В масовото съзнание „соросоид” вече е по-лошо от „комунист”

/Поглед.инфо/ Проф., д.ф.н., Васил Проданов е преподавател в УНСС. Главен секретар на Българското философско дружество (1978-1989). Директор на Института за философски науки (1988-1992) и на Института за философски изследвания към БАН (1995-2010 г.). Автор на стотици научни публикации, излезли в България, САЩ, Русия, Германия, Франция, Испания, Холандия, Полша и др. Автор на над 21 книги, след които „Гражданското общество и глобалният капитализъм”, „Глобалните промени и съдбата на България”, „Теория на българския преход” и др. Баща е на лидера на АБВ Константин Проданов.

 - Проф. Проданов, зачестиха заплахите, че след парламентарните избори в България щяло има протести като в Румъния, ако БСП спечели вота. Авторите на тези „прогнози” са от различни среди – политици, бизнесмени. Вие очаквате ли разиграването на този вариант и за какво ви говорят тези вещания? 

- Факт е, че недовоството и противопоставянето на различни социални групи, политическата екстремизация и радикалното поведение се засилват в повечето страни в света. Говори се за нарастваща политическа поляризация на обществата, която се случва не само в България, а и в глобален план. В американски вестник прочетох наскоро, че една американка се развела със съпруга си след 22-годишен брак, защото той гласувал за Тръмп. Сетих се какво се случваше в България след 10 ноември 1989 година – братя си разваляха отношенията, семейства се караха… Разбира се, социално-икономическата ситуация бе коренно различна, но същото противопоставяне и разделение наблюдаваме сега в глобален план.

Изследвания в САЩ (Pew Research Center) показват, че твърдите привърженици на демократите и на републиканците повече се ненавиждат един друг, отколкото мразят Русия. По около 80 на сто от двете страни се страхуват един от друг. Ще спомена и следния парадокс: по времето на първия черен президент в историята на САЩ Барак Обама расовите дистанции там са нараснали и са се върнали към стойностите от 50-те години на ХХ век, когато те са крайно изострени и не случайно са сюжет на множество филми.

- Какво е вашето обяснение за тези факти?
- Ускореното нарастване на неравенството навсякъде приема и етнически, и расови измерения. В САЩ едно средно бяло домакинство има 13 пъти по-голямо благосъстояние, отколкото едно черно семейство. Но и в България днес етническите дистанции между българи и цигани са много по-високи отколкото по времето на социализма.
Трендът на неравенството, гнева и недоволството го има и у нас. Спомнете си как ГЕРБ си тръгнаха от властта през 2013-а – с протести, самоизгаряния. Отидоха се, но не и недоволството. В мандата на коалицията между БСП и ДПС започнаха протести, но и антипротести. През втория мандат на ГЕРБ масови протести нямаше, но обърнете внимание: почти нямаше ден без локален протест, който в определена ситуация, и разбира се, с външна помощ би могъл да се разрасне. В България има гигантско количество хора, които са уплашени, недоволни и нямат доверие на институциите.
Преди време се шокирах от данни, че 450 000 българи са сменили личния си лекар. Да предположим, че част от тях са го направили, защото са сменили местожителството си. А това е професия, в която доверието има основополагащо значение. Но пак остава голямо количество хора, които не се доверяват на лекаря си. Медиите ни засипват със случаи на побои над лекари и учители – двете професии, които в историята ни са се ползвали с най-голямо доверие. Какво да кажем тогава за политиците – неслучайно за всички водещи политици у нас през последните години недоверието е по-малко от доверието. А към една голяма част от тях има омраза. Хейтърството не е само интернет феномен, то е реалност на масовата психика.

- Хората сякаш взеха в свои ръце и правосъдието. Медиите огласяват част от случаите на саморазправи по пътищата, но агресията се проявява всекидневно.
- Да, и всичко това означава, че българинът няма доверие на никого за нищо. Тоест, имаме едно в нарастваща степен уплашено и недоволно общество, в което внушителен брой хора, независимо от социалния си статус, се чувстват губещи. Не е задължително да си просяк, за да имаш подобно усещане.

