Най-тежките ми битки бяха с Костов, Лилов и Виденов, казва Георги Първанов
Тежката дървена порта на резиденция "Калина" се отваря и отвътре ни посреща яростен кучешки лай. Двадесетина крачки по калдъръмения двор и сме на входа. А там вече ни очаква и домакинът - президентът Георги Първанов, току-що завърнал се от поредния етап на "отчетната" си обиколка в страната, която прави, преди да сдаде първия пост в държавата. Минаваме през просторния хол и излизаме във вътрешния двор, където отначало с плахи стъпки, а после все по-уверена около нас се завърта станалата вече медийна звезда - вълчицата Зорница. След миг тя е в краката на държавния глава: "А какво зверче беше! Когато ми я донесоха, беше колкото две шепи, но като се скри в ъгъла и като ми се озъби..." Зорница се гали, готова да легне по гръб. "Не, не, няма да лягаш, защото не е прилично, не се глези толкова", стопанинът й се усмихва и я възпитава като малко дете - хем сурово, хем с любов. Щастлив миг за фоторепортера Красимир Свраков. "Президентът и вълчицата, такъв кадър няма никъде другаде да намерите", казва Първанов. А Зорница позира досущ като актриса. "Тя е загубена за природата, защото не само търси хората, но вече и с камерите свикна", добавя първата дама Зорка Първанова, която ни кани да влезем.
Само след четири месеца този дом ще се затвори зад гърба на Георги Първанов, за да посрещне новия си обитател. За постигнатото и несвършеното, за заблудите, за предателствата и слабостите сядаме на чаша кафе с президента, който записа в демократичната история на България своите два успешни мандата.
......................................
- Какво променихте, г-н президент, в този дом за 10-те години, откакто живеете тук?
- Нищо! Аз не го приемам като мой дом. Тук се чувствам като на общежитие. Знам, че пребиваването ми тук е временно и не мога да направя нищо трайно. Както сме заварили обстановката, така ще я оставим. Дори и картините, които имам, избягвам да ги разполагам. Не искам да свиквам, не искам да създавам такава (домашна) атмосфера, надявам се да имам време и възможност някога да направя собствения си дом така, както аз го виждам.
- А в Президентството какво променихте? Спомняте ли си първия ден, в който влязохте в кабинета си, застанахте зад онова огромно бюро, мисля, че зад вас стои портретът на Левски.
- И на Ботев.
- И какво си казахте?
- Това са детайли, върху които не се замислям. Помня програмата си. Помня, че още в онзи първи ден имах среща с гръцкия премиер, с председателя на Националното сдружение на общините в България - все символични срещи. А на следващия ден заминах за Брюксел - това бе знаково посещение, среща с всички европейски лидери. Иначе в интериора, в обстановката също нищо не съм променил, нещата са непокътнати така, както са ги оставили моите предшественици. Е, бюрото ми е малко по-претрупано, но аз съм човек на творческия хаос. Промених обаче съществено работата на администрацията. Не като бройка - за тези 10 години запазихме щата, наследен от Петър Стоянов, 150 души. Но ги преструктурирах, привлякох много хора под формата на т.нар. обществени съвети. Аз съм човек, който работи с максимално широка експертиза: хора от БАН, от бизнеса, от лекарските, от учителските среди. Това ми бе изключително полезно. Президентската администрация стана по-динамична, по-отворена. Ако прецени, моят наследник би могъл да използва част от тази база, разбира се, като я коригира в съответствие със собствения му маниер на работа.
- Това е вашето последно интервю преди финала на президентската надпревара. Тя започва доста напрегнато, отсега с удари под кръста. Какъв съвет бихте дали на конкурентите, как се печелят президентски избори? Не с дънкова риза само, нали?
