия. И това е много важно за мен. Тя ме вкара по някакъв начин в правия път, кой е правият път, не мога да кажа, но ми създава някакъв баланс. Което е много важно. Освен цялото емоционално общуване, при нас има и едно духовно съпреживяване на очите - можеш да седиш на бара сутрин да закусваш нещо и да има какво да си кажеш, да си говориш с едни очи, които те разбират. Преминаването на емоцията от едно състояние в друго, което някои наричат, приятелство, е огромно преимущество.

- До всеки мъж трябва да има една стабилна жена, особено за мъже с артистична, със силна емоционалност...

- Задължително. Но освен това много е важно човек да се самоизгражда, да се самоусъвършенства - не обичам тази дума - трябва да моделираш себе си и да натрупваш, да надграждаш. Това, което е минало през живота ми , никак не е малко за моите 63 години. Каква история имам само... И сега, когато ти разказвам това, усещам с аурата си някакви меки подпори, които идват именно от връзката ми с Анна-Мария. Но то е по-скоро онова неосъзнато чувство за поддържане на цялото ти съществуване. Все едно минаваш през живота като някакво ландо. Хем се люлееш, хем усещаш стабилност. Това е Анна-Мария.

Преса