/Поглед.инфо/ Покрай президентските избори ни убягва факта, че утре е 10 ноември. Навършват се 27 години от смяната на епохите в България и това е онази дистанция на времето, която позволява да се правят доста по-обективни и по-верни оценки. Като сумираме всички ползи и загуби на периода, накрая средното аритметично число се получава национална катастрофа. Най-малкото защото заради 10 ноември България бере душа в интензивното на историята.

Националната катастрофа е поразила повечето сфери на обществения живот. Но има три сфери, в които това е най-болезнено, с най-тежки, може би дори и непоправими последици.

Първата е демографската катастрофа. Данните за нея са като епикриза на човек, който с единия си крак е в гроба. Според демографа проф. Петър Славейков населението ни в момента не е 7,2 млн, както гласи официалната статистика, а 6,5 милиона – заради намиращите се в чужбина българи. За 25-те години след 10 ноември сме се стопили с 25 процента - такъв резултат се получава при война, само че при нас се случи в мирно време. На година намаляваме с 60 000 души – тоест всяка година изчезва град като Велико Търново или Благоевград. „През последните 26 години по броя на населението вече се върнахме на равнището на 1946-1947 г., т. е. с около 70 години назад“, алармира в един от анализите си именитият ни икономист проф. Иван Ангелов.

Зловещо звучи и перспективата. Оставаме без млади хора, които да възпроизвеждат нацията. В ООН са изчислили, че след 35 години населението ни ще се стопи до 5,1 млн. души, а към 2100 година то ще се срине до 3,4 милиона. Всъщност тогава то няма да е българско – защото пак според прогнозите мнозинството ще бъдат етническите турци и ромите и чак след това ние, българите. И май те ще трябва да ни интегрират към собствената ни държава. „А ако продължи тенденцията, до 2050 г. българският етнос ще бъде пред изчезване“, мрачно вещае проф. Петко Славейков. Някак неволно се питаш дали пък цивилизационният ход няма да ни изтрие от историята?

Ако върнем лентата назад, ще видим, че всичко започва от кадъра „10 ноември“. Оттам започва и демографската ни катастрофа, макар че тогава се взимаха съвсем други решения – кадрови, персонални и уж за по-доброто на страната ни. В интерес на истината спад на демографския прираст е имало и преди 1989-та, но все пак той е бил в рамките на прираста. Докато отрицателните стойности и сривът настъпва след това и особено през новия век. И главните причини за него са две – икономиката и миграцията.

Проф. Иван Ангелов си е направил труда да подреди таблица какво е произвеждала, изнасяла и яла България през 1988 и сега (2014-2015 години) – направил го е по официални данни. Тя би трябвало да влезе в учебниците по българската история – цифрите илюстрират най-безпристрастно какво всъщност ни се стовари - или сами си стоварихме - през последните 27 години. Ако тогава България е произвеждала 17 440 броя металорежещи машини, през 2014-та те са 1930, при електрокарите съотношението е 44 700 броя към 180, при мотокарите 35 100 към 210, при вълнените платове - 45 млн. метра към 2,4 милиона метра, при месото 565 600 тона към 150 000 тона, млякото 2,5 млн литра към 70 000, зеленчуковите консерви 344 000 тона към 67 000.

Ако навремето сме изнасяли електронни калкулатори (46 700 броя), телефонни апарати (630 000), радиотелефони (121 000), сега износът от тях е нулев. Ако през 1988 година селското ни стопанство е изнесло 139 000 тона пресни плодове, през 2014-та „реалните му граници“ изплюха едва 7000 тона, при доматите съотношението е 78 900 тона към 1100 тона, лъвският пай от произведеното мляко и месо също е отивал за външния пазар.

Някой ще каже за какъв износ на калкулатори или радиотелефони говори тоя, след като те са станали неконкурентни след 10 ноември. Да, те сега са такива, но всичките тези години направихме ли необходимото, за да не станат такива, за да продължим производството им, да ги развиваме и да им търсим пазари. Защото демографската катастрофа бе заложена и избуя заради унищожените или сринатите производства – връзката между тях и обезлюдените райони, масовата бедност и като краен резултат ниската раждаемост и висока смъртност е повече от пряка. Тя е затегнат до крайност възел, който не е известно как ще се отвърже. Дори полуграмотният разум няма как да отрече това. Няма как да се отрече и връзката между извършената приватизация на печелившите държавни предприятия и стопяването на българската нация с очертаващото й се измиране. От касапницата над икономиката останаха само карантиите, дали с тях една нация може да оцелее?

