Няма по-голяма власт от това да си талантлив
Сам си отнех свободата, ставайки министър, казва Вежди Рашидов
.................................
Ето, виж сега, как ще направим ръката, после китката, тук ще оформя по-добре драперията на наметалото, ще оголим пъпа..." Разказът е на Вежди Рашидов. В ателието му сме. Пред него вече е извисил снага двуметров рицар, подпрян на меч. Още е от глина, мека и топла. Ръцете на Вежди със странно очарование се движат по фигурата и извайват детайлите - по голото тяло се очертават ребрата, мускулите на бедрата... А в огромни легени по земята изстиват няколко восъчни фигури на коне. След три месеца те ще заминат за Токио, за Музея на коня. А пък авторът им ще тръгне към поредната си среща с публиката и поредното си признание.
Тук е неговото бягство. От ежедневието. От ангажиментите в Министерството на културата. Преди две седмици Вежди Рашидов откри поредния музей в София. На социалистическото изкуство. За да покаже на младото поколение историята, която да ни напомня за грешките и заблудите. После осъществи голямата си мечта - България да влезе в Лувъра. Е, влезе! С божествените акварели и рисунки на Владимир Димитров-Майстора. Дни след това преряза лентата на Българския културен институт в Лондон, а сега го очакват в Брюксел - да представи на Европа Златното тракийско съкровище. "Само с културата можем да смаем света", убеден е творецът, който за две години успя да съчетае работата си на министър с творческите търсения на артистичната си душа.
................................
Ето, виж сега, как ще направим ръката, после китката, тук ще оформя по-добре драперията на наметалото, ще оголим пъпа..." Разказът е на Вежди Рашидов. В ателието му сме. Пред него вече е извисил снага двуметров рицар, подпрян на меч. Още е от глина, мека и топла. Ръцете на Вежди със странно очарование се движат по фигурата и извайват детайлите - по голото тяло се очертават ребрата, мускулите на бедрата... А в огромни легени по земята изстиват няколко восъчни фигури на коне. След три месеца те ще заминат за Токио, за Музея на коня. А пък авторът им ще тръгне към поредната си среща с публиката и поредното си признание.
Тук е неговото бягство. От ежедневието. От ангажиментите в Министерството на културата. Преди две седмици Вежди Рашидов откри поредния музей в София. На социалистическото изкуство. За да покаже на младото поколение историята, която да ни напомня за грешките и заблудите. После осъществи голямата си мечта - България да влезе в Лувъра. Е, влезе! С божествените акварели и рисунки на Владимир Димитров-Майстора. Дни след това преряза лентата на Българския културен институт в Лондон, а сега го очакват в Брюксел - да представи на Европа Златното тракийско съкровище. "Само с културата можем да смаем света", убеден е творецът, който за две години успя да съчетае работата си на министър с творческите търсения на артистичната си душа.
-Помири ли се творецът в сърцето ти, Вежди, с администратора в министерството?
- Мисля, че тази битка ще бъде докрай. Невъзможно е онова, което съм изградил у себе си като манталитет и като свободен творец вече 60 години, да отстъпи на административната част от живота ми, която е един мандат. Светогледът, създаден за много години, няма как да бъде заменен с нещо, за което имам ясно съзнание, че е временно. Онова, което ми дава сили и кураж да работя, е желанието ми да създавам и инатът ми да устоявам на всякакви предизвикателства.
- Влезе в правителството като известен творец бохем. Имал ли си съмнения, че може би няма да се справиш като министър?
- Животът е странно нещо. Преди, когато бях свободен артист и когато в компания на моите приятели се веселяхме, всички казваха, че съм много готин бохем. А днес, когато съм се лишил от всички тези радости и съблазни на живота, все повече чувам какво ли не за битността ми като артист. Това са парадоксите на живота!
- Имало ли е моменти, в които си си казвал: "Тръгвам си, не си заслужава да си жертвам свободата и творчеството!"
- Аз съм амбициозен човек и не бих се наел с нещо, ако не вярвам, че мога да го изпълня. Не така мислят за мен една дежурна група скептици, които в нищо не вярват, дори и в себе си, но нямат вътрешен инстинкт да си го признаят. А за тръгването, за свободата и за творчеството съм готов всеки ден.
- Какво жертва, за да станеш министър?
- Жертвах свободата, която имах. Човешката история е низ от радости и кръв, битка за свобода. Точно когато усещането ми за свобода бе най-силно - след като приключиха всичките ми творчески експерименти и опити да налучкам пътя, да намеря себе си в занаята и вече имах тази свобода в ателието си, точно тогава си самоотнех свободата.
- И бунтарят в теб умря! Не смяташ ли, че направи твърде голяма жертва?