- Дънковата ми риза (снимка от предизборната кампания през 2001-а) е едно намигване към електората или просто една случайност. Как се печелят избори? Има различни формули. Някои цяла вечер са на телевизионния екран и на другия ден - в печатните медии. Моят метод, който се е доказал като успешен, е кампания от град на град, очи в очи, в пряк диалог с хората, както впрочем правя и сега.
В края на двата си мандата обикалям страната, виждам зали, пълни почти толкова, колкото бяха във времето, когато правех последната си кампания. Задават ми се много неудобни въпроси, но аз предпочитам така - да отговарям очи в очи, вместо да водя монолози от тв екрана. И още нещо - една от причините да спечеля първия си мандат беше, че аз отсъствах от развихрилата се компроматна война през цялата кампания. Както и през 2006-а, запазих позитивния стил и тон и в най-острите полемики с опонентите ми.
- Сериозните Ви политически дуели с кого са били?
- През 90-те години всички бяха свидетели на нашите люти битки с Иван Костов - те са едни от сериозните политически сблъсъци на прехода - идеологически и исторически. Битки за всеки законопроект. В партията помня, че имах нелеки дуели, да използвам това ваше понятие, с предишния лидер проф. Александър Лилов.
С него спорехме дали БСП да стане социалдемократически тип партия или не, след това спорихме и за НАТО. Имахме тежки сблъсъци с Жан Виденов и неговия екип. В момента, в който станах председател, срещу мен се изправи сериозна опозиция. Понасял съм много удари, имал съм много неуспехи. Няма да забравя как като председател новобранец седмица след моя избор предложих на Висшия съвет на БСП състав на новото ИБ. И, очаквайки, че тези, които са ме избрали така мощно, почти единодушно ще приемат моя вариант за екип, допуснах да се направят допълнителни предложения. Накрая при гласуването от моя вариант не остана нищо. И две години, в най-тежкия период, аз работих с екип, който беше далеч от моите разбирания.
- Най-сладката Ви победа?
- Би трябвало да ви отговоря шаблонно и да кажа: президентските победи 2001-а и 2006-а. Но ако върнете лентата назад, няма как да не забележите, че не е имало еуфория, не е имало буйна радост. И досега си спомням, през 2001 година, когато изненадата за мнозина беше огромна, ние така и не успяхме да се порадваме на победата. Аз и моят екип, хората, които ни симпатизираха, не направихме тържества по площадите, както става в Западна Европа. Ние, левите, аз идвам от българската левица, сякаш не умеем да се радваме. Аз например се радвам много повече на спортните победи. Виждали сте ме как изразявам радостта си при победа на волейболистите ни. Скачам при всяка спечелена точка и даже съм го казвал: Победата на европейското първенство, дай, Боже, тя сега да се повтори, тогава ме зарадва повече, отколкото моята президентска победа.
- В момента много важен е въпросът за лидерите на нацията, за отсъствието им. Какво се промени във Вас за този десетгодишен период, в собствените Ви очи станахте ли лидер?
- Твърде е нескромно, дори и за държавен глава, да произнесе това. Нека другите да оценяват развитието, израстването - моето и на останалите. Но би трябвало да съм бил лидер в очите на хората, особено в общността, в която съм се движил, далеч преди да ме изберат. Защото хората избират именно лидера, не избират някого, в когото си представят, че може да се развият лидерски качества. Колкото за промените - със сигурност към 2001-ва бях много по-компромисен, даже знаете, че вървеше тезата, че съм своего рода съглашател, готов на всякакви компромиси. Тогава бях най-големият радетел за управление чрез максимално политическо съгласие. Сега съм много по-втвърден в отношенията си с другите. Може би животът ме направи такъв...
- Защо? Би трябвало годините да са Ви накарали да бъдете по-гъвкав, по-мъдър може би.
