“Кандидатствах журналистика в СУ. На писмения изпит получих огромна двойка и ходих да се задраскам на Стената на плача. Добре че не ме приеха. Сега щях да съм журналист с огромен опит и с досие. Годината беше 1968 и в София се провеждаше Световен младежки фестивал. Свободно и демократично. Тeмата, която ни се падна, беше „Лириката в поезията на Вапцаров“.

Докато ми разказва това, Стефан Димитров хем се смее, хем има малко тъга в очите му. Един мъж на 62. Едно момче от някогашната софийска бохема, което влудяваше жените не само с чаровното си „р“, но и с хитовете, които и до днес звучат в ушите ни: „Нека да е лято", „Дано", „Всичко ми е наред", „И замириса на море", „Събота късен следобед", „След края на света".. Съпруг на друга голяма звезда - Богдана Карадочева. Бил е шеф на БНТ, на Нова тв , член на СЕМ, а от две години е директор на програма “Хр. Ботев” на БНР.

- За какво днес би казал “Всичко ми е наред”?

- Всичко ми е наред в смисъл, че мога да се движа, че съм здрав, че имам приятели, които също са живи и здрави, е, много от тях си отидоха, но за това се грижи Господ. Е, ако имаш шаблонни амбиции, ако имаш огромни стремежи, ще се разочароваш. При мен не е така.

- Не си имал амбиции?

- Аз съм изпълнителен човек. Казват, че естрадните певци, музиканти, композитори са какви ли не - лягат си късно, дрогират се, правят глупости. Това не важи за мен. Самодисциплинирах се. Може би работата ми в телевизията ме научи на дисциплина.

- Винаги съм си мислила за теб като за “лошото момче”, недисциплинирано, което не влиза в щампите. А и като прочете човек книгата ти, съвсем не си бил хрисим.

- Аз ти говоря за автодисциплина, иначе не съм толкова управляем. Дори и музика идва при мен хаотично. Имам колеги които сядат всеки ден на пианото в 9.00 часа сутринта, подострят си моливите, слагат си гумичка отстрани, отляво или вдясно, нотния лист и си казва: “Сега ще напиша нещо”. Това за мен е абсурдно!

- А защо на пианото ти има толкова много икони?

- Защото Богдана ги е сложила.

- Усещаш ли годините си? Прочетох някъде да казваш, че и на 60 ще си останеш софийското копеле.

- Да, защото духът ми не е остарял. И ще си остана софийското копеле точно от центъра, от махалата, от бул. “Сталин” / днешна ”Витошка” и ул. “Васил Коларов” /Солунска/, където съм роден.

- Да, но сега живееш при Богдана. Мъж по чехъл?

- Мъж под чехъл, абсолютно!

- Подчиняваш ли и се?

- За някои неща - сигурно, за други не съм управляем. Ние сме много време заедно и сме изгладили нещата между нас. Всеки има острота в характера, всеки има позиции, които се мъчи да отстоява, но всеки мъж е мъж под чехъл. Убеден съм.

- Наистина ли? Представи си колко мъже ще скочат на тези твои думи.

- Да, защото жените си извоюваха повече самостоятелност и по-голяма сила и може би, без да си го признава, всеки мъж наистина е под чехъл.

- Това не накърнява ли мъжкото ти его?

- Ни най-малко! Аз правя това, което искам, което мисля, което реша.

- Ти си израсъл без майка, виждаш ли в Богдана майка си?

- Може би несъзнателно във всяка жена виждам майка. Защото когато израснеш без майка, въпреки всичките грижи, които баща ми и лелите ми, които са ме отгледали, са положили, винаги остава празнина. И винаги има неосъзнат стремеж да усетиш майчина ласка, любов...трудно се обяснява това.

- Жената, която идва в сънищата ти?