- Моят първи въпрос бе всъщност дали очаквате „цветна революция”, ако лявото в България победи на предстоящите парламентарни избори?
- Трудно ми е да кажа на този етап. Ако под „цветна революция“ разбираме протести на хора, чиито основни ядра са свързани с така нар. соросоиди, платени и организирани от външни сили, то върховият етап на „цветните революции” беше преди 4-5 години. Последният им успех бе през 2013-а в Украйна. По различни причини тяхната ефективност намалява. В момента масовото съзнание гледа на „соросоидите” по-негативно, отколкото на „комунистите“. Във всеки случай има куп комунистически партии, в които не се страхуват да се наричат комунисти. Но партии, в които да си признават и да се гордеят, че са соросоиди не знам. Натам върви и отношението към либералите, които бързо се пребоядисват в консерватори. Даже десните в България взеха да избягват да се наричат „космополити” и вече ни обясняват какви родолюбци и грижовници са за националните интереси. Най-често споменаваните думи на предстоящите избори ще бъдат „българи” и „България”. Всички вече са за България. Това е трендът.

- При този тренд един опит за „цветна революция” от страна на „соросоидите” вероятно би се натъкнал на сериозна съпротива?
- Още при Орешарски се очерта тренда на протести и контрапротести, което наблюдаваме и в САЩ след избора на Тръмп. Новото и в двата случая е, че дори моралната претенция „народът иска да ви махне” вече не работи. Не може да има масови протести във фрагментаризирано и полязирирано общество.
Не по-малко важно е какво става с външните спонсори на протестите. В етапа на възход така наречения неолиберален капитализъм от 70-те и 80-те години насам бе извършена раздикална подмяна на съдържанието на това, което се наричаше преди това гражданско общество като то бе стеснено до неправителствени организации, обявени за върха на „демокрацията“, а всъщност в голямата си част превърнали се в инструмент на глобализма, на американските опити за глобална хегемония и корпоративни интереси. И няма как – парите за функционирането им идват или от корпорации и олигарси, или от определени правителства, които чрез тях прокарват съответни интереси.
Затова и голямата част от тях са либерално и неолиберално ориентирани, свързани са с дясното в икономическия смисъл на думата, поддръжници са на глобализирания пазар. В началото на 90-те, когато започна предизборната кампания на Бил Клинтън, попаднах в мозъчния тръст на Демократическата партия, който пишеше програмата на Клинтън. В разговор с директора на този мозъчен тръст (Progressive Policy Institute) проф. Уил Маршъл, той каза: „Ние, левите мозъчни тръстове получаваме десет пъти по-малко пари от корпорациите от десните.” Да уточня, че Демократическата партия в САЩ се идентифицира с лявото, което там има много значения, бивайки доста различно от това, което се разбира под ляво в Европа или у нас.
Споменавам случая, за да почертая, че за да има „цветна революция” трябва да има или външна сили, или корпорации. В момента тези сили вече не са това, което бях преди няколко години. В САЩ се води битка срещу Сорос. Накратко: не изключвам протести, но ще има и контрапротести. Това е част от процеса на поляризация на обществото.

- И на неговата радикализация едновременно.
- Права сте - и на неговата радикализация. По-рано левите у нас имаха чувство за вина и им вменяваха чувство за вина за изминалите 45 години до 1989 г. Сега е обратното: така нар. „демократи“ от 90-те имат чувство за вина и съвсем по законите на психоанализата се мъчат да се освободят от нея като я идентифицират с някой друг, който е виновен за последвалата катастрофа след песните „Времето е наше“ и крясъците „демокрация“. Затова и сме свидетели на такива психопатологични прояви на пещерен комунизъм, при който ни обясняват как сме щели да станем Швейцария на Балканите, но лошите „комунисти“ и „ченгета“ им били попречили.

- Използвате понятието „постнеолиберални леви партии”. Като наблюдавате последните решения на БСП, смятате ли, че тя може да се превърне в такава партия? БСП също имаше своите грехове по време на прехода.
- Понятието „постнеолиберални леви” се появи в Латинска Америка след 2000 г. с левите лидери Уво Чавес и Ево Моралес. Те обявиха, че се отказват от тогавашната неолиберална политика и тръгват наляво. За определен период имаха успех. Движеща сила на този процес бе Венецуела, а цените на петрола вървяха нагоре и се появи един своеобразен петролен социализъм. Сега този латиноамерикански „социализъм на 21 век“, както го наричаха теоретиците на Чавес, се срина. Левицата там е в сложна ситуация. Не можеш да правиш социализъм в една отделно взета страна. Куба на Фидел Кастро е изключение.
Голям проблем на левицата навсякъде е, че тя загуби своята предходна социална база, чрез която се идентифицираше преди това – индустриалната работническа класа. Поради това и придоби популярност нов основен критерий за разграничение на ляво и дясно – отношението към различните видове равенство Най-добрият теоретик на лявото и дясното, италианецът Норберто Бобио изтъква, че това е основен критерий. Колкото повече равенство има в програмите и политиките на една партия, толкова по-лява е тя.