- Промени се самият политически живот в България. Първите четири години и следващите четири от периода, в който бях президент, бяха време на политическо спокойствие и стабилност - това беше най-успешният период от развитието на България в рамките на прехода. Моят диалог с тогавашния министър-председател Сакскобургготски не беше безметежен, но беше принципен, коректен. Той беше лидер, премиер, на когото винаги може да разчиташ. През целия му мандат не помня случай, когато той да се е отметнал от думата си, не помня случай да ме е подвел в нещо. А това предполага и от моя страна да се търси максималното съгласие, предполага компромисност и аз мисля, че това е и в основата на успеха на България.
- С какво Ви огорчаваха останалите двама премиери?
- Обществото и медиите трябва да приемат за нормалност политическия дебат. Лошо е, когато има личностен скандал. За съжаление последните две години се характеризират по-скоро с персонални обвинения и скандали, отколкото с политически дебати - сблъсъците бяха много тежки. Това е драмата на новото време. Стигна се дотам, че се поиска моето отстраняване, т.нар. импийчмънт, при това, забележете, добре помня мотивите - да се определят границите на легитимното президентско говорене. Това е нелепост! Не може да бъде ограничен, вече и от морална гледна точка, държавният глава, който е избран с 2 милиона гласа! Той би трябвало да говори, да говори и като необходим коректив на правителството, на парламента, но естествено, както съм го правил в много случаи, и да поеме своята отговорност да защити непопулярни решения на правителството тогава, когато те са били необходими на България. И аз съм го правил.
- Чий съвет винаги сте търсили, за чия опора сте се оглеждали?
- Като се връщам назад във времето - най-близкият ми съратник е бил Кольо Добрев, лека му пръст. От него имах не просто съвет, упование, а и реално партньорство. Иначе - най-стабилната подкрепа винаги съм намирал в семейството ми. Колкото до съветите на екипа - аз съм такъв човек, че взимам много мнения, анализирам сериозно, но в крайна сметка решавам сам. И често пъти онова, което решавам, се разминава с предложените ми позиции. Ще ви дам пример - всичките ми съветници бяха против, когато дойде поканата за гостуване при Кадафи, аз да замина за Либия. Целият екип и много хора около мен ме уверяваха да не пътувам, защото от тази авантюра можеше да не излезе нищо. Но въпреки всичко аз си прибрах папките и тръгнах за Бенгази.
- Колебанията Ви, моментите, когато сте се чувствали несигурен?
- Имал съм сериозни колебания за своето политическо бъдеще, през 1997 г. си мислех, че ще бъда най-кратковременният председател на партията. Още на втория месец след избирането ми краката ми се клатеха, съпротивата беше сериозна, но тогава си казах: "Или ще променя партията, или си отивам! Няма смисъл да стоя и да се вкопча в оцеляването си като лидер на някаква малка, безперспективна формация!". Тогава тръгна идеята за социалдемократизацията на БСП, за Нова левица, която проправи пътя към социнтерна, за Коалиция за България, която спечели моите избори 2001 г. - все неща, които бяха радикални, знакови и за които никой не е предполагал, че могат да се случат през зимата на 1997-а.
- Има сериозен страх от Вашето завръщане на политическата сцена. Създавате драма с това, че не искате да се пенсионирате.
- Не е драма човек на около 50-те, след два мандата в Президентството, да не иска да излезе в пенсия, защото това означава много опит, знания, контакти, които би могъл да раздава безкористно, без да търси нови постове. Защото по-високи постове от тези, които съм постигнал, едва ли могат да се намерят. И аз нямам амбицията да ги търся. Но имам амбицията да бъда полезен на младите. Около мен имаше много млади хора - кадърни, дейни, инициативни, такива хора трябва да отидат в политиката. В продължение на 15-ина години ние запушихме и средния, и висшия ешелон. В резултат на това младите бягат от политиката, търсят реализация в бизнеса, някои бягат дори и навън. Виждам, че моето бъдеще създава напрежение и вляво, и вдясно. Нормално е. Ако това доведе до работно напрежение, ако засили конкуренцията, няма лошо. От конкуренцията печелим всички - конкуренцията на идеи, на инициативи. Винаги, когато някой ти диша във врата, ти си длъжен да бъдеш по-добър.