- Сега разбирам, че когато бях свободен и бунтар, невинаги съм бил прав. Работата на един творец е да бъде филтър и опозиция на всяко време, на всяко управление, но онова, което сега разбрах, е, че в свободата невинаги човек може да е с точното усещане за нещата. Това е поредният урок за мен! От високата камбанария днес имам възможност да гледам и в обратната посока.
- Ти имаше всичко: парите, славата, жените.
- Кучетата, внучките...
- Да, нямаше само власт. Сега имаш власт и не усещам да си щастлив, защо?
- Няма по-голяма власт от това да си талантлив, способен и доказан човек. Това беше огромна власт. Аз я имах. Сега, ако трябва да съм честен - имам по-малко власт. Парадокс!
- Мериш си думите, ти, който си бил вулкан от недоволство, сега те гледам притихнал, виждам как дори автоцензура си слагаш. Това не е обичайно за творец като теб.
- Е, вече разбирам, че когато не си премеря думите и бъда изключително свободен, това може да съсипе живота на някого. Отговорността за словото е огромна.
- За какво плаче душата ти? Тъжни са ти очите.
- Промени се животът ми. За много неща плаче душата ми. Така, както изглеждам груб и недодялан, съм и много раним човек и това никога не съм го крил. Премълчавам, но нося в себе си много незаслужени обиди, особено когато съм полагал усилия да се случи най-доброто.
- Каза: промени се животът ми. Как се промени?
- Промених се самият аз, променихме се в семейството. Налегна ме ненужната умора, имам недостиг да вляза навреме в ателието си... Връхлита ме агресивната посредственост, която на всяко мое добро начинание и усилие отвръща с едно викане, с едно пищене, което е незаслужено и не го разбирам.
- Болезнено преживяваш всяко искане за оставката ти.
- Да, защото когато толкова много желание имам да направя така, че моите събратя да са добре и когато има реален резултат от работата ми - в най-тежката криза аз осигурих 111 милиона за българската култура!
- И въпреки това скандираха "оставка" под прозорците ти.
- Това неразбиране много ме боли. Защото българската култура не трябва да обслужва интересите на политиците. И още повече когато сред инициаторите на скандирането са хора, които са далеч от разбирането за мъката да създаваш едно произведение, които са никому неизвестни "астроложки", изпълняващи политически поръчки на какви ли не опозиционни партии. С такива хора не бих водил диалог - от това остава само обидата и омерзението.
- Понякога не си ли казваш, като влезеш в Министерския съвет и седнеш с останалите министри покрай голямата маса: "Защо трябваше да дойда тук, връхлитат ме неприятности, поемам недоброжелателни погледи, защо да не се върна в ателието да работя?"
- Вече не е толкова лесно. Това трябваше да го кажа, когато разговарях с Бойко Борисов, преди да тръгна за Кърджали на избори през 2009-а. Не е толкова лесно, защото не съм безотговорен човек. Аз съм стиснал ръката на министър-председателя, това за мен е повече от всякакъв вид договор, лош или добър, аз съм от тези хора, които не си предават приятелите и не се отмятат от думите си. Аз бях приятел на Илия Павлов, знам добре какво е отношението към него, но и до днес не съм се отрекъл от приятелството си с него. Ако някой с нещо е сгрешил - има прокуратура, има съд, има производство и всеки трябва да отговаря за делата си. А за приятелството критериите са други - никой не може да ми забрани да бъда приятел с този, който го е заслужил. И до днес, минавайки край Арбанаси, се отбивам да сложа една китка на гроба на Илия. Не ми е в кръвта предателството. Много хора предадоха Илия, познавам онези, които ядоха от неговата софра и после се отрекоха. Не мога да бъда такъв човек.
- Какво може да пречупи доверието между теб и премиера?
- Онова, което би могло да раздели хората, тръгнали по един общ път, е единствено предателството. Останалото е диалог. Ще си позволя откровението, че по-диалогичен човек от премиера Бойко Борисов не съм виждал, обратно на мнението, което някои се опитват да внушат. Диалогичността е характерна за цялото правителство.
- Беше канен за министър и от други премиери, даже от Симеон Сакскобургготски. Защо реши на Борисов да приемеш офертата? Какво те накара, някаква суета ли те полази?
