Интервю на Валерия Велева за завръщането на тв легендата на екрана

- Защо искаш да се завърнеш на тв екрана, Кево? Какво още искаш да докажеш – на себе си, на публиката с възраждането за четвърти път на „Всяка неделя“? Ти си май като рецидивистите...

- Не разбирам въпроса, може би не съм в състояние да проникна в дълбините му. Но на повърхността му лежи някакво недоразумение.Рецидивист ли – откъде-накъде? Рецидивист е онзи, който повтаря някой свой порок – а аз искам просто да остана предан на съдбата си, бил съм й верен вече повече от четири десетилетия и нямам намерение да я загърбя. В края на краищата, предпочитам да изнемогвам от работа, отколкото да ръждясвам. А отгоре на всичко, поне за телевизионната ми дейност, винаги са ме лъгали, че се справям добре…На себе си няма какво да доказвам, толкова се самопришпорвам, че нямам време за никакво глезене. А и никога не съм се състезавал с никой друг, освен със себе си – колкото - толкова. Всичко е много просто – за публиката трябва да се работи, така съм научен и няма да се откажа от това. А пък извън всичко друго, за такива като мен сега в телевизията е по-лесно – понеже там са на мода само две пособия: индигото, с помощта на което свиват всякакви чужди идеи, и сметачната машинка. Всичко опира само до парите, днешните герои имат вместо сърца, сметачни машинки. Екстра време за „рецидивистите“.

- Мечтаеш ли днешните политици да сядат в неделя и да те чакат с нетърпение да се появиш, както навремето е правел Тодор Живков?

- Нито една моя мечта никога не е била свързана с политиците, особено пък с днешните – те себе си не гледат, остава да гледат някой друг. Мрат да се показват от екрана, но пет пари не дават, какви глупости ръсят. От близо 350 активни политици няма и десет, които да казват нещо внятно, останалите мучат някак си и това минава за политика. Мученето им е фон на лидерите им, които, разбира се, не ръсят по-малки щуротии. Веднъж, по време на снимки, попаднах близо до една лудница. По някое време се сепнах от някакъв неясен звук - протяжен, не особено ясен, но агресивен. После разбрах, че това се дължало на скотските звуци, които издавали лудите – ръмжене, скимтене и пр., които се сливат в един заплашителен фон. Нещо като онзи, който произвеждат политиците. Живков беше от съвсем друг калибър. Той, узурпаторът, притежаваше цялата власт, но не преставаше да се интересува, какво мисли за него елитът. Затова е гледал предаването ми. Знаел, че там няма ибрикчии, че никой няма да му кади тамян, и това е било важно за него. Кадилниците бяха другаде – най-вече „Панорама“ имаше грижата да произвежда тамян.

- Сънувал ли си, как ще седнеш отново на любимия си стол, как ще завърти шапката на предаването и какви ще са първите думи, с които ще се обърнеш към зрителя?

- О, не, ти ме бъркаш с телевизионните дамички, които мрат да казват, че телевизията е страст, че е лудост, която те обсебва завинаги, и други подобни простотии, колкото да оправдаят собствената си немощ – тоест, щом са толкова обсебени, може да им се прости дори и глупостта. Няма сънища – има само работа и работа. Какви първи думи, по дяволите? Че аз говоря с три четвърти от днешната публика от 30 години насам, знаем всичко един за друг, най-много да им кажа: „Къде бяхте досега, бре?“ И да се опитам внимателно да проверя, дали тази публика не е вече напълно объркана от днешните лапацала, които и една свястна дума не са в състояние да произведат. Те дори да се подмазват талантливо не могат - решат да се харесат на някой и така се хвърлят върху него, че опекуните им целите са в синини. Сънища – вятър. Както винаги, преследвам някои конкретни, дори банални идеи, само дето гледам да са колкото може по-невъзможни.

- Не те ли е страх, че може да се провалиш или да те провалят? Влизаш в състезание с нахъсани, млади водещи от конкурентни предавания, които знам, че се готвят за „професионален отпор“ на завръщането ти в ефира.

- И какъв ще е този отпор – огън ли ще гълтат в ефир? А и откога „нахъсеността“ има значение, а не таланта и опита. Не знам, възможно е по-добре да познаваш новите герои, но не мисля, че постиженията на повечето от тях се изразяват в нещо друго, освен във връчването на словесни букети, а понякога и на истински. И това не е от вчера, а поне от десетина години. Частните телевизии станаха рай за една особена порода нахъсени типове, които иначе просто са си наколенкаджии. Тези агресивни момци създадоха новия монопол – този на бездарието. Ако някой наивник иска да се самоизтезава, трябва просто да сравни каканиженето им с великолепните коментари на Томето /Тома Томов/ или на Джимо /Димитри Иванов/. Ако те са телевизионни журналисти, ония пък какви са – освен послушници, водени от сляп господар. Обаче силата е в тях, понеже те са нужни на всяка власт. Това са хора, които нямат и пет книги в домовете си и дори се гордеят с това, а са готови да разговарят с всеки и за всичко. Всъщност, малко ми е неловко да отговарям повече на този въпрос. Девизът на „Всяка неделя“ казва всичко: „Истината винаги е над нас“. А ония си гледат все в краката, за да не пропуснат някое пробито петаче.