Но аз съм виждал и други случаи, когато се прави екип, в който не се блести с открояващи се личности, за да може ти самият да бъдеш забелязан. Това не е добрият вариант.
- Защо във втория мандат сменихте екипа си? Струва ми се, че направихте "Б"отбор. И като че ли и вторият Ви мандат беше по-слаб.
- Вторият мандат е по-различен, но не мога да се съглася, че е по-слаб. Вече редактирах хрониката, която ще бъде раздадена на медии, на политици, на участници в предизборната кампания. През 2009-а за четири месеца съм посетил Ирландия, Италия, Австрия, Катар, Русия, през 2008-а се роди "Големият шлем" на енергийни проекти. Вторият мандат беше по-различен, даде други акценти, тогава се получи икономизацията на външната политика. Вторият мандат обаче беше по-спорен, защото след като бях преизбран, това дойде много на определени политически среди и оттогава започна самоцелната атака срещу мен. И след като ви казах, че станах по-безкомпромисен, нека да припомня откъде започна всичко. Започна от онова мое изказване в парламента през 2005 г. - бях първият, който категорично се обяви против политиката, визията и поведението на "Атака". И това ми се върна с тежки обвинения и атаки. Но и тогава, и сега в много по-голяма степен, аз продължавам да съм най-категоричният противник на радикалното, на екстремисткото. Бях първият, който сезира прокуратурата за действията на прословутия Адем Кенан, един провокатор откъм мюсюлманските среди, както и за братята Юзеирови, които в момента се опитват да катализират подобно напрежение. Тези мои действия нямаше как да не провокират противодействия.
- Има ли приятелства в тези години, от които да се срамувате?
- Не, но много важно е да си изясним какво означава приятелство. Аз не бих могъл да кажа като друг политик, че нямам приятели. Не съм самотен в политиката, още по-малко в семейството. Имам своите приятели, които съм наследил от преди президентския период. Слава Богу, повечето от тях не се загубиха. Може би тъкмо защото не са поставяли пред мен някакви непостижими искания, не са имали очаквания от това приятелство. През 2001-ва се появиха много самозвани приятели, някои които дори не бях виждал или познавах бегло. Слава Богу, те се изпариха бързо, така че всичко си идва на мястото.
- Обичате да ловувате вълци, а отглеждате вълчица вкъщи. Това не е ли странно?
- Аз ловувам по-специфично. Моят пряк интерес в лова са хищниците. И много искам, не сега като президент, но може би зимата, някои от колегите ви, които много нахъсано пишат и говорят по темата за моя лов, да изкарат едни 16 часа с президента. Защото да ловуваш, да чакаш, да дебнеш вълка, това означава 14-16 часа в най-лютите студове да прекараш в една барака и да не помръдваш през цялото време, да се взираш се в тъмнината през нощта с риск да не видиш нищо. Това ми се е случвало 20-30 пъти. Виждал съм вълци, последния път видях четири, които бяха доста далеч от мен - невероятна гледка! Истинско удоволствие е да наблюдаваш общуването в общността на най-умните животни в Европа, твърдя, че вълците са такива. И затова ми е толкова интересно да ловувам вълци и да отглеждам вълк...
- Най-приятният Ви миг в семейството?
- Има един миг, който много ме зарежда - когато се прибера вкъщи и когато всички седнем на масата. Тогава някой ще разкаже какво му се е случило през деня, друг ще сподели проблем или ще разкаже нещо весело - това ме зарежда невероятно. Радвам се, че синовете ми останаха тук при нас, тук се образоваха, големият вече тук работи, и то от 10 г., защото другото - отсъствието им - щеше да ми тежи много. Мисля, че те изстрадаха партийния ми период. Никога няма да забравя всичко онова, което те претърпяха в класа си, в махалата, в тежките, зимни дни на 1997 г., когато на мен ми беше трудно да се покажа на улицата. А това се предаваше върху отношението и към моите деца, и към моите близки. Но те преглътнаха горчивината и сега имат едно здраво, разумно отношение към политиката, но политици няма да станат.