- Не, не е суета. Това е една случайност, в която моята неспокойна душа отново направи голяма беля. Не само от царя съм канен. Бил съм канен и за БКП, и за ДС, и за СДС, бях канен и в ДПС, и в БСП... На всички тези места съм отговарял едно и също: "Не искам да съм политик, искам да стана голям български художник!" Ако отворите моето досие, дебела папка е, ще видите как са ме наблюдавали още от ученик в Кърджали, как са ме били дори, за да ме вербуват. От хиляди, хиляди, хиляди преровени досиета Евтим Костадинов каза, че съм аз един от малцината, който е отказал да сътрудничи на Държавна сигурност. Били са ме четири часа в едно мазе в Ботевград, а аз мълча като комунист... Но не искам да се героизирам сега, защото всички ченгета се героизираха. На 60 г. искам да си гледам внуците. Долни доносници днес играят ролята на някакви разузнавачи. Не е честно. Хора, които са съсипали живота на близки, на приятели, да са по-добре те... В досието ми навсякъде е споменато - обектът да се наблюдава добре, обектът владее езици, обектът е умен, обектът е дипломатичен, гъвкав, да бъде изпратен в Италия да следва академия, оттам да бъде внедрен в Германия. Ако някой е бил подготвен за разузнавач, това съм бил аз. За съжаление не съм разбрал, че мога да бъда днес лидер на една партия и да си взимам от "Цанков камък" по 2-3 милиона. Вече остарях да гледам как едни случайни хора са в прожекторите и изместват дневния ред на обществото. Много дълго съм мълчал и се уморих да гледам лъжите срещу себе си. Питаш ме за болезнените преживявания - не искам да си ги спомням...
- Хората, на които не можа да простиш за тези годни?
- Напоследък установих, че аз по-скоро трудно мога да простя на себе си. Защото хората, на които не мога да простя, са предателите. На 60 години съм имал много приятели и много предатели. И защо казвам, че на себе си не мога да простя - защото, когато обикновен човек нещо ти направи, ти го подминаваш и повече не го виждаш. Но когато приятел те предаде, болката е много голяма по една проста причина - че в това предателство съучастник си и ти самият.
- Не смяташ ли, че си канен от политиците, защото си Вежди, защото си голям български художник и искат да използват твоето име?
- Разбира се, че канят имена, защото в крайна сметка има едни, които купуват гласове, има други, които носят гласове. Така е разделен светът. Аз съм продаваема стока, конвертируема. Обвиненията за геноцид над етносите щяха да продължат, ако аз не бях останал в правителството. Проявих отговорност, за която сега се оплаквам, че малко ми тежи, но поех и отговорността към държавата - да стана заложник, но да не позволя на никого да каже, че България няма в управлението си етнически турчин. Исках да дам един пример.
- Беше ми казал преди години: искам животът ми да мине с една малка водка, една малка пластика и една малка...
- Дъщеричка. Мечтах да имам дъщеричка. Колко е хубаво, че сме приятели от толкова години. Но пък сега Господ ме дари със Снежа и две внучки. Валя, бъркаш ми в душата... Аз бях много самотен, когато се разделих с първата си жена, синът ми вече беше голям, мина му пубертетът, завъртяха се гаджета около него, аз останах съвсем сам. Този период на самотност беше труден за мен и много исках да имам жена до себе си, която да ми създаде дом. Аз съм домашар, много обичам дома, мечтаех да имам нещо женско около себе си. Понеже съм отгледал вече син, знаех мъжкото какво е, но женското е друго - по-нежното, по-дипломатичното. И си казвах - няма ли най-после да се задомя и да ми дойде една дъщеричка до мен, да й се радвам, да ми създава красота... Господ като че ли ме чу и ме срещна със Снежа. Тя пък ми доведе едно прекрасно момиче, където пишат наляво-надясно - доведената дъщеря на Вежди. А аз си я имам повече от дъщеря, ние сме прекрасни приятели, едно свястно, умно дете. Синът ми се ожени, родиха се две внучки, страхотно симпатични - кокошчици малки и те си ми кудкудякат... И като че ли къщата ми се напълни набързо отвсякъде с женско. Това са ми най-красивите моменти, които често ми липсват сега. Всяка неделя целият род се събираме тук, и на Снежка й доставя страхотно удоволствие да посреща гости. Аз съм темерут, като млъкна..., но тя е по-приказлива, събаря бариери.
- При вас има невероятен баланс и хармония.
- Това може да е гаранция за по-дълго съжителство, иначе ако бяхме двама художници да живеем заедно тук, щяхме да се скараме кой е по-голям гений.
- Много цветя има в дома ти. Снежка ми е казвала, че като сте се запознавали преди години, ти не си обичал цъфтящи цветя. Нямало е нито едно сандъче в къщата. Асоциирал си ги със смъртта на майка си. Защо?
- Да, това е истина. Моята жена, откакто сме заедно, ме накара да имам отношение към жив цвят. Като дете на 11 години, няма да забравя на погребението на моята майка колко много цветя имаше. Това беше уникално погребение с много народ, с много цветя, които ги слагаха върху нея. И аз изревнувах майка си от цветята. Не исках да я пускам да я погребват. Бях се вкопчил за нея в ковчега и когато започнаха да я спускат надолу, едвам ме откопчиха - 5-6 човека ме хванаха, издърпаха ме и в ръцете ми остана един сноп от цветя, както съм ги сграбчил. И когато я пуснаха майка ми в гроба, изпитах ревност и отвращение към тези цветя. Намразих ги! Много дълги години не понасях цветя. В градината имаше само зелени растения. 15 години костваше на Снежка да ме накара да приема цвета. И сега вече сам се хващам, че се оглеждам за цветни насаждения.
