/Поглед.инфо/ Изключителното съсредоточаване върху съзнателното или изкуствено раздухвано напрежение около Украйна, както и случаи като „Конвой на свободата” в Канада всъщност позволяват да се загърби фокусиране върху драматичното състояние на отношенията ни с Повардарието т.е. РСМ. Растат подозренията, че нещо се твори, нещо задкулисно, което ще даде възможност да се трасира пътя за срочно вдигане на т.н. българско вето относно започване на преговорите за присъединяване на Скопие към ЕС Не е само споделеното във ФБ мнение на премиера на РСМ, Ковачевски, който присъства тези дни на Мюнхенската конференция за сигурност. При среща в кулоарите с Блинкен, държавен секретар, той е получил уверения за „искрено желание да види заедно РСМ и България в ЕС”. Блинкен дори декларирал, че „заедно сме по-силни като съюзници в НАТО” и „дава цялостна подкрепа на диалога и приятелството между РСМ и България”. Такава среща, макар и за минути, няма как да не заслужава възторжено отразяване в социалните мрежи. Типично по македонски. Посланието е недвусмислено. Следва изпълнението. У нас сигналите са по линия на зачестили участия на познати преподаватели в СУ и т.н. атлантици из основните ТВ-канали и радио-платформи, които проповядват точно същата теза. Крайно време е да се остави т.н. кауза Македония в миналото и заедно да градим, ако може веднага, със Скопие светло бъдеще в рамките на ЕС. Така, както сме рамо до рамо в НАТО, което гарантира сигурност и за региона. Без значение, че зачестяват информации как от Балканите към Украйна се изпращат бойци, което не изглежда да осигурява омиротворяване и не гарантира деескалация. Но щом се налага мощно да се облъчват мислещите българи с призиви, че „новият подход” и „новата гъвкава политика” по отношение на Повардарието е полезния за България ход, подкрепян от целокупния Запад, значи ножът наистина е опрял до кокъла. Историята не е на мода. Корените само пречат. Нима има някакво значение, че Стамболийски е счупил писалката, с която е подписал Ньойския договор, осакатил териториялно и в човешки ресурс България след Първата световна война? За целта той е бил подходящия премиер. Още повече, че на връщане от Париж на гарата в Белград е заявил на сръбските посрещачи, че „на нас не ни трябва Македония”.
Сигурно затова напоследък медиите ни, сякаш по команда, спряха да информират в подробности какво „творят” по въпроса управляващи и опозиция в Повардарието. Само отстранения като посредник в процеса за преодоляване на проблемите между двете страни, Владо Бучковски, дава пространни интервюта у нас, в които няма как да каже нещо друго освен, че е оптимист и че „Гоце Делчев е македонец”. Другото остава между редовете. Не в наша полза, естествено. Заявява, но не убеждава. И българите не са убедени, че тези поръчкови политики са в съответствие с националния интерес, но цени, газ, епидемия и мизерия така сковават души и сърца, че дори Македония не е в състояние да предизвика адекватна реакция. Добре подбран момент, а после кой откъде е. Срещата на премиера ни с френския президент Макрон също е сигнал, че „поне до края на годината, ако не във френското, поне в чешкото председателство, ветото ще бъде вдигнато”. Иначе, казва Бучковски, „влизаме в гръцкия сценарий”. Ама ние какво печелим, когато някой бърза? Ще пътуваме със самолет до Скопие, може и до Тирана и ще получим обещания, които ще чакаме да се изпълняват години? Защо сме скептични ли? Защото сме сърбали тази попара. И не само от страна на Скопие. Атовете се ритат не от вчера, но ние едва сме успявали да се съхраним след поредица вътрешни предателства и чужд натиск заради собствени интереси.
Разбира се, че не са без значение усилията на наши ентусиасти да даваг гласност на историческите факти, да публикуват материали на организациите на македонските българи в САШ, Канада и Австралия, да информират за случилото се след 1945 г обезбългаряване на населението в Повардарието, за насилието над онези, които не са се отказвали от своя български етнос, да реагират на днешни антибългарски настроения и деяния в РСМ сред елит и маргинализирани граждани Но това достатъчно ли е, за да се излезе с достойнство от ситуацията? Или решението ще бъде опаковано в станиол от красиви обещания и слова за бъдещи прпдобивки? Независимо от надъхването с анти-настроения, трябва да се признае, че гражданите от двете страни на границата години наред живеят в добросъседство, търгуват помежду си, поддържат роднински връзки и предпочитет да загърбват речите на политиците. Дали в Охрид, или в Банско,те еднакво харесват добрата трапеза и качествената ракия. Това не могат да ни го вземат, колкото и геополитически интереси да ни се налага да спазваме.
Всъщност ако се видят срещите на премиера ни в Мюнхен, няма как да се усъмним в поддържането на цивилизационния ни избор – с лидерите на Косово, Молдова, Грузия, Украйна и т.н. Няколко разменени думи с Блинкен и Борис Джонсън. Външната ни министърка ще посети Киев с участие на представители от балтийските страни. Няма лошо. И втечнен газ ще ползваме. Въпросът е къде остана традиционната външна политика на България, с която сме успели да оцелеем близо 1400 години? Макар и голяма част от тях под чужда власт или при чужд диктат. Колкото и да ни е тежко в тези ковид-времена, българите държим на достойнство, чест и история. За Повардарието това е условие. Трябва да се знае. Иначе бизнесът си е бизнес. Той ще си върви. Колкото и да му се пречи.