- За тези години сте побелели, но не сте сложили килограми. Как го правите това?
- Рецептата е много спорт, никакви диети. Защото, когато човек се намира в пренапрежение, поне за себе си мога да кажа, не може да поддържа разумна диета, но пък в спорта давам всичко от себе си. И така избивам негативната енергия. Играя футбол два пъти седмично с полупрофесионалисти, дори и с професионалисти, с хора, които разбират от тази игра, които могат да ме бутнат, да ме сритат, защото целта е да стане истински мач.
- Интересно е да сриташ президента по кокалчетата!
- Имам много такива случаи, да не показвам синините.
- Слабостите Ви?
- Доверчив съм. Да, много съм доверчив, за което съм си страдал и сега го разбирам от дистанцията на времето. Особено когато напускам поста, виждам, че някои хора съм натоварил с прекалено доверие.
- Предателствата?
- Предателствата... на кого ли не са се случвали. Вината си е пак моя. Значи не съм дооценил човека. Но боли много!
- Нещо, което смятате или преценявате, че не сте направили, че не Ви е стигнало времето?
- Имах една голяма идея - каузата за националното помирение. Още през 1996-а бях единственият депутат от левицата, който стана и почете паметта на жертвите от Народния съд. В същото време съм последователен в почитта си и към жертвите на фашизма. И досега чакам да се случи нещо, което да събере на едно място левицата и десницата. Чакам да престанем да фетишизираме миналото. Предлагах като символ на националното помирение да изградим пантеон, в който да намерят място хора като Стамболов, Стамболийски, Благоев, Петко Каравелов - всички, които са дали нещо за България. Но, уви, когато няма сблъсък върху реалната политика, а изборите наближават, то тогава няма нищо по-лесно да изровиш старите томахавки на идеологически и исторически оръжия.
- Кога за последен път бяхте при майка си?
- Майка ми беше скоро тук, когато отбелязахме годишнината от нашата сватба. А преди това аз бях при нея, преди 20-ина дни. Виждаме се често, чуваме се непрекъснато. И затова ми беше толкова болно, когато прочетох в един жълт вестник "интервю" на майка ми: "Синът ми се отрече от мен". И то във времето, когато майка ми девет месеца стоя тук при нас, за да се лекува, тъй като имаше тежък проблем. Преживявам го, дори децата го преживяват, те имат по-динамичен живот, но поставете се на мястото на майка ми, възрастните хора го преживяват тежко. Тази нечестна игра в жълтите вестници е много рискова. Това рано или късно ще се върне върху онези, които използват подобни методи. Това сливане на сивата журналистика с ъндърграунда, с подземния свят в политиката, е една от най-големите опасности за бъдещето на българския политически живот. Помнете ми думата!
- С каква надежда сега продължавате напред?
- Да не ви прозвучи претенциозно, но все пак нека моята надежда да е за България. Ако нещата в България се оправят, ако си стъпим на крака, ако не просто преодолеем кризата, а тръгнем с по-мощни темпове, с по-голяма динамика, ако това се усети от повече хора и аз като бивш държавен глава ще бъда много по-щастлив. Колкото до личните щастия, които надявам се да съпътстват живота ми, чакам ги и тях с удоволствия. Надявам се, дай, Боже!
- С тъга ли ще напуснете този дом, парка, спокойствието тук?
- Не. Е, вероятно ще ми трябва време за реадаптация. Не бих казал, че ще изчезне за миг споменът за този десетгодишен период, но там, където ще се върна, всичко си е на мястото. Всички предмети, всичко онова, което сме създавали като семейство, ни очаква. Така че, няма да има никаква драма. Напротив! По-скоро ще ми даде стимул за някакво съживяване, импулс за нещо ново.
