/Поглед.инфо/ Председателството приключи. Въпросът е ще се намери ли друга тема, която да може да се отчита като „отлично представяне“ и да дава самочувствие за „и ний сме дали нещо на света“. В случая „поставяне на Западните Балкани в дневния ред на Европа“ т.е. на ЕС. Само дето дневният ред на ЕС нещо взе да става такова разтегливо понятие, че дори турският външен министър, Чавушоглу, в екзалтация от спечелени наскоро парламентарно-президентски избори от неговия президент Ердоган, заяви „видя се, че не Турция е болния човек на Европа, защото самата Европа е болен човек“. Каквато и равносметка да си правим колко успешно е нашето председателство и да си внушаваме, че постигнатото трябва да се надгражда, включително като се съхрани експертното ниво на администрацията ни, не може да не се отчете, че самото събитие протече в условия на дълбоки разломи в самия ЕС. Единството му е поставено на карта и няма сигурност за пътя, по който се движи Брюксел. Още повече, че се наблюдава модата на двустранните отношения между държавите, което поставя изградения световен ред на мултилатерализма /глобалното управление/ в позиция на отстъпление. Идеите за възход на националните държави набират все повече привърженици. Няма и как да е иначе на фона на кризата с мигрантите, търговските войни със САЩ, извиване на ръце за поемане на повече разходи за поддържане на НАТО, неизяснени позиции как да се защити ядреното споразумение с Иран, защото икономически е изгодно за големите европейски фирми, излизането на Великобритания от Съюза и налагащото се след това сътрудничество на двустранна основа, трудностите в коалицията на канцлера Меркел в Германия, възхода на т.н. популистки партии, политиката на вишеградци и какво ли още не. Отношенията с Русия са отделна тема, толкова важна, че лавирането се оказва почти невъзможно за поддържане и в бъдеще. Под сурдинка се признава, че не е изгодно Русия да е вечния враг и да носи вина за всичко случващо се по света, но санкциите се продължават. Дори и когато канцлерът Курц в Австрия казва, че „нашата политика е за изграждане на мостове“, което включва и подновен договор на ОМV с „Газпром“ до 2040г. Дори и когато се обявява, че предстои среща Тръмп/Путин в Хелзинки на 18 юли, на която има намеци от страна на американския президент, че Русия може да бъде поканена отново за член в Г-7. Споменава се нещо и за признаване на Крим за руска територия, защото „те вложиха много пари за възстановяването му през тези години“ /Тръмп в туитър/. После Държавният департамент опровергава. Знае ли човек в тези турболентни времена дали това е „практична политика“, опипване на почвата или просто е заблуждаващ ход с цел натиск в друга посока. Песков, говорител на Путин, вече отговори, че „темата няма да е в дневния ред на предстоящата среща, Крим е руски “. Поставят се точки, червени линии и не се крият интереси. Но такова скоростно обръщане на палачинката в световен мащаб не е често наблюдавано явление в областта на геополитиката.

Всъщност Лондон пръв даде гласност и приведе в изпълнение онази стратегия, чиято основа е, че „националната държава ще просперира повече самостоятелно, отколкото ако е част от някакъв многостранен формат“. Управляващата консервативна партия на Острова в по-голямата си част сигурно очаква, че след Брекзита към Кралството ще потече мед и масло, защото ще се премине към по-изгодни двустранни търговски споразумения. Но на практика не само политическият елит на страната е разделен, а и самото общество. Защото не е сигурно, че ще се получи „и вълкът сит, и агнето цяло“. В същото време изтече информация, че новият италиански премиер изразил съмнения дали ЕС ще го има през 2019г. Това при споровете за даване на дата за започване на преговорен процес на Македония за членство в ЕС и определяне като срок юни 2019г. А на хоризонта е и Китай със своя „един пояс, един път“, за който помощник-държавният секретар на САЩ, Уес Мичъл, казва, че „Пекин иска да изстиска Запада“. Е, той казва и че Русия и Китай имат за цел „да пречупят Запада“, което минавало през разединението му. Активността им била съсредоточена в Централна и Източна Европа. Тук вече става въпрос за наш регион, а дали има наша стратегия за политики в тази връзка, няма как да се знае. Известно е, че външната ни политика работи на парче и по-често тича след събитията, отколкото да има визия в дългосрочен план. Всъщност точно различните процеси и нови политики в международен план, които се наблюдават в момента, някак оставаха загърбени у нас, защото нашият поглед стигна само до Западните Балкани. Напреженията между съюзници и наши партньори нарастват във връзка с множеството нерешени проблеми, част от които е и кризата с мигрантите, а ние определено не успяваме да формулирали позиция поне по темата за периферията, която явно ни се чертае.Защото има опасения, че предстои институционализиране на периферия в ЕС, тъй като решенията се търсят „в посока доминиране на интересите на големите в Европа“, както казват експерти с опит н Брюксел. Фактът, че се търси изход чрез двустранни споразумения, за да се постигне решение за мигрантите например е достатъчен повод да се замислим, че има промени в политиките и ново позициониране на политическите сили в Европа, които поставят различни от ситуацията в Западните Балкани въпроси. Разбира се, че те са ни приоритет и точка в дневния ни ред, която бе отчетена подобаващо в Брюксел. Не е в наш интерес да ги загърбваме. В наш интерес обаче е и да сме наясно с бъдещето на ЕС и да сме участници с мнение в дебатите „Накъде отива ЕС?“ .