- Напоследък много сънувам. Жената, която идва в сънищата ми... е музата. Не е клише. Сънищата ми датират от 20 години назад,. Сънувам че съм на сцена и че свиря. Около мен приятели музиканти добиват релеф, цветни и истински. Помня кое парче съм свирил, коя песен съм изпял и като се събудя все едно, че още съм на сцената.

- В книгата си разказваш как си представяш отвъдното - една огромна маса, на която приятелите ти си говорят като в кръчма, кой каквото си иска.

- Да, защото много хора около мен си отидоха, дълъг е списъкът. Онзи ден бяхме на 40 дни на Боян Иванов. И си викахме, къде ли е сега Боян? Казах си - сигурно вече се е преродил като малко детенце може би в Индия, в Китай, в Африка, в Швеция... Тази енергия, която има човек и която го съпътства през целия му живот, не може изведнъж да бъде унищожена. Прочети седемте SMS в книгата ми - Господ затваря една врата и отваря друга.

- В тези SMS-и казваш и други неща, например “странно е усещането да се събудиш до непозната жена”. Изпитвал ли си го?

- Да, преди години. По разни турнета се е случвало. В Съветския съюз.

- Това ли си описал?

- Не, не! Една нощ се събудих в 3.00 часа, седнах и започнах да пиша. Историята просто ми хрумна. Беше следствие на книгата.

- Богдана ли е жената на живота ти, голямата ти любов?

- Ами как да ти кажа... да, би трябвало. Всяка любов е голяма любов. Зависи... Може би голямата любов предстои.

- А, Богдана наранявал ли си я?

- Е, имало е случаи ... и житейски, и всякакви истории.

- Искал ли си й прошка?

- Тя е християнка, много тежка християнка. И аз вярвам в Господ, но тя е по-християнка, а самото послание на християнството е да се прощава. Да, искал съм й прошка и тя е прощавала волните и неволни прегрешения, както се казва.

- Изневери?

- Не е ли малко късно вече? Това сега не ми е приоритет, вече гледам по-философски на нещата. Ако приемем, че епилогът е един край, който предстои на всички, значи оттук нататък няма пак да стана войник, няма пак да стана комсомолец или какъвто и да е ... течението те носи надолу към последната спирка.

- Защо мислиш за това? Да не си се предал?

- Ами аз съм на 63 години. Колкото ми е дал Господ, толкова! Може да живея 80, може да живея 90, обаче вече вървиш към кода, както се казва на музикален език.

- Съжаляваш за неща, че през тези години не си успял да го свършиш?

- Съжалявам, че когато написах най-хубавите си песни, които цяла България знае, дай Боже и още да напиша, но когато ги писах, много нехайно съм се отнасял към това, което ми е дал Господ. Може би не ми е стигал акълът. Господ ми беше дал хубавите мелодии, беше ми дал хубавите хармонии, обаче аз някак си през пръсти ги записвах, малко нехайно, грубичко влязох в тази музика, която ми беше дадена Отгоре.

- Искаш да кажеш, че си недоволен от себе си?

- Да, да, да. Ако сега ги бях измислил и можех да ги запиша наново, щях да ги направя много по-тънко.Напоследък написах няколко симфонични неща и пак не съм 100% доволен от себе си.

- Имаш ли любима своя песен?

- Да, имам една любима песен -”Болката отляво” на Васил Найденов. “Странно просветлява смръщеният ден, спомен загорчава, тя стои пред мен. Тя бе любов, тя бе любов, реже като нож. Всичко отминава под това небе. Болката отляво - не!”

- Защо точно тя? Болката отляво ли те мъчи?

