/Поглед.инфо/ Толкова много шум се вдигна от двете страни на границата ни с Македония във връзка с изказването на Зоран Заев, че „Илинденското въстание е македонско“, че се загуби „червената нишка“ в сивата зона, както казват за нашата външна политика. Сива, защото била далеч от политика на независима т.е. суверенна държава. За Македония мъката се оказа референдумска и там страстите се нажежиха до степен, че освен „предатели“, „родоотстъпници“ или „жертви на миналото“ и „путинисти“, друго трудно може да се открои като експертно мнение.

Познато, нали? Ако „Дер Щандарт“ пише, че „всички искат да влияят на Балканите“ и има своите доводи, които не се различават много-много от познатото западно мислене по въпроса, включително „Русия използва слабостта на другите“ и е нервна заради възможността Македония да се присъедини към НАТО, у нас обществото се интересува преди всичко /щом стане дума за Македония/ какво още от общите ни корени управниците ни ще предоставят с мълчание на малкия ни съсед, за да се получи в определения срок членството в Алианса. Подобни твърдения се обосновават и с ново изказване на македонския премиер, което засяга вече т.н. македонски език, а именно „Македонският език ще бъде официален език в съюз с 500 млн жители“. А в наш всекидневник се публикуват туристически реклами с призив „Защо Македония трябва да бъде следващата ви дестинация“ като се посочва, че задължително трябва да се посети близкия до Охрид манастир „Св.Наум“, чийто основоположник, Наум - средновековен писател и учител, бил „един от основоположниците на славянската и македонска писменост и просвета“. Манастирът наистина е забележителен, добре поддържан и впечатлява дори с разхождащи се на свобода охранени красиви пауни, но има нещо объркващо с тази реклама. Поне за онези българи, които добре са учили история в по-други времена. Разбираемо е защо Зоран Заев прави подобни изказвания. За него референдумът, на който македонските граждани трябва да подкрепят или отхвърлят сключения договор за името с Гърция е въпрос едва ли не на живот и смърт. Както се казва, приобщава към задачата си и онези, които десетилетия след Втората световна война са израснали с манипулациите на историята в български ущърб. Или както казва бившият ни посланик в Белград, Райко Николов, в публикувани наскоро негови мисли в собствен дневник, „през 1982г парламентът в Белград за пръв път прие резолюция с искане да признаем съществуването на македонска нация и македонско малцинство в Пиринска Македония“, но и „докога ще крием от българските читатели какво говорят другите за нас“. Да „крушката си има опашка“ и времената са други. Дали? В Македония бурята около обявения за 30 септември референдум се води и с „референдумът ще сложи край на историческите лъжи“ /ама как точно?/, с „празният полет на генерала“ /за становището на нашия президент относно изказването на Заев за характера на Илинденското въстание/, с „поглед към ЕС и НАТО без да ни е важна историята, която интересува единствено България и Гърция“, с „руски мини в София и Атина“, с „путинизация на опозиционната ВМРО-ДПМНЕ“, с „изказванията на Корнелия Нинова и българският президент Румен Радев се създава проблем, който го нямаше, който събуди отново националистическите и тъмни сили от миналото, които могат да усложнят отношенията между България и Македония“, с „реален проблем, при интеграцията на Македония преди всичко в ЕС“ и се стигне до „Македония ще бъде поделена между България и Албания или между Гърция и Сърбия“ /академик Митко Манджуков, МАНУ/. Последната теза има свои привърженици и у нас, но без частта „между Гърция и Сърбия“. Ти да видиш в тези буреносни геополитически времена! В София Зоран Заев с изказването си успя да раздели отново управляващи и опозиция, да принуди „патриотите“, които сами се титулуват „войводи“, да се чудят как да запазят разкрачената си позиция между декларирани години наред „възрожденски идеи“ и принадлежност към управляващи с политика, която е верноподаническа към стратегиите на новите братя /според повечето мнения в социалните мрежи/. И темата Македония и нашите български интереси в тази връзка стана отново такава мъгла, че наистина някои ще уловят риба в тази мътна вода. Сигурното е, че няма да сме ние, българите. „Несръчната игра на политиците ни“, както някои се изразяват, но и липсата на професионализъм /къде са експертите?/ в МВнР не дава надежди за избягване на „летни банални водевили“, както определиха реакциите у нас за македонския казус някои апологети на македонския премиер. Не става въпрос за членството в НАТО, защото за ЕС е доста рано и прибързано да се говори, независимо от подчертаването точно на тази тема от Заев. Трябвало да го подкрепим и той да спечели на референдума, защото „членството на Македония в НАТО и ЕС отговаря на националните интереси на България“. Да, обаче и опозицията в Македония не е против тези членства. Тогава? Къде е уловката? Кои са играчите, които ще решат кой да води бащина дружина в Скопие т.е. да има политика в полза на чужди интереси? Та на Балканите кой ли не се бърка – САЩ, ЕС, Русия, Турция, Великобритания, дори Австрия, Саудитска Арабия и т.н. Кой от тях мисли с ползи за нас? Кой го интересува какви исторически факти защитаваме и защо? Гърците направиха каквото можаха със своя договор за името с Македония, изтъргуваха придобивки и направиха компромиси /дали?