/Поглед.инфо/ Не знам точно къде е щабът, затова писмото е открито. Щаб обаче със сигурност има. Иначе откъде толкова революционен хъс в социалните мрежи? „Да ги изметем!“, „Да хващаме гората!“, „Къде раздават калашниците?“ – и това е само малка част от призивния арсенал на революцията.

Скъпи революционери,

Да ви призная, и на мен ми се хваща гората! То такова разминаване между желано и действително, направо не е вярно! Обаче.

Кажете, без да се вторачвате в родовата си история и политическите си емоции, какви да сложим? Пробвахме с леви, пробвахме с десни. Пробвахме с извънпарламентарни и едва излюпени. НДСВ кои бяха? Никои, един сал цар отпреде, и хоп! – управляващи! ГЕРБ кои бяха? Сал един генерал отпреде, и хоп! – управляващи! Това ако не е генерална промяна, какво друго е? Основно измитане на старите в името на нещо тотално ново. Е, няма друг толкова революционен народ! Няма...

Новите, когато дойдат на власт започват като грамофонни плочи: „Ама то с магическа пръчка не става!“, „Леле, какво лошо наследство!“... и други разсъдъчни възклицания.

През последните двайсет години, който и да управлява – все същото. Като някаква талига сме, затънала в яко издълбан коловоз. Сменяш конете, те дърпат, ама посоката една и съща. Мизерията същата, неравенствата се задълбочават, призовите места в черни класации се множат. И не си мислете, че има дъно. Докато стигнем Сомалия, има още много да дълбаем. А то и Сомалия има накъде да дълбае!

А сега ще ви обясня защо

да се променят нещата, не е проста работа,
дори е невъзможна

За да става все пак нещо от това, дето с магическа пръчка не става, на държавата ѝ трябват пари. Откъде? И тук, за да е по-просто, дори няма да споменавам за възможна по-силна икономика. Само за преразпределение ще кажа две приказки. Да погледнем другите европейски страни. Не Германия и Франция, а тези от нашата черга. Унгария разпределя чрез бюджета си 49% от Брутния вътрешен продукт (БВП) на страната, Сърбия – 43%, Хърватия – 43%, Естония – 41%.

А България? 36%!

Ако разпределяме толкова, колкото е средното за ЕС, нашият бюджет ще бъде с 9 млрд. лв. по-голям. Нали се сещате колко неща повече могат да се направят с още 9 млрд?

Ние обаче искаме от държавата, ама не ѝ даваме

То е все едно да накараш някого да прекопае бързо и качествено нивата, но вместо мотика, да му дадеш тесла.

Сега питаме: как парите в бюджета могат да станат с 8- 9 млрд. повече? Чрез данъците, разбира се. Значи... „Да се увеличат данъците? О-о, не!“, ще извикат вкупом политиците.

Интересен народ сме. Преди 2007 г. много експерти смятаха за налудничаво данъкът общ доход и данъкът печалба да се свалят на 10%. Сега изглежда налудничаво обратното.

Да се анатемосва увеличаването на данъците е лесно. Това било „опит за грабеж“, „да бръкнеш в джоба на честните трудови хора“, „да накажеш инициативните“, „да стимулираш мързеливите“, „да сложиш прът в колелата на предприемчивите“, „да разшириш сивата икономика“...

Всъщност обаче става дума не просто и не за всякакво увеличаване на данъците. Напротив, за някои, за най-нискодоходните, трябва дори облекчаване чрез необлагаем минимум. И прогресивна скала.

А данък печалба? Представяте ли си въобще опит за вдигане на корпоративния данък? Да се опиташ да събираш повече пари от едрия бизнес? Как ще реагират силните медии, които са си крупни предприятия? Да им отнемеш пари и да чакаш разбиране от тях? „Лет ит би“ и вувузели! Ще те попилеят за две седмици. Да посегнеш на парите на богатите, е все едно да си отрежеш клона... Да бръкнеш в джоба на този, който те е вкарал в политиката, да ухапеш ръката, от която ядеш и пиеш, да бръкнеш в крайна сметка и в собствения си джоб. Някой лично ще ти благодари ли?