- Защото музиката пасна точно на текста. Харесвам и тази музика от “След края на света”: “Там, преди сто лета...”, пак Васил Найдено я пее. Различните песни имат различно послание. Преди две години имаше някакво страшно брожение срещу най-досадните песни. Някой беше измислил класация и по медии почна да се пише кои са най-досадните песни. Оказа се, че в петицата е “Нова Годино, добре си дошла”. И аз казах: “Добре, напишете друга песен, сменете я. Не я пускам аз, а я пускате вие.” Но като дойде Нова година все я пускат. Виждал съм хора да я пеят по площади, в заведения, защото е песен. Ама била най-досадна песен заедно с “Джингъл бел”, на Марая Кери и с “Бяла Коледа”. Толкова поколения са израснали с тези песни, нека младите сега да напишат други, които да запеят хората. Това е истината. Ако една песен не се запее, няма смисъл да я правиш. А сега младите клонират едно парче, което даже са го откраднали от някъде. Може би им пречи интернетът, може би нямат образование.

- Ти не влизаш ли в интернет?

- Не. Аз съм тежък противник на интернета. Иначе съм енциклопедист като Ломоносов. Убеден, че интернетът ще увреди младото поколение. Бях чел, че интернетът е трите шестици на дявола.

- Защо предаде Костов и отиде при Кунева?

- Не съм го предал! Не съм бил член на никаква партия никога, нито на БСП, нито на СДС, нито на ДСБ. Не съм си хвърлял билета, за да отида в другата партия. Не съм ренегат. Просто станах учредител на това движение, обявено за дясно. Много се дразня, че в България още преди да е почнало нещо, всички са готови да го унищожат. Точно обратното е в Щатите - тръгва се със страхотно доверие, с уважение. А тука веднага се рови - кой, какво, защо.

- Какво обясни на Богдана за това твое решение?

- Ето, това е едно от нещата, които ги направих така, както мислех. Да не кажеш, че съм под чехъл. Според теб съм под чехъл. Казах й, че искам да отида и да стана учредител на Кунева. И отидох, и станах.

- И тя?

- И освен това в същата махала, в която и ти си родена /центъра на София /, всички мои живи съученици бяха там. Отидох, видях се с тях и казах: “Окей, ще стана учредител”. Нищо не ми пречи - нито акъла, нито образованието.

- Какво се разочарова от сините?

- Защо СДС и ДСБ не се обединиха за изборите? Ако някой ми даде разумно обяснение, ще се извиня. В СДС на “Раковски” 134 казват: “Ние сме десни”. В ДСБ на “Кърниградска” също казват: “Ние сме десни”. Каква е разликата между тези и тези? И едните, и другите се кланят на един и същи господ. Защо не можаха да намерят сила, политически разум, да отидат и да кажат: “Другари, господа, приятели, дай да си стиснем ръцете. Да отидем заедно!”. Навремето, когато бях шеф на Канал 1 в БНТ, 1992, имаше митинг пред мавзолея и решихме фалшиво да взривим макет на мавзолея, много по-късно Евгени Бакърджиев го бутна. С висок кран вдигнахме макета на мавзолея и го взривихме. Обаче хората си помислиха, че е наистина, защото телевизията даваше на живо митинга, а ние пеехме “Господи, дай на България път, светлина, свобода”. Бяхме Васил, Богдана, аз и малката Маргаритка, която сега вече има дете. Тя беше тогава малкото детенце, което пееше с нас “Господи, дай на майка България път, светлина, свобода”. Гледам след това видеото вкъщи. И виждам един човек с очила, който седи на първия ред и реве с всичка сила, пее с нас и си е стиснал ръцете напред, повтаря текста с нас и плаче с ей, такива сълзи. Такива хора като него имаше хиляди. Къде отидоха? Как ще им обяснят на тях, не на мен, тези от СДС и ДСБ защо не можаха да си стиснат ръцете? Какво стана с тоя човек, това ми е любопитно.

- Насълзиха ти се очите.

- Да, защото си го спомням, той много приличаше на баща. Как се обяснява на тези хора какво стана? Ние нашите противоречия сме решили, но ние трябва да знаем кой какво направи. Толкова ли е трудно? Не знам. Аз отказах миналата година да ставам вицепрезидент с Румен Христов. И ти беше една от тези, които ми каза: “Не се хващай, ще те употребят, не се качвай на бобслея”. Виждаш ли докъде се докараха нещата. Да, аз щях да бъда употребен.