Магнолията цъфти, японската череша... А не давах на Снежа да посади дори теменужки в двора, вътре в къщата ми нямаше едно цветно цвете, само фикуси...
- В ателието ти все едно е светая светих.
- Това е моята кухня. Тук се пече хлябът. Ето, виждаш този гол рицар - повече от два метра е. Глината е още топла. Е, ще го направим малко облечен. Стига със съблечените рицари. Всяка вечер минавам в ателието по малко да го чопля, да го позавъртя..
- Като влезеш в ателието да работиш, забравяш ли всичко останало?
- Да. Тук става нещо друго - като че ли заедно с мен тук влиза и Бог и всичко забравям. Включително и кучетата. Тук са снимки на много хора - вечерите, когато имам време, един по един ги хващам да им правя портрети. Това са хора, които аз обичам - Коко Азарян, искам да му направя портрет, това е Марин Дринов, Владимир Димитров-Майстора, Ал Пачино ми е интересен, един уморен папа искам да направя, Георги Джагаров се каня отдавна да го подхвана, Златю Бояджиев на по-млади години, Джон Ленън, Дамян Дамянов, на Виктор Пасков вече направих портрет, на Христо Стоичков искам да започна...
- Виждам еротичните ти пастели. Кога ти дойде това вдъхновение?
- Тази тема ми дойде съвсем случайно...
- След някое заседание на правителството?
- Не. Темата ми дойде миналото лято, пътувахме със Снежка с "Куин-Мери 2" и слязохме в Норвегия на едно пристанище и отидохме да видим един музей. И в книжарницата на музея видях една книга, която аз не бях виждал - "Еротиката в рисунките на Роден". Купих си я - брилянтни рисунки. Върнахме се и още на самия кораб се затворих в каютата, жена ми си ходеше наляво-надясно, аз си правех еротични рисунки. И така станаха над 300 на брой. Всичко е въпрос на въображение. Ще направя изложба за 60-ата си годишнина с еротикота.
- Можеш ли да си представиш, че един ден това около теб - пластики, рисунки... може да изчезне?
- Това е все едно на човек да му изчезне вярата. Аз винаги съм си задавал въпроса, защо хората не коленичат навсякъде да се молят, а търсят амвона. Ами простичко е - защото един художник там е нарисувал образа на Христос. И човекът търси образа. А се оказва, че образът на Христос за обществото го е дал един художник. Така че, ако на човек му изчезне вярата, тогава може да е прав Вапцаров - след вярата нищо не остава!
- Много приказки ми разказа, но не е ли тъжна твоята приказка?
- Правенето на изкуство е много тъжно занимание. Навремето с теб направихме едно интервю и го пазя до днес, в което казах: Ние, всички живи хора, сме едни търговци. Все нещо произвеждаме и продаваме. Ако този, който продава сирене, ползва за материал млякото, ние пък, художниците, продаваме един духовен продукт, като нашият материал са сълзите и радостите. Ние сме търговци на чувства.
- Какво от момчето остана в теб?
- Остана един Вежди на 60 години, който все повече не си харесва носа, все повече не си харесва тялото, все повече не си харесва белите коси и бради, все повече не си харесва зъболекаря, който все по-често му ремонтира зъбите. Все повече се променя човек. Все повече го няма онова младото, амбициозно, нахакано, безпардонно, жизнено, живо момче. Искам-не искам започвам да разбирам, че акълът ми е същият, но бавно тялото започва да ме предава. Остарявам и искам-не искам трябва да го приема. Аз съм малко по-реален човек и Снежка все ми се кара като кажа: "Абе аз сега като умра" и тя реагира: "Стига пак си заумирал!"
- Нещо, от което много се страхуваш? Изпитваш ужас...
- Имам, разбира се, страхове. Няма да се правя на герой. Страх ме е от смъртта. Определено ме е страх. Да, живее ми се! Хубав е животът, слънцето е хубаво.
- А защо мислиш за смъртта?
- Защото все по-често започнах да изпращам приятелите си на гробищата, а на всичкото отгоре към моето министерство е и Алеята на творците в гробищата и все по-често разписвам за гробове. Страх ме от края на живота, защото бих искал още неща да направя. Хиляди пъти съм казвал, че изкуството е най-красивата илюзия за бягство, най-красивата лъжа. Още малко ми се иска красиво да полъжа...
