/Поглед.инфо/ Вчерашните събития, които се случиха в Украйна, свидетелстват за нещо много по-дълбоко от гражданска война. И в последните няколко седмици артилерийският обстрел беше насочен (или по-скоро му липсваше конкретна насоченост) срещу населени места, така че се целеше всяване на страх сред населението, без оглед кой точно ще бъде убит и дали ще е мирен гражданин или опълченец. За киевското правителство и нацгвардията този въпрос беше и си остава несъществен. Важното е да се сломи съпротивата на населението на Донецката народна република (ДНР) и на Луганската народна република (ЛНР)! Разбира се, безогледното избиване на мирно население противоречи на Женевска конвенция (Четвъртата) относно закрилата на гражданските лица по време на война от 12 август 1949 година (по специално на чл. 3), т.е. действията на проправителствените войски и нацгвардията са противоправни от гледна точка на Международното публично право. Безспорно, същите тези действия противоречат на всякакви разбирания за хуманизъм и зачитане на човешките права, сред които най-важното е правото на живот, понеже неговото пълно нарушаване води автоматично до прекратяването и на останалите. Вчера обаче тези действия излязоха от рамките на това, което разумът е в състояние да възприеме, преминаха границите на онова, което можем да обозначим с термина „жестокост”.

В Красный Лиман, град на 30 километра от Славянск, вчера под минометен обстрел попадна местната болница. Това не беше безпрецедентно след като проправителствените сили и нацгвардията вече бяха обстрелвали детски градини, училища и един университет в други градове като Славянск и Донецк. Вярно е, че може би не се бяха целили точно в тях, но ги улучваха, както вече стана ясно, поради стремежа си да всеят страх в мирното население с масирани бомбардировки.

В Красный Лиман снарядите улучват покрива и падат в двора на болницата. Прозорците са счупени, а стените са направени на решето от разлетелите се парчета стъкло. Поне двама души загиват от обстрела. Тежко ранен в главата е главният хирург. Голяма част от пациентите на болницата успяват да я напуснат, освен тези, които са в реанимацията, но за тях полага своевременни грижи медицинският персонал и техните кушетки са отдалечени от прозорците. Обстрелът е прекратен, има три жертви. Положението е тежко, част от оборудването е извън строя, главният хирург не се знае дали ще оживее. Ситуацията се успокоява. Поредната атака, взела жертви. Поредната жестокост, с която не бива да се примиряваме, пред която не можем да си затваряме очите... Но поне е поредната и в нея няма нищо различно от проявяваната до този момент жестокост на проправителствените бойци и нацгвардията... Поне са последователни в жестокостта си и във формите, под които тя се проявява... Вероятно поне така си мислят в болницата след края на този ад.

Последвалите събития обаче ги опровергават. Адът нито е свършил, нито дори е показал най-дълбоките си измерения. Защото след затишието бойците на нацгвардията влизат в сградата на болницата (каквото е останало от нея), намират ранените опълченци, които биват лекувани там, и ги разстрелват.

„Тези ранени са унищожени от подчиняващи се на Киев войски, по-точно от формирования на „Десния сектор” и националната гвардия. Ранените бяха разстреляни. Засега не можем да определим броя на жертвите, но той е голям. Самият факт на убийството на ранени невъоръжени хора, според мен, е шокиращ”, казва министър-председателят на ДНР Александр Бородай.

Не съм сигурен, че с думи може да бъде описано случващото се, а „шокиращ” е твърде недостатъчно силна дума, за да се изразят: отвращението от действията на нацгвардията и нейните помощници, гневът срещу тази отявлена проява на липса на човещина у тях, възмущението срещу онези, които допускат всичко това да се случва и да продължава, безсилието на мирните граждани да противостоят на геноцида срещу тях. Ако Цезар е казал: „дойдох, видях, победих!” (Veni, vidi, vici), то нацгвардейците могат да го перифразират на: „дойдохме, видяхме, избихме!” А да се разстрелват хора без съд и присъда – това си е чисто убийство, който каквото ще да твърди!

Какво става обаче с главния хирург, който получава тежка рана на главата и се бори за живота си? Той спешно се нуждае от операция, която не може да бъде осъществена в малкия Красный Лиман. Тя може да бъде извършена единствено в Донецк. Негови колеги се опитват да го изведат от градчето и да го закарат в големия град. Обсадилите града нацгвардейци и войници обаче не ги пропускат.
„Обяснихме им, че се нуждае от лечение в специална клиника. Веднъж ни върнаха, втори път ни върнаха, трети път ни върнаха. Вървях по улицата, вдигнах ръце и им казах, че съм главен лекар. Включи се кметът на града, включиха се хора, но не пожелаха да ни слушат /нацгвардейците/. И ние се върнахме в болницата” – разказва главният лекар на железопътната болница Леонид Загурский.

Разбира се, за нацгвардейците и проправителствените войски един загинал повече или по-малко не е от значение (та дори първото е за предпочитане). И без това мирните граждани трябва да бъдат сплашени, за да паднат духом и за да капитулират опълченците под въздействието им (и евентуално призивите им). Може би един умрял лекар ще допринесе за този резултат... Защо пък нацгвардейците да не опитат все пак...

Към момента на написването на тази статия хирургът още е жив, но може пък опитът на нацгвардейците да се увенчае с успех всеки момент.

И като стана дума за обсада и за способи, надхвърлящи разбирането ни за „жестокост”, да се пренесем в Славянск. Опашката пред единствената пекарна в града е огромна още с отварянето й сутринта. По-рано снабдяването с хляб става и от други градове, но обсадата вече изключва тази възможност. Няма електричество. Централната част на града е без вода. Тактиката тук е на прилагане на глад сред мирното население. Няма ли храна, децата ще плачат, коремчетата им ще стържат на празно, майките им ще са угрижени, ще окажат натиск на бащите им, а те може да са опълченци... Изобщо, каквато и да е логиката, отвратително е да държиш хората гладни, за да паднат духом, за да се предадат. Това не е честен начин за водене на война, а е малодушие – така воюват страхливците, които убиват жени и деца, за да победят мъжете на фронта.

Гладът не е единственото средство извън безразборните убийства, с което си служат нацгвардейците. На милионния мегаполис Донецк са прекъснати доставките на лекарства – няма инсулин, нито инхалатори за болните от астма. Това, което е останало, вече е на цени от четири до пет пъти по-високи от времето преди да бъдат блокирани доставките за Донецк. В ДНР има 200 хил. болни от диабет, за които доставките на инсулин са преустановени.

„Те не молят, не скандират, не изискват. Просто стоят обречено. Трябва да видите очите им. Особено на децата. Хората са в ужасно състояние. Случва се днес да е последната доза на човека. За утре няма, а това е смърт. Той изпада в кома” – казва медицинската сестра Лилия Родионова.

И така, какво е „жестокост”? Да разстрелваш беззащитни хора в болницата без съд и присъда, да блокираш доставките, за да умират хората от глад (буквално) или да изпадат в кома, поради липса на лекарства, да се тресат от конвулсивна кашлица, докато не умрат от задушаване! Нима всичко това се вписва в разбиранията ни за „жестокост”? Това са начини за отнемане на човешки животи, които само някой извратен ум би измислил! Ако човешкият живот е най-висша ценност в демократичните общества, то как може да бъде определено извършваното от нацгварията и проправителствените бойци... Няма думи, достатъчно силни да опишат тези деяния...