- Представи си, че утре теб те поканят на концерт на Кунева, а Богдана - на концерт на СДС, какво ще стане?

- Що не! Красиво е, а? Красиво е!

- Красиво ли е?

- Ами да, готино е! Ако живеехме в Америка, нямаше да ми задаваш този въпрос. Ама понеже живеем в малка държавица и тук всичко е на показ. Бъдете по-толерантни, хора! Ще ти разкажа случай. Пътувахме с ДСБ в Русе на едни от последните избори, имахме концерт, в същия хотел спят и “Тоника” - Гого беше още във форма. И на едната част на мегдана ние пеем с Богдана “Дано” и “Иване, Иване”, а от другата страна се чува “Нека да е лято”, обаче го пеят на митинг на БСП. Богдана вика: “Видя ли?”. Какво да видя? Аз съм им разрешил да я пеят, защото хората отиват, изкарват пари, това е нормално. Какво по-хубаво от това и червените бабички пеят “Нека да е лято”?!

- Беше в БНТ, беше в Нова тв, беше в СЕМ - урокът, който научи в тези среди?

- Никога не се наведох и не играх в отбора на лошите. Устоях. За времето, в което бях в БНТ, в Нова тв, после в СЕМ срещнах и работех с всякакви хора - кадърни и бездарници, подли и честни, умни и посредствени. Не изпълнявах поръчки против съвестта си и се стараех да бъда максимално обективен. И може би точно това ми беше грешката.

- Защо?

- Защото в глутницата трябва да виеш. Иначе си излишен. Познавам хора, които виеха. От 1989-а, та досега. Постигнаха огромни финансови резултати. Е, и? Не им завиждам. Виждал съм какви ли не съмнителни комбинации между сини и червени в името на далаверата. Едни сега се снимат на яхти и се хранят със златни прибори. Други се покриха - заметоха следите си. Трети са завинаги във властта. Размахват пръст и ни учат как се живее. Докато бях в телевизията, измислих предавания, които и досега са на екран. Имах повече приятели, отколкото врагове, и разбрах най-важното - телевизията винаги излиза победител.

- А когато си си мислел, че си изгубил всичко, отчаянието налягало ли те е ?

- О, да. И когато трябваше да напусна БНТ, след осем месеца работа като нейн шеф, а после и от Нова тв - чувството е ужасно! Усещаш се разочарован и кух. Системата те е изхвърлила. Ставах сутрин, обличах си костюма - и няма къде да отида. Гледах в една точка без усещане за време и мислех колко сме зависими от всичко и колко незначителни всъщност сме. Телефонът ти онемява. Случвало ми се е с дни да не звънне. Чакам да се обади някой, който ми е обещал нещо, въртиш отчаяно на този и онзи и никой не вдига. Никому не си нужен. Питаш се къде отидоха любовта и уважението? Постепенно се превръщаш в аутсайдер. Една малка крачка - и ставаш лузър /загубеняк/. Много бързо и лесно човек може да затъне, и то когато най-малко очаква.

- Вярваш ли в кармата?

- Вярвам, разбира се. Това, което ти е предначертано, което ти е написано да се случи, то се случва, каквото и да направиш. Може би можем да променяме съдбата си, ама не съвсем. Каквото е писано, става.

- Накрая на книгата си говориш и за смъртта. Защо?

- Мишо Белчев е написал:”Все по-близо до ангела, който всеки път тихичко ще вземе един от нас”. Кратко и ясно. Та, когато се появи Ангелът и ми каже да тръгваме, че дълъг път ни чака, ще си вържа обувките и ... ще тръгнем. Към последното изпитание и към бялата светлина. Към безкрая. Кой знае какво е... Но не се плаша. Не ме е страх. Защото знам,че ще се върна. И който може, ще ме познае и ще усети че съм тук. Да ударим заедно по едно голямо и “Нека да е лято”!

Преса