/ поради стратегически цели като ни направиха показно, както е на жаргон. Дори рискуваха влошаване отношения с Москва и ако добре се познава византийския им стил на водене на политика, няма как да не се очаква, че тяхното домино ще се получи. И с Москва ще се разберат, има причини. Пилците се броят наесен, ще почакаме. Ние публикуваме писмо на експремиера Любчо /не с „п“, разбира се/ Георгиевски, в което той дава подкрепа на „един прагматичен политик, човек, който с лекота подписа договора за приятелство с България“, въпреки „голямата съпротива в неговата партия и огромната опозиция от страна на силната ВМРО-ДПМНЕ“. Да, това е същият премиер, който подписа през 1999г споразумението за добросъседство с Иван Костов, което е в основата и на прословутия договор между Македония и България от миналата година. Странно писмо, за което масови реакции някак не се получиха нито у нас, нито в Скопие. Спекулации, че е поръчково може и да има, но кой печели от това? София, защото той застава на страната на настоящия премиер и призовава да има подкрепа за политиката му? Забележките, че не приема „такава грубост в международната дипломация“ като отказа на нашия премиер да приеме пристигналия на официално посещение в София македонски президент, Георге Иванов, както и факта, че „българските политици от 3 десетилетия мълчат за монополизирането на името „Македония“ от страна на Гърция“, не са нищо друго освен лесно да се лансира идеята, че „някой измисля проблеми, които не съществуват и сред най-крайните български среди“. Това, когато „започваме да говорим за едно съществено сближаване“, но и при „ако Илинденското въстание е водено от организация, която се нарича македонска, ако крайната цел е автономия на Македония, не можем ли да го наречем македонско?“ Ами сега? Та същият Любчо Георгиевски /кога е прибавено това „-ски“ към името му е друг въпрос/ често е споделял в профила си във фейса, че „няма спор за българския характер на Илинденското въстание“. Писмото му днес защо се появява и какво е? В същото време македонските граждани във фейса така подгряват обстановката, че объркването става повсеместно. За „най-важното събитие в новата история на Македония“, както се определя референдумът, има и мнения, че той, както и сключения договор за името, всъщност са „маска за прикриване на всички злоупотреби на актуалната власт т.е. това е параван за онези богати фирми, които например злоупотребяват с пръскането против комари“. Отговорът е, че „такива теми забулват самия референдум“. Така е във фейса! Едни казват, че референдумът е „разбираем“, а други питат „защо казват, че НАТО е зловредна организация“. Едни са убедени, че „чрез този референдум ще изчезне „македонски“ и „македонецът като такъв“ или че „ще се загуби идентичността“, а други твърдят, че „ЕС ще се разпадне, когато влезем в него“.Последното ни е познато. Доста становища има, че референдумът ще бъде манипулиран или че „ще станем васали на великите сили“. Не се спестяват виждания, че въпросът на референдумът е неясен и манипулативен. Но някои са убедени, че този референдум не е за членство в НАТО и ЕС, а за „отговор на въпроса в каква държава искаме да живеем- корумпирана, където трудът не се заплаща справедливо или децата няма да заминават зад граница, образованието ще се почита и ще има свободен достъп до здравеопазване, а съдът ще е независим и ефективен“ . Да, и ние искаме същото, които сме в НАТО и ЕС. Това било европейска практика и ако е така, тогава цената за „Северна Македония не е трудно да се плати“. Ама някои питат дали наистина НАТО и ЕС това могат да го гарантират? Не, категорично са повечето. Припомнят, че Македония 45г живя при социализъм, 27г в преход, но нямало наченки нещо да се е променило. Ако „референдумът се провали, депутатите ще го решават въпроса“, но това не означава ли, че „малцинство ще диктува на мнозинство“? Каква е алтернативата на референдума? Ако не се подкрепи договорът с Гърция? Кое е правилното? „Замразеният конфликт с Гърция“ ще остане ли замразен, когато и „ледът на Арктика се топи днес“ питат мислещи македонски граждани. Така ли „Македония ще остане вечна“, както пише на множеството билбордове по Вардара? Или ще „остане замръзнала в Скопската бара“? Не е изненада, че има и „ние сами трябва да си решим проблемите, защото иначе друг ще дойде и ще ни ги реши, както например при Балканската война и после при Първата световна“. При такива тези ние какво да кажем? Да четем македонските социални мрежи и да се смълчаваме? Въпросът е наистина кой ще ни решава македонските проблеми, които ние сами неуспяваме или не умеем да преценим своевременно и да ги съобразим с интересите си. По Вардара спорят като в София, на ако това не ни разединява, не противопоставя обществата, може и да се окаже здравословно. Хората се умориха от вечни спорове без изход. А управляващите са длъжни да ги решават, ако могат, разбира се. Иначе историята го е казала. Дали ще стане с анекс към Договора за добросъседство с Македония, както вече се предложи първо от президента Радев? Идеята заслужава внимание, защото тя е изход. Поне да се пресекат опасенията, че в бъдеще може да имаме проблеми. Защото не сме успели да си гарантираме достатъчно интересите си навреме. То вярно, че „бързата кучка слепи ги ражда“, но чак да сме слепци! Помайването и мълчанието не е изход. Думите на Заев, увеличаващи се, не носят увереност, че контролираме ситуацията. Нали беше личен приятел на премиера? Да пробваме приятелството, налага се. А референдумът си е македонска работа. Да не стане „българска“, че тогава как ще се отличават от нас?