/Поглед.инфо/ Такова стълпотворение от вишестоящи гости Скопие не е виждало и по времето на Тито. То не беше Курц, Меркел, Столтенберг, а преди това вице-президента Майк Пенс и помощник-държавни секретари на САЩ, че информацията за преименуване на улица в македонската столица на името на Столтенберг-баща някак мина без коментари в медиите. Нормално, то и в Прищина има голям паметник, приживе, на Бил Клинтън. Да не говорим, че там и бутик за дрехи се казва Хилари Клинтън. Може да се приеме за балкански синдром. Особено когато става въпрос за НАТО и онзи натиск, който е позволен само на западни страни.
Референдумът за новото име на страната на 30 септември, който ще гарантира срочното приемане на вече Северна Македония в НАТО изглежда изнервя новите съюзници, че те вече се прескачат в Скопие, за да подкрепят правителството на Заев и да призовават гражданите масово да участват в допитването дали приемат членството в Алианса и ЕС чрез договора за името с Атина. Страната не само трябва да влезе в НАТО. Това трябва да стене с масова обществена подкрепа, защото иначе ще се окажат прави онези, които твърдят, че елитите на Балканите са на светлинни години от народите си т.е. хората не одобряват управниците си, но те са избраните. За национални интереси говорят всички, но никой не ги конкретизира и то стратегически. Важното е „ако не сме ние, тук ще са други“ /по австрийския канцлер Курц/ и визира Русия и Турция. Е, сеща се и за Китай, но някак периферно. За влияние на ислямистки радикализирани елементи и безбройни нови джамии в региона няма слова. Гостите обещават мед и масло в замяна на членство, а най-вече инвестиции и европейски пазар за македонските стоки /по думи на премиера Зоран Заев/. Това ние най-добре си го знаем, особено на практика. Най-вече след посещение в суперите, които са в повечето случаи на наши съюзници. Засега българите от граничните ни селища пазаруват в съседни македонски, защото там е по-евтино и зеленчуците и плодовете са „като на баба от онова време“. Но баба казваше, че „всичко е до време“. Тя визираше мераците на дядо, но сега иде реч за друго и гражданите на Повардарието ще го изпитат на гърба си. Членството им е в кърпа вързано, каквито и страхове да тресат правителството в Скопие. Практиките в това отношение са известни и се прилагат не само на Балканите. Не е ясно само защо и президентът Тръмп се налага да подкрепя чрез традиционния туит договора между Атина и Скопие за името. Договорът е факт и няма спор, че е 1 на 0 за гърците. Никой не се сеща за нашия договор, който беше пръв за разчистване на пътя на Скопие към НАТО. И бе подписан веднага. Като по команда. Просто се стъпи върху споразумението от 1999г между правителствата на Иван Костов и Любчо Георгиев /не Люпчо, все пак!/ Ние първи признахме и независима Македония, но какво от това? После някой реши, че нямаме отношение към спора за името между Атина и Скопие, че не се налага поне да бъдем нещо като официален наблюдател в преговорите и подписването на самия договор. Имаме основания, исторически, географски и човешки, известно е. Отрезвяване настъпи едва като станаха известни на обществото ни клаузите от договора между Гърция и Македония. После дойдоха онези изказвания на Зоран Заев за характера на Илинденско- Преображенското въстание и забравянето да включи сред организаторите и участниците във въстанието българите от Вардарска Македония и това взриви мислещите нашенци. Какво да се прави, не е чел поне публикуваните записки на Джеймс Баучер, където той /на база налични документи/ информира Запада например за битки на четници на 25 май 1903г срещу турците в района на Щип. Четниците по неговите думи са водени от „двама български офицери от запаса - Бъчваров и Димитров, облечени с униформите на своя чин от българската армия“. Малък детайл от онова въстание, което ние наричаме „продължение на Априлското от 1876г“. И в двата случая битката е завършила с масово клане и бягства на населението към Отечеството-майка. Да не говорим за онзи надпис на българите от същия регион на гроба на Цар Борис ІІІ в Рилския манастир, където са написали „На Царя-Обединител от признателните българи“. Днес сме принудени да търсим внимателно думи, за да не би случайно да навредим на членството на Северна Македония в НАТО и да се правим, че онова „Северна“ няма отношение към нашата Пиринска Македония. Макар и в бъдещо време. Всички сме в съюзите на ЕС и НАТО, значи сме обединени. Това е внушението. Дали? Защо растат мнения като „Унизена България! Докога?“ /в.Труд от 6 септември/? Или премиерът изведнъж реши да се срещне с лидери на АБВ, президентът Първанов и Румен Петков, за да си говорят за Македония? Първанов като историк добре познава т.н.македонски въпрос и мнение като „да се създаде нов съвместен документ между Скопие и София, с който да се дефинира понятието обща история“ заслужава внимание. Малко като „след дъжд качулка“, но в стил „по-добре късно, отколкото никога“. Преди това президентът Радев заговори за анекс към нашия Договор за добросъседство. Значи има нещо притеснително, колкото и някои да ни уверяват, че „всяка сутрин македонецът предпочита да си купи четвъртинка бюрек с айрян вместо вестник“ т.е. мисли за корема си, а не за политика. Стари схеми, защото днес управляващите, поне на Балканите, по-често чуват гласове отвън, отколкото на народа си. Първанов сега иска „категорично да направим един нов прочит на договора, който беше подписан миналата година в частта „обща история“. Прогнозата му била „че в познатия македодонистичен дух ще продължи да се прави вреден прочит за българите“. Налага се отново да си припомним старата теза, че сме „народ, който се е прекланял само, за да се съхрани, но иначе винаги се е съмнявал във всичко“. Онези, които се усъмниха в ползите от един набързо подновен договор, който всъщност е доста общ и не гарантира стратегически интереси, бяха наречени „емоционално обременени“, независимо, че всички у нас са за европейското бъдеще на Вардарска Македония и подкрепят членството й в НАТО. Без значение какво мисли Москва по въпроса. Защото за Сърбия е известно. За НАТО в Белград не се говори, но за ЕС президентът Вучич би предпочел да бъде преди Скопие. Къде в случая е Русия, с която на думи македонският външен министър казва, че иска да имат приятелски отношения?/при среща с приключващия мандата си руски посланик в Скопие/. Как ще го правят, те си знаят. В София обаче е видно, че не знаят какво ще правят в тази ситуация, когато и ръка се подаде, и подкрепа се гарантира, и толкова прегръдки се демонстрираха пред камерите, а историята отново се оказа не обща и се замъгли въпроса за коридор Д-8, който би свързал София със Скопие чрез ж.п. линия и модерен път. Иначе в Охрид казват, че това е техния Ерусалим, а ние си знаем, че Цар Борис ІІІ е заявил на Хитлер „недейте за Охрид, това е българския Ерусалим“. Ставало въпрос, че Хитлер е настоявал Охрид да се предаде по време на Втората световна война на Албания, която е била под контрол на Италия. Сигурно затова българите в Македония са посрещали Цар Борис ІІІ с цветя и овации. Да се отворят архивите, ще се види. Комисията, създадена съгласно подписания миналата година Договор за добросъседство и сътрудничество, ще изяснява кой крив, кой прав в исторически план. И докога? Горчилката, че на практика за пореден път се проваля опит за решаване на наш национален въпрос като т.н.македонски завладява все повече българи. Как ще се излезе от ситуацията? Казва ли ти някой! Дипломатите работели, уверява ни председателят на нашата част от съвместната комисия, проф.Илчев. Дано. И дано този път да не е като предишния.
