/Поглед.инфо/ На 1 април 2020 г. се навършват 100 години от рождението на големия български учен, мислител и държавник академик Евгени Матеев, eдин от най-видните представители на марксистката икономическа наука у нас.

За днешното младо поколение на България името на Академика, даже и да са го чували, често пъти не носи някаква съществена информация. За това е нужно да се даде кратък преглед на жизнения и творчески път на учения, представляващ най-значимите български икономисти в историята на Родината ни.

Детство и младежки години - Роден е в гр. Търговище. Още не навършил двадесет години през 1940 г. става член на РМС (Работническия младежки съюз). Завършва право в Софийския университет през 1943 г. Младостта не му пречи да демонстрира социална зрялост и гражданска смелост. Като студент провежда публичен диспут по политико-икономически въпроси с известния на времето професор Симеон Демостенов;

По пътя на развитието като преподавател, учен и творец - След 9 септември 1944 г. в условията на революционни промени в България Е.Матеев започва работа като журналист. Много скоро, обаче, започва да го влече икономическата наука. Откроява се като млад и подаващ надежди преподавател и изследовател в създадения през 1947 г. Факултет за стопански и социални науки при Софийския университет. Същият през 1952 г. се преобразува в самостоятелно висше училище под името Висш икономически институт (ВИИ), една година по-късно наименован "Карл Маркс" - днес Университет за национално и световно стопанство/УНСС/. Именно в това учебно заведение създава катедра „Народностопанско планиране“

През 1949 г. с група икономисти се нарежда сред основателите на Икономическия институт /днес Институт за икономически изследвания/ при БАН /Българската Академия на науките/, където оглавява секцията „Разширено социалистическо възпроизводство“. Осъществява стремително израстване като се утвърждава като професор през 1950 г., едва навършил 30 години.

През тези години започва да разработва и адаптира към българските условия “Input – Output” метода на носителя на Нобелова награда изследователя от САЩ с руски произход Василий Леонтиев. Този метод е познат у нас под наименованието „Баланс на междуотраслевите връзки“. Последният има три израза – стойностен, натурален и трудов.

Евгени Матеев чрез техническите коефициенти, т.е. коефициентите на пълните разходи постига съпоставимост между трите израза (баланса) и така се постига нов, четвърти - обобщаващ баланс на народното стопанство. Този метод е предназначен да анализира производството и разпределението на ресурси и продукти на различни нива - от отделното предприятие до национална икономика като цяло. Същият позволява координирано и вътрешно балансирано планиране на производството.

Тази негова творческа дейност, имаща значителен практически ефект, се превръща в трамплин за по-нататъшно академично израстване. През 60-те години на ХХ век академик Евгени Матеев е един от първите председатели на Висшата Атестационна комисия(ВАК). През 1967 г. Е. Матеев е избран за действителен член на БАН. Междувременно експертните му знания и творчески възможности създават условия той да бъде привлечен в държавните органи, осъществяващи икономическата политика на НРБългария.

Като напълно зрял изследовател той се ориентира към разработката и на други важни проблеми на социално-икономическото развитие на страната, в които внася оригинални идеи с практическа насоченост. Така, например, академик Евгени Матеев открива важни допирни точки между икономика и технология. Тези точки не са нито икономика, нито технология, но са важни фактори за въздействия и взаимодействия между тях. Поради това трябва да се имат предвид при управлението на икономиката.

Академикът също така доказва, че производителността на труда е основен фактор и показател на икономическата динамика. Едновременно с това извежда изключително важната зависимост, че усъвършенстването на пропорциите в икономиката, води до нарастването на производителността, както и обратното. През този период той подготвя и публикува 26 монографии и над 200 студии и статии с общ обем над 10 000 страници.Тази негова дейност получава признателност и в чужбина - през 1975 г. АН на СССР избира академик Матеев за свой постоянен чуждестранен член.

Сред научните постижения на академик Евгени Матеев е нужно да споменем и това, че той взема активно участие във формирането на научната политика на страната, когато в България се демонстрират постижения на световно равнище;

Ръководител в сферата на икономическата политика, държавник и международен деец – Академик Е.Матеев в качеството си на учен-икономист заема висши държавни постове: подпредседател и председател на Държавната планова комисия (1951-52 и 1960-62), министър (1963-66), член на Държавния съвет (1974-81). Народен представител е в 4-то, 3-то, 6-то и 7-мо Народни събрания. Той е един от тези, които изграждат държавните органи у нас, имащи отношение към провеждането на икономическата политика на Родината ни, когато се постига устремно икономическо развитие, а България е сред най-динамичните икономики не само в Европа, но и по света.

Неговият опит, значителен експертен потенциал и творчески идеи са причината той да бъде привлечен да работи на международно равнище. От 1966 година е представител на Народна Република България в Икономическата комисия на ООН за Европа, където неговия интелект е високо оценен - в периода 1968-71 г. е избран за под-председател, а по-късно и за председател на Общото събрание на същата комисия.