СДС би трябвало да се нарича Съюз на Демоничните Сили, а десните – бесните. Те закриваха заводи, не защото не произвеждаха, а защото бяха „комунистически“. Ликвидираха конкурентни и мощни АПК-та, не защото не даваха продукция, а защото били последния бастион на левицата – тоест по политически, а не икономически причини. Дивашки клаха елитни стада животни, било внесени отвън, било селекция на аграрната ни наука, изкормваха дори плода на бременните животни.

Само че какво всъщност направиха? Наскоро попаднах на оценка от монографията „Бълтарската икономика през ХХ век“ на американския проф. Джон Лемпи от Мерилендския университет, която гласи следното: „Четирите десетилетия комунистическо управление са най-продължителния период на стабилно развитие в най-новата история на България“. Въпреки диктатурата, лагерите, ограниченията на свободата, бариерите със Запада, стоковият дефицит и други недостатъци, какво несъмнено имаше. А, да, въпреки и трите фалита на държавата, за които последните години тръбят от лагера на бесните.

Та бесните у нас изкормиха ето това най-продължително стабилно развитие. Но по-разрушителното е друго – след 10 ноември у нас бе изкормен демографския прираст. Разпраха утробата на оцеляването ни. Вместо да тласне страната към развитие и благоденствие, 10-ноември ни срина назад, обрече ни на оцеляване, което вече е под въпрос. Как да я имаш за светла тази дата?

Всичко това бе извършено от бесните, които смятаха, че пишат и влизат историята, залавяйки се с политиката. Да, те остават в историята, само че на сметището й – и въпреки горчивите прозрения на някои от тях.

Демографската ни трагедия обаче дойде и от един друг икономически фактор – митническата касапница. Оказва се, че българинът е убиван и от ниските вносни мита, приети от управляващите ни след 1997 година заради цивилизационния им инфантилизъм и под натиска на чужди интереси. Къде сини, къде червени, къде жълти, къде безцветни управляващи смятаха либерализацията, отварянето на икономиката ни за „свещената крава“, от която страната ни трябва само да суче, както са го правили и го правят богатите и мощните държави. Само че тази крава ни пусна мляко, което в крайна сметка кастрира нацията ни. Западът изискаше от нас чрез финансовите си институции (МВФ, Световната банка, СТО, ЕС) да смъкнем импортните мита до възможно най-ниско равнище. И нашите управляващи слугински го направиха, а според някои оценки направо се престараха с йес поведението си и натикаха България сред страните с най-ниски мита.

А не би трябвало по една простичка причина. По всеобщо признание България на 10 ноември е била една средно развита европейска държава – може би във втората половина на тази група, но все пак в нея. Човек отбива или завива, за да не се удари в насрещната кола – от елементарен инстинкт за самосъхранение. Същият инстинкт, само че за национално самосъхранение, трябваше да проявят управляващите ни от онова време и да се придържат към минимално намаляване на митата. При това те са разполагали с труден за оборване довод – много от държавите образци на същия този Запад десетилетия наред след Втората световна война са водили силна протекционистична политика в защита своите производители и икономики. И едва от 90-те години, когато вече се почувстваха властващи, започнаха да тръбят за либерализация и глобализация на икономиката. И нашите преговарящи трябваше да им кажат, че България ще се придържа към това, което те самите са правили доскоро, да настояват за „митническа солидарност“ (нали солидарността е основна ценност на ЕС) – докато страната ни стъпи на краката си в хода на болезнената смяна на епохите. Само че нашите избраниците не го направиха и резултатът е трагичен – икономиката ни бе доубита от вносните стоки, облагодетелствани от ниските мита, това доведе до закриването на производства, съответно и на работни места, оттук и до бедност, висока смъртност и ниска раждаемост. Ето как безотказно щракна капана на връзката ниски мита-демографска катастрофа.