Проблемът с левите партии в Европа и света е, че последните 30 години бяха време, в което неравенството навсякъде растеше и това бе удар по тях, че не могат да реализират своите политики, което доведе и до кризата им. Вземете ситуацията у нас. През целия период след 1989 г., включително при управлението на БСП, неравенството в България расте. Ние сме страната с едно от най-големите неравенства в Европейския съюз. През 1988-а, година преди разпада на държавния социализъм Индексът на Джини, чрез който се измерва неравенството между най-богатите и най-бедните, за нашата страна е 21,7, което означава, че ние сме едно общество с високо социално равенство. След това с крясъци „демокрация“ и клетви в „европейските ценности“ започнахме да правим капитализъм, с което неравенството започна да расте, независимо дали ни управляват самоназоваващи се „леви“ или самоназоваващи се „десни“ партии.
През 2006 г. преди влизането ни в ЕС индексът на Джини вече е скочил на 35,1. А през 2015 г. след осем години консумация на „европейски ценности” той е станал 37 – Европейският съюз и в неговите политики, в които се кълнат всички политици у нас са ни направили по-неравно общества – едно от трите най-неравни в Европейския съюз. Въпреки европейските политически локуми за „солидарност“ това означава, че днес сме по-малко солидарни отколкото през 2006 г., да не говорим за 1988 г.
Затова и виждаме парадокса, че се появяват консервативни партии, които се опитват да решат проблемите там, където левите в социалдемократическата им версия са се провалили. В Полша левите партии останаха извън парламента, управляващите консерватори са яростни антикомунисти, но се мъчат да ограничат изтичането на ресурси, да стимулират раждаемостта, да създават програми за завръщане на емигриралите от страната.


- Гласуването на СЕТА тест ли е за лявото според вас? Корнелия Нинова заклейми като предатели българските евродепутати, гласували търговското споразумение с Канада и влезе в остър конфликт с лидера на ЕНП.
- Гласуването на СЕТА е тест за процесите в лявото изобщо в Европа. Това ляво от времето на „третия път“ във Великобритания и „новия център“ в Германия подкрепи свободния и глобализиран пазар стана част от неолибералното статукво и идеология, според които от свободния пазар печелят всички. България влезе в света на капитализма именно в епохата на това неоглобализирано ляво.
Оказа се обаче, че свободният пазар разделя в огромни размери общества и региони на печеливши и губещи, преразпределяйки ресурси към 1% най-богати, довеждайки до ситуация, при която 8 души имат толкова богатство колкото половината население на света.

Огромните неравенства и противоречия доведоха до Брекзит, до идването на Тръмп, тенденциите на протекционизъм, провала на ТПП и ТТИП. При това положение левите, както и преди Първата световна война все повече ще се разделят на интернационалисти или глобалисти, които търсят реализацията му в глобален план, и на такива, които предлагат политики за защита от този пазар и реализацията му в национален, а евентуално в ЕС – в европейски план. Това разделение виждаме например при Корбин и лейбъристите при гласуването за Брекзита. То се видя сега и при СЕТА. Очевидно е, че това споразумение ни предлага един още по-голям пазар, от който губещите ще се увеличават. През 2020 г. и без него индексът на Джини в България сигурно ще е вече 40, ако не се промени ЕС. Затова и противопоставящите се на този неолиберализъм леви и десни партии са против, но системното неолиберално ляво на ПЕС е „за“, поради което СЕТА мина в Европейския парламент с подкрепата и на европейските социалисти, но в България левите в лицето на БСП и АБВ бяха против него. Станишев игра и с едните, и с другите. Хем гласува за СЕТА, хем след това обяви, че е сбъркал. Този тип противоречия тепърва ще тресат европейските леви партии, тъй като предстои ратифицирането на това споразумение в парламентите. Следващият етап у нас ще бъде, когато българският парламент ще трябва да утвърди СЕТА – ако левите и патриотите са против, съмнявам се, че споразумението би могло да мине. Битката ще се изостря, по медиите ще шестват представители на соросоидни НПО-та, които ще говорят какво щастие за България е СЕТА, но реакцията „против” ще бъде не по-малко силна.

В следваща част: защо печелят националистите, на колко скорости ще се движи Европа, ще направят ли коалиция ГЕРБ и БСП

Таня Джоева, Епицентър