- За последните десет години публиката страшно много се промени – тя иска лесно смилаем продукт, а ти сигурно ще искаш да я караш да мисли. Това не е ли загубена битка?

- Нямам никакво намерение да надувам цицата на публиката. Нека да поясня. Тия дни, докато монтирах архивите за някои забележителни мои събеседници, Радичков ми припомни епизод от филм на Фелини: как един младок отишъл да му отнемат девствеността в един публичен дом, и в увлечението си започнал да надува цицата на една проститутка - сякаш е някаква гумена топка. И оная му казала: „С това надуване изобщо няма да научиш, какво е еГането“...

- Днес има много телевизии и огромен проблем е намирането на интересни събеседници, обикновено едни и същи хора се въртят на екрана. Това притеснява ли те?

- Номерът винаги е бил един и същи – да откриваш нови личности, или да помогнеш на някои уж известни хора истински да открият себе си. Това е най-сладкото в нашия занаят. Навремето Велко Кънев се беше похвалил на майка си, че е получил звание, пък тя се учудила: „Нали вече беше Събеседник по желание във „Всяка неделя“, какво повече ти трябва?“ Велко, Бог да го прости, сам го писа това. Имаме един-двама интелектуалци, които минават едва ли не за „бащи на нацията“- обаче са толкова обсебени от себе си, което е безопасно и комично, но и толкова страхливи, че човек се изкушава да им открие поне страховете им. Не е ли интересно това? Освен това, на мен повече ми е любопитно народното мислене, народното говорене, народното хитруване. Ние вече изобщо не познаваме българина, а и пет пари не даваме за него. Новият Иван Хаджийски е онази ливрея от Врана - Симеон, който посъветва българите да си сменят чипа, представяш ли си. И медиите му простиха този феноменален отблясък на невежество. И той като ония от телевизиите си е просто продавач кинкалерист, ама го търпят.

- Ти си безпощаден в оценките си за другите – и политици, и тв водещи. Сега и ти ще бъдеш в позиция на оценяван. Как би приел критична статия за себе си?

- Че аз винаги съм бил оценяван – скромните ми дописки никога не са били равнодушно приемани, непрекъснато до шията съм в разни битки. Но когато са те драли от Политбюро на ЦК на БКП, или над 480 хиляди души са ти дали Вот на доверие, днешните ти опоненти ти изглеждат като някакво безвкусно реване.

- Често твоите „Приказки за телевизията“ са били уроци по журналистика и поведение пред камерата. Сега ще „преподаваш“ на живо. Съзнаваш ли колко е опасно това, ако някъде сбъркаш? И изобщо наясно ли си, че ти нямаш право на грешка, Кево?

- Непрекъснато се опитваш да ме плашиш – къде ще сбъркам, не разбирам това. Задал съм повече от 70 хиляди въпроса, разговарял съм с някои от най-светлите умове на света, не съм бил досега с Коцето Калки в Тибет. И откъде-накъде да нямам право на грешка – да не би Бойко да е издал някой указ, че само той има право да греши. Поставям си прости цели и само от мен зависи дали усилията ми ще останат в паметта на публиката. Толкова е просто. Уговарям Джулиан Асандж – и искам да разбера, дали е мистификатор или не. Нищо работа. Освен това, много харесвам девиза на американските рейнджъри: „Мери се с най-добрите, умирай като всички други“…

- В момента публиката е разделена на две – едни с нетърпение те чакат, други с озлобление се надяват да видят, че „времето на Кеворк е отминало“. Какво ще кажеш на едните и на другите?

- Пропуснал съм, изглежда, данните на това социологическо проучване. Обикновено обаче, когато досега ми спираха предаванията, анкетите винаги показваха, че около 80 процента от публиката си иска „Всяка неделя“ – навремето и ти си публикувала тия данни в „Труд“. Нека някои ме посрещат, както си щат – важното е после да им липсвам. А и няма как времето ми да е отминало, понеже никога съм нямал претенции то да е било мое – аз просто съм един телевизионен летописец, който е щастлив, когато успее да съхрани нещо за бъдещето: някаква фраза, нечий образ или някакво внушение, което ще изглежда все по-ясно в годините, такива неща. Днешните телевизии са като трюмовете на потънали кораби, пълни с развалена риба. А аз съм запазил безценни, поне според мен, свидетелства – при това ги пазя с обич…

- Каза, че няма да кеворкираш политици, защото езикът им е силиконов. Не се ли изхвърляш? Днес политиците са се превърнали в медийни звезди, макар и силиконови. А и не вярвам, че няма да се изкушиш да не направиш интервю с Борисов.