Така нашите управляващи ни направиха употребени за чужди компании, държави и геополитически центрове. Станахме икономика и държава втора и всяка следваща употреба. Тогавашните ни властници вероятно са смятали, а може все още смятат, че са постъпили цивилизационно с ниските мита, но всъщност е точно обратното – дивашки са обрекли цяла нация на бедност и втора употреба. Безграмотно и невежо са се оставили да бъдат кукли на конци на задкулисните ни касапи в лицето на западните институции.

Демографската ни катастрофа се дължи и на миграцията и тук пак се оказахме жертва на друга „свещена крава“ на Запада – свободното движение на хора. Независимо от обективността на това явление, независимо от породилите го причини, от едни или други ползи от него, този процес също се оказва изкормване на България - най-често то се случваше на терминал-2. Върнем ли лентата назад, пак ще видим, че то започва от 10 ноември. Може и да не сме съгласни, че най-способните българи са избягали от страната си, докато другите са останали в нея, но така или иначе от България бе изкормен част от нейния интелект.

Втората сфера, заради която берем душа в интензивното на цивилизационния ход, е социалната. България е станала мостра за мизерия и за оскотяване на ежедневието. При това мостра, която можеш да наредиш до мизерията на изпадналите държави. Примери – колкото щеш. Родна фармецевтка няколко месеца криела за смъртта на родителите си, за да плаща с пенсиите им вересиите си в селския магазин – откъдето впрочем е взимала неща не за друго, а за оцеляването си. Съжалявам, за ненагледната свобода, светлината на демокрацията и просветения пазар, но няма данни – писмени или устни - подобно нещо да се е случвало по времето на тоталитарния мрак, цензурата на мисълта или командната икономика. Наскоро прочетох за изповедта на един поп, който изплакал, че хората нямат пари за погребение. „Клетниците взимат столове на аванта, за да сложат ковчега... Изпращат покойниците без гащи и с галоши за три лева... Възрастните едва събират средства за опело“, разкрива божият наместник уродливото лице на свободния пазар.

София е с най-висок стандарт на живот, но дори и нейни жители погребват близките си по селата наоколо – от безпаричие. По данни на траурни агенции хората прибягват до погребения на изплащане – пак по същата причина. Пазарните ни талибани сигурно ликуват, защото това е апотеоз на ценностите им – всичко е покупко-продажба на услуги. Само че тези реалности са зловещи отклонения от нормалността, от най-простичката човечност. Тези зловещи реалности също са лицата на 10 ноември.

Всъщност да минем към безпристрастната статистика. През 1988 г. сме консумирали 195 литра мляко на година, а през 2014-та – едва 20 литра. При месото съотношението е 75 към 32 килограма, при яйцата 236 срещу 143 броя, при плодовете 109 към 50 килограма.

По последни данни под прага на бедността от 295 лв. живеят над 2 460 000 българи. Всеки трети пък живее в тежки материални лишения. Около 78.5 % от домакинствата кретат с общ доход на 1 лице под необходимите средства за издръжка на живота. Прагът пък за издръжка на 1 лице от 4-ри членно домакинство е 558,82 лева. За миналата година Евростат изчисли, че 41.3% от населението у нас е изложено на „риск от бедност и социално изключване“ - при средното за ЕС ниво от 23.7 процента. В това отношение страната ни е „шампион“ в Европа, дори гърчещата се от кризата Гърция е с 6 процента по-нисък риск на бедност.

Някой ще възрази, че тоя е сляп да види колоните от коли, които по празниците се юрват към южната ни съседка. Тези колони обаче едва ли са повече от 15-20% от населението ни. Заради тях ли да смятаме 10 ноември за най-цивилизационната дата в най-новата българска история?

И най-гадното е, че не се вижда перспектива за измъкване от капана на мизерията.