Ще попитате как така в „белите“ държави държат висок данък за най-богатите? Заварено положение. Отвоювано. Обществата са водили битки, за да накарат своите богати да участват в общото дело с по-сериозни суми. У нас дори не се спори.

Сега за друго. Има действия, които носят плодове след години. Някои след много години. Да вземем демографския проблем. Всички го констатират, обсъждат го, жонглират с него. А реални стъпки – никакви.

Две неща са важни за раждаемостта – да виждаш някаква стабилност в бъдещето и да усещаш, че нов член на семейството няма да влоши стандарта ти на живот. През 1950 г., например, у нас са родени 180 хиляди деца. Три пъти повече отколкото през миналата година. В епохата на усилено строителство на „новия живот“ хората просто са вярвали в по-доброто бъдеще на страната.

Днес, ако за всяко дете родителите получават, да кажем, по 400 лева месечно, доста семейства биха се решили да имат още едно дете. Не са много пари, но създават чувство за лична стабилност. Такава сума на дете ще струва на държавата от порядъка на 300 млн. лева годишно. Ако тези „майчински“ се дават само на майки с определен образователен ценз, да речем завършено средно образование, сумата ще бъде и по-малка.

Казахме, че ако държавата ни събира колкото средното в Европа, тя ще разполага с едни 8-9 млрд. повече. Тогава и 500 лева на дете месечно няма да са страшни. Вие представяте ли си, ако за дете на образована майка се плащат по 500 лева месечно? А по 1000 за две деца? Всичко е въпрос на приоритети. Но дори дебати няма за такива пари.

Вярно, на следващата година тези пари ще се удвоят, после утроят... А държавата би могла да създаде и специални предприятия, печалбите от които да бъдат акумулирани за тези цели. Може и специален демографски данък да бъде въведен. Трябва кураж обаче!

В действителност нашите политици

България си ги устройва и такава, каквато е

Не го казват, друго говорят, редят лозунги, но поведението им ги издава. Устройва тези, които са на власт. Ще устройва и тези, които ще дойдат утре. С какво по-точно?

Първо, държавата се управлява сравнително лесно. Валутният борд я лишава от собствена парична политика. Без борд ще е по-сложно. Властта поддържа балансиран бюджет. Ако си позволи дефицит, ще си създаде рискове за бъдещето. А рисковете изискват по-задълбочено мислене. Затова по-добре да режем „живо месо“.

България не се бори за свои специфични интереси в ЕС. Това изисква усилия. А защо да се полага това усилие? Собствената политика усложнява нещата. На нашите политици такава сложност не им е нужна. Депутатите слушат Министерския съвет, Министерският съвет слуша премиера, премиерът слуша началниците от Брюксел и Вашингтон и нещата са си по местата.

Ама много показатели се влошавали – образователни, здравни, демографски... Може, но това са инерционни системи, няма да рухнат отведнъж. Образованието ни се срива вече близо 30 години, владеем последните места по грамотност, нямаме професионално подготвени млади хора. Но някакво образование имаме, нали? Има още много мегдан да се влошава.

И с другите сфери е така. „Не можем да му мислим какво ще бъде след 30-50 години, и да взимаме някакви мерки отсега!“ Така всъщност мислят политиците.

За да има промяна,

гръбнакът на политическата прослойка трябва да се изживява като субект на процесите

Като творец на бъдещето на нацията. Ние кога всъщност сме се чувствали като субект на своето развитие, на своята посока? Днес за нас такъв субект е Европейският съюз, преди беше Съветският. В цялата ни хилядолетна история я има – я не 4-5 века на собствена субектност. Като няма чувство за субектност, няма и напън!