Именно затова да се казва, че“съединението прави силата“ не е достатъчно. Нужни са стратегии и отстояването им в дискусии или при срещи на високо ниво. Светът и регионът ни са различни, а събитията често не са в наш интерес. Правилото, че политиката следва икономически интереси или обратното, на Балканите има и друг привкус. Черна гора например стана член на НАТО и Вашингтон не само съдейства и приветства този акт, а обеща подкрепа и светло бъдеще. Руският бизнес, който години наред инвестираше в тази малка балканска страна и дори тя се наричаше „страната на Лукойл“, сега бързо се изтегля от Черна гора и продава собственост на ….турски бизнесмени. Все по-често изтичат информации за поредна сделка, която е реализирана в полза на турски предприемачи. Няма лошо, парите не миришат и „празно няма“, казват из Балканите. Но който плаща, той поръчва и музиката. Да му мислят черногорци, ако тя е ориенталска. В Белград пък откриха новата ж.п.гара в Прокоп и тя ще обслужва всички влакове от страната и чужбина. С изключение на влаковете от черногорския град Бар, който е ключово пристанище, определено в центъра на интересите на НАТО т.е. САЩ за влияние в Адриатика. Черногорци, които все пак са решили да посетят сръбската столица, ще трябва да се задоволят със старата гара в Топчидер. Тя е от преди 134г. Който може, да разчита сигнали. Някои целят да изгонят „руската мечка“ от Балканите и обвиняват Белград за съпричастност към т.н. опит за преврат в Подгорица, но не се знае какво ще получат в бъдеще. Чрез Уес Мичъл Вашингтон казва, че „САЩ ще засилят ангажиментите си към Западните Балкани“ и още, че „подкрепихме лидери, които са визионери“. Оказва се, че това са Зоран Заев и гръцкият премиер Ципрас. Допълнението, че „САЩ работят за превръщане на Гърция в стълб на стабилността в Средиземно море и на Западните Балкани“ може да се тълкува в много посоки. Потупване по рамото заради сключеното споразумение със Скопие за името, което отваря скоростно пътя на Македония към НАТО или залагане на Атина заради стратегическата география, която напоследък привлича особено подчертано Пекин? Като примери са достатъчни сделките за придобиване на собствеността на пристанището в Пирея /Китай/ или онова при Солун /Русия/, за да се илюстрира колко апетити т.е. интереси има по света. И какво „ритане по кокълчетата“ се наблюдава между геополитическите играчи и днес, включително и на Балканите. А ако към това се добави и познатото преплитане в нашия регион на католическото /западно/ влияние, на православието и исляма, балканският възел става още по-заплетен. Едва ли и модата за „двустранни спогодби“ ще може да очертае „светло бъдеще“. Както се казва, „конфликтите се разпалват само когато фитилът е услужливо запален отвън“. А на Балканите исторически е доказано, че огън лесно се пали. Дали защото икономическите интереси на Берлин в региона ще пречат по някакъв начин на военното присъствие на САЩ на Балканите или защото трябва да се блокира комуникацията между Европа и Русия /включително газовите проекти/, както и енергичното нахлуване на Китай чрез „един пояс, един път“ с цел Западна Европа, но ситуацията около нас определено изисква вече друг поглед, друга визия, различна стратегия от отстояваната само „интеграция на Западните Балкани в ЕС и НАТО“. Не против този ни приоритет, а с отчитане с предимство на собствени интереси и то с гаранция за стабилността и целостта ни в следващите поне 3-4 десетилетия. В това отношение Гърция например прави това, което й осигурява отстояване на интересите и добре изтъргува споразумението със Скопие за името. Само дни след като стана ясно, че са постигнали компромис и са се споразумели за името „Северна Македония“, от Брюксел се чу “имаме сделка с Гърция“ и гръцкият премиер Ципрас ликуваше с „Гърция си върна суверенитета след сделката за дълга“. Атина излезе от опеката на кредиторите си, започва да се финансира сама след годините на дълбока депресия, гръцкият дълг е облекчен и срокът за връщането му е удължен с 10 години, нови 15 млрд се вливат в гръцката икономика т.е. доверието към Гърция от страна на финансовите пазари е върнато. Дали по византийски или поради вековен опит, но Атина си получи „моркова“, който САЩ и ЕС, главно Берлин, й обещаваха, ако срочно се реши десетилетния спор за името на Македония. Бърза се за НАТО и то точно за датата 12-13 юли, когато има обещание Скопие да получи покана за членство в Алианса. Друг въпрос е, че този процес явно ще има продължение поради процесуални правила и предвиждани референдуми във вече „Северна Македония“, а сигурно и в Гърция. Зоран Заев, премиер на новопокръстената държава, също си получи „моркова“, който му осигурява политическо бъдеще в личен и партийно-политически план. София приветства, защото тя „бабува“ за реализиране на македонските приоритети за членство първо в НАТО, а после в ЕС, но остава неясно какво всъщност спечели от съдействието си. Съвместна комисия, която от днес ще бистри щекотливите проблеми в исторически аспект между България и Македония? Гаранция за териториалната цялост на страната, в която Пиринска Македония също е на север? Окончателно ликвидиране на т.н.македонизъм? Защитен език, идентичност и кауза „един народ в две държави“? Общо честване на празници и исторически личности, докато македонски премиер и външен министър говорят за „език със славянски произход“, „народ със славянски корени“ и са готови да наричат Кукуш Килкис, въпреки че там са родени Гоце Делчев и Христо Смирненски? Реализация на Д 8, за да се свърже чрез ж.п., магистрала и газопровод София / от Бургас/ със Скопие и оттам до Тирана и Италия? Нещо повече се говори за инвестиции в посока югоизток т.е. пътища към Истанбул или към Белград и оттам към Европа. Пряката връзка със Скопие ще се отложи отново, въпреки че чака още от Втората световна? Въпроси, които може и да имат отговор, но мислещите българи са в неведение. Просто никой не се решава да говори с конкретика. А тя не е ли в наш интерес?