Здравеопазването е трета сфера на националната ни катастрофа. По-рано тази година станаха известни злочестията на певицата и писателката Лиана Антонова в „светилището“ на родната медицина – „Пирогов“. Оперираната пациентка станала жертва на лошата хигиена и вече трагично намалелия брой санитарки. Заради отказа им да й сменят памперса тя прави далеч небезобидна инфекцията при възстановяването й от операция. „Не ти сменям памперса, докато не си пикала три пъти“, такава била хигиенната норма в тази болница. Клетата жена споделила още, че в болницата няма кой да храни пациентите в безпомощно състояние. Санитарките получават трохи, масово бягат, страната остава без санитарки, което застрашава националната й сигурност, алармираха вече запознати.

Някой да си спомня по време при „мрака“ на Татовия комунизъм да е действала такава болнична норма в „Пирогов“ (или другаде)– едно санитарно обслужване на пациента при три негови пикаенията? Или пък държавата да е допускала заплаха на националната сигурност от недостига на санитарки? Докъде само я докарахме!

Доктор Стоян Георгиев завежда урологията в известна столична болница. Ето какво сподели той в интервю за агенция БГНЕС преди около година, след като посети Свиленградския регион: „Реално медицинска помощ (у нас) се получава в по-големите градове, където има излишък от медицински заведения и от медицински специалисти. В периферията хората съзнателно правят отказ от търсене на медицинска помощ. Съз-на-тел-но!... Те просто не разчитат на системата, такава психология е изработена. И се минава към ретро, знахарства, към поведения, които са от 18 век“. Също поради безпаричие.

И още: „Страната се обезлюдява. По данни на Лекарския съюз тя губи по 500 лекари годишно. Има болници с дефицит на лекари, няма цели категории лекари – детски лекари, патолози, анестезиолозите са на критичния минимум“, реди шефът на урологията във Втора градска болница д-р Стоян Георгиев, който впрочем 16 години е работил в „Пирогов“, включително и през онова време.

След 10 ноември страната и обществото ни заприличиха на кола със сбъркана механика - включваш на първа скорост, ама возилото тръгва назад. На публичната сцена акълии много, но умници малко. Медии много, а журналистика малко. Музикални предавания бол, а истинска музика – кът. Закони също много, а ред малко. Така е и със здравеопазването. Този век в страната ни били построени 138 болници - сиреч болници бол. Ама здравите хора също са кът. Според експертни оценки смъртността от 2000-та година насам е по-висока в сравнение с времето от 1934 до 1990 година. По този показател се връщаме дори към 20-те и началото на 30-те години. Е, как да тачиш дата, която сгромоляса страната ни назад с почти цял век?

Между другото, смъртността у нас е била най-ниска през „гадното и несвободно“ седмо и осмо десетилетие на миналия век, въпреки че медицината ни не е била на нивото на западната.

Уродливостта на здравеопазването ни има много лица, но всички те имат общо корен - комерсиализацията. Епикризата на д-р Стоянов (пък и не само на него) гласи, че превръщането на болниците в търговски дружества и на лекарите в еднолични търговци е една от причините за тежкото заболяване на родното здравеопазване. Медицината у нас е направо за интензивното отделение. Вярно е, че тя не се прави без пари, но заразяването й у нас с пазарното невежество само вдигна показателите на националната катастрофа.

Ако се огледаме, мрачни са нещата и в други сфери – особено в образованието, но също и в културата, правосъдието, полицията, медиите, обществените нагласи, в ценностите на хората, особено на политиците, но и на по-младите поколения. Сладко ли ни е, че иначе тезгяхите пращат от портокали и банани? Че по улиците ни фучат скъпи возила? Или че сградите ни лъщят от хайтек материали?

На 10 ноември България беше една прилична сграда, която несъмнено се нуждаеше от ремонт и от вдигане с етаж-два. Само че демоните и бесните у нас под ремонт разбираха избиване и на носещите колони. В резултат вместо с етаж-два по-висока, сградата се оказа в развалини – особено в икономиката. Точно като онази рухнала страда на улица „Алабин“ в столичния център, под чийто развалини намериха смъртта се две млади жени. Те не оцеляха, ще оцелее ли и българският род под развалините на 10 ноември?

За един век страната ни преживя три национални катастрофи. И макар да се е възраждала, ще й останат ли сили да понесе и сегашната? Ще излезе от интензивното на историята? И как - на крака или в инвалидна количка?