Така че, скъпи революционери, не ме карайте да измитам никого от властта!

За да бъдем адекватни, важно е да осъзнаем, че политическата каста не се впечатлява от катастрофичните картини, които рисуваме ката ден! А това е архиважно за поведенческата й мотивация.

Щели сме да станем след няколко десетилетия 6 милиона, после 5 милиона! И какво от това? В Андора са 70 хиляди и пак са държава, и то каква! Ще останем по-малко, голяма работа! Здравеопазването имало много дефекти! Като добавим към това мизерните пенсии на поне един милион пенсионери, се очертава геноцид. Ама, хайде да не се плашим толкова с него! Това все пак е един естествен геноцид, не е избиване на населението, я! Ще започнат да умират пенсионерите по-систематично, ще падне средната продължителност на живота, но няма да стигнем до положението на Афганистан, където тя е 50 години! Така по един естествен начин ще се подобри демографската структура на българското население.

Тогава и пенсиите могат да се увеличат. Ето например, пак Афганистан ще посоча, там хората над 55 години са 6% от населението, а при нас – над 30%! Представяте ли си и в България да са само 6%?

Друго, щяло едно малцинство да стане мнозинство. И какво толкова страшно? А и без особено образование пак ще я караме! Обслужващ персонал на такова прекрасно за туризъм място, не е чак толкова лошо. Знаете ли колко народи по света са ги превърнали в обслужващ персонал? И те не са непременно най-нещастните! Вижте класациите за самоусещане за щастие! В Нигерия средно до 50 години живеят и 70% от населението е под границата на бедност, а в класацията за щастие – с десет позиции пред нас... Така, че хайде да не се плашим толкова!

Казват: “Нямали сме образ на бъдещето!” Хайде, де! Ще ви дам образ на бъдещето. 4-5 милиона си живеем, разнасяме чайове и хавлиени кърпи на финландските баби по минералните извори, бачкаме аутсорсинг – разни кабели за автомобили, харчим парите на децата и внуците, отишли в чужбина, и щракаме с пръсти. Някои ще кажат, че този образ на бъдещето е лош! Въпрос на вкус.

Има и друг път, но той е труден

Изисква сериозни усилия и време. И няма нищо общо с революциите, Балкана и калашниците. Няма нищо общо и с отрицанието на партиите.

Съществува друг тип хора, които по принцип са готови да рискуват и да се занимават със сложни задачи. Те трябва да бъдат намерени, стимулирани и подкрепяни. Особено в партиите и особено във водещите партии. Тук средният партиен ешелон на партиите играе ключова роля.

Нещо важно - голяма взискателност към партийните елити с конкретни и изпълними претенции, а не просто с ругатни. Динамични поощрения и наказания на избори. У нас политиците все още нямат усещането, че изборните им успехи и провали утре зависят от конкретното им поведение днес.

Друго отношение към малките партии. Търсене и в тях на новия тип политик. И много, много работа на т. нар. интелектуален елит, който не иска да се занимава с политика, но би искал да въздейства на своето общество. Много дискусии, много дискусии! Защото днес дори читави дискусии няма. Няма търсене. Няма извеждане на сериозните проблеми и тяхното разнищване.

Това е сериозен път. Качествени промени в партиите и около партиите в т. нар. гражданското общество. Много труден път. Дори на мнозина им изглежда невъзможен. Дори не може да се каже точно откъде да се подхване. И по този въпрос трябва много мисъл, много говорене, много енергия и много медийни усилия.

Това е път по стръмното, но в България нещо хубаво се е случвало само тогава, когато нейните синове и дъщери са хващали стръмни пътища. Другото е това, което е. Лесното, спокойното, равното. Това без особени усилия. Само не чакайте от него революционни промени към по-добро. От него може да се очаква само същото, с готовност за леки влошавания. Подчертавам – „с леки“, за да ми е по-леко.