- Не, не – казах, че езикът им е пластмасов и затова не са ми интересни. Имам фобия от хора, които говорят зле, и тя се засилва с годините. Освен това, никак не съм сигурен, че политиците са звезди – те просто са натрапници, които искат непрекъснато да квартируват в телевизията, а отгоре на всичко и да не си плащат наема. Доста често се държат и като мародери. Но повечето мекушави водещи дори и часовникът им да отмъкне някой политик, пак няма да гъкнат. А ти използваш сега Бойко като тестер за любопитството ми. Не съм ти казал, но от доста време е готова една моя книжка за него и Симеон – „Лисицата и Овчарката“, но бившият цар вече дори сянка не хвърля, та не знам, какво да я правя. Виж сега, как си представям нещата аз. Един ден Бойко казва, че не е спал нощес, понеже се уплашил някакъв мост от магистрала „Тракия“ да не падне. Добре – обаждам се на моя стар приятел бай Дамян Илиев, прочутият мостостроител, и му предавам кахърите на Бойко. „Това са глупости!“ – крясва Дамян. И ето я идеята: виждаме ги двамата под онзи мост, там да се разправят кой крив, кой прав. На Бойко не му трябват социолози или политолози дебелосерковци, които да му дуднат, докато му тършуват из джобовете - бай Дамян му трябва за опонент.

- Имаш ли сметки за разчистване с някого?

- Никога не съм водил лични войни от екрана – ако го бях правил, „Всяка неделя“ и досега щеше да си стои в държавната телевизия. През есента на 2004 година разбрах, че са им дали паролата да ме разкарат преди изборите, имах на разположение цели 7 месеца, а можех да ги размажа само за три предавания едни нещастни каки. В последната ми емисия, през април 2005 година, дори Левчев не се сдържа и попита, защо, по дяволите, разкарват най-успешното си предаване. Но аз се направих на гламав – не върви в ефир да казваш, че изпитваш жалост към недоеГаните женички. В същото време обаче водех доста яростна битка за изясняване на някои особености на близкото ни минало. Беше ми и забавно, когато хванах хората на Костов да фалшифицират подписка срещу мен – и то в турски села в Североизточна България, лъжели хората, че се подписват за Здравната каса. А те побесняха, когато разбраха, че става дума за мен. Ехей, защо не пратиш някое репортерче по онези места, да видиш какво мислят там за връщането на „Всяка неделя“? То е ясно отсега – те знаят, че не съм ходил да им се подигравам на границата, когато през 1989 година ги бяха натирили. „Всяка неделя“ никога не се е намесвала в никакви калташки истории.

- Води ли те носталгията към БНТ и онова страхотно време, в което каквото поискаше от телевизията, това ставаше?

- Веднъж, на излизане от някаква партийна конференция, Живков спрял Любомир Павлов, който по онова време беше председател на Комитета за телевизия и радио, и рекъл: „Любо, ти къде си на работа?“ Павлов изтръпнал и едва-едва проронил: „Ами в телевизията, другарю Живков…“ А Първият човек ехидно рекъл: „Аз пък мислех, че там Кеворк управлява!“ Партийни шегички – обаче никога не ми е било лесно по онова време. Но това се оказа и най-важната екстра в кариерата ми – всички началници след Славков все ме посрещаха на нож, а си отиваха като мои приятели.Запазих и досега чудесни отношения с повечето от тях. Но ние сме бегачи на хърдели – и препятствията са ни жизнено важни. Представи си само, какво ще стане от нас, ако бягаме без препятствия? Нищо и половина, нещо като днешния телевизионен рахат-локум…Говорехме си вчера с Томето- Тома Томов, който ще има рубрика сега във „Всяка неделя“ – аз му викам да я кръстим „Сърдити старчета“ и двамата да си говорим в нея. На него обаче това заглавие не му се видя достатъчно артистично и се смее: „Ние – казва – по-скоро сме като „Бандата на Оушън“. И е прав, разбира се – ако се има предвид, колко стандарти е разбило и променило нашето поколение. А иначе аз съм си в БНТ, и така ще я караме – толкова свестни думи са изговорени в студиото ми, а те си остават, това е доказано от науката – кротко обитават студио 4 и чакат деня, когато някой ще ги дешифрира…

- Зона на какво и на кого ще бъде новата ти „Всяка неделя“?

- Няма да говоря за „свобода“, понеже всяко днешно пале все говори за нея – а тя, особено когато е прекалена, в края на краищата, винаги се оказва едно лайно, както казваше Салвадор Дали. Нека да е зона на скептицизма, но и на състраданието, а по този начин, надявам се, и на справедливостта. Това не е трудно да се постигне, стига поне веднъж на ден да си казваш, че Истината винаги е над нас…

в.ПРЕСА