По-същото време като народен представител става председател на българската група в Интерпарламентарния съюз. Междувременно става инициатор за създаването на международен изследователски Институт по проблемите на икономиката и управлението със седалище във Виена, Австрия като място, където съвместно да работят специалисти от Изтока и Запада.

Дейност и творчество в условията на т.нар. „перестройка“ и началото на прехода – През 1985 г. в СССР бе започната от М. Горбачов т.нар. „перестройка“. В рамките на същата е разпуснат Съветът за икономическа взаимопомощ/СИВ/, т.е. икономическия интеграционен механизъм на източноевропейския социализъм, както и отбранителния съюз известен като „Организация на Варшавския договор“/ОВД/. На практика целенасочено е разрушена т.нар. „социалистическа общност“, чието ядро бяха СССР и страните на източноевропейския социализъм.

По този начин НРБългария бе лишена от всякаква външна политическа, социално-икономическа и военна подкрепа. „Перестройката“ на Горбачов инициира т.нар. „преход“, обявил за своя цел въвеждането на неолибералните „пазарна икономика“ и „демокрация“, а именно:

  • Абсолютно изключване на държавата от социално-икономическото възпроизводство. Нещо повече, всякаква държавна роля бе обявена едва ли не за вредна;

  • Отказ от всякаква проектност и планомерност в стопанското функциониране, т.е. нека търсенето и предлагането на самостоятелните стопански субекти единствени да определят икономическата динамика;

  • Еманципацията на стопанските субекти на микроравнище, т.е. самостоятелното функциониране на горните да се гарантира единствено чрез „шокова приватизация“. В случая последната означаваше и бе проведена като предаване на собствеността на тези стопански субекти в частни ръце, т.е. на малка група хора, близки до политическата власт, независимо коя я държи в дадения момент. Като правило това често пъти бе извършвано в пълно противоречие с всякаква икономическа логика и стойностни съображения. Но също така и в ущърб на съхраняване на ядрото на националното икономическо пространство като условие за защита на дългосрочните националните интереси.

Именно тази така наивно разбирана „пазарна икономика“ бе разглеждана от маса интелектуалци и интелигенти у нас, включително икономисти, политически и стопански дейци, и други подобни, като панацея. „Пенкилер лекарство“, което ще оправи автоматически/прословутата невидима ръка на пазара/ проблемите, присъщи на системата на директивното планиране, както и тези причинени от шоковата загуба на икономически партньори и пазари на Изток. Но най-вече се виждаше като безалтернативна и не подлежаща на критика и дискусия перспектива за бъдещото икономическо развитие на България.

Именно от тази позиция някои такива икономисти твърдят, че още през втората половина на 80-те години „гласът на Евгени Матеев звучеше все по-архаично..., ставаше ясно, че управляемостта на плановата система е мит.“(вж. Аврамов Румен. „Ретроспекция за Академика“, В. Култура - Брой 13 (2850), 08 април 2010 г.).

В първите години на прехода още докато е жив Академикът, мътният поток на антикомунистическата, антисоциалистическата вихрушка се опита да „окаля“ и неговото име. В уж задочния спор между „плановици“ и „пазарници“ такива като него бяха обявявани за носители на „тъмно социалистическо минало“, отклонило страната ни от универсалната магистрала на човешкото развитие, представена от Запада.

Ето защо е нужно да се разгледат идеите издигани от академик Евгени Матеев именно в разломните времена на „перестройка“ и „преход“. На тази база, сравнявайки със световната практика, да се направи оценка доколко неговата „мисъл е архаична“. Във фундаментален труд от това време „Структура и управление на икономическата система“. ДИ „Наука и изкуство”, София, 1987, Академикът предлага държавата да задава само определени ключови параметъра. Самата икономическа единица, базирана на обществената форма на собственост, следва автономно да планира дейността си, да реализира плана, като се ръководи от целите по постигане на ефективност и ефикасност. С други думи неговото предложение е да се трансформира централизираното директивно планиране в индикативно планиране. Академик Матеев става носител на иновативна идея, а именно необходимостта от конкуренция на плановете, т.е. конкуренция на стратегиите за развитие на автономните стопански единици, базирани на обществени форми на собственост.

В същия този труд той прави важно разграничение с голяма методологическа мощ – разграничава обществената собственост от държавната такава. Трябва да отбележим важен момент, който особено за младия читател, който не е живял във времето на обществото на „държавния социализъм“, е на практика трудно уловим и разбираем. А именно разбирането, че „социалистичността“ в план форми на собственост и начин на функциониране на тази собственост се изразява най-вече чрез т.нар. централизирани форми на държавна собственост. Даже кооперативните форми на собственост като колективни и неексплоататорски такива се разглеждаха като не достатъчно отговарящи на това разбиране за „социалистичност“.

Следва, обаче, да отбележим, че такъв ограничен поглед, който свежда обществената собственост единствено до държавната, продължава да битува у нас и до днес. Несъмнено идеята, че не трябва да се отъждествява обществената форма на собственост единствено с държавната не е на академик Евгени Матеев. Но факта, че Академикът излезе с такава идея, като се има предвид неговия обществен авторитет, можеше да изиграе важна роля за позитивното развитие на стопанството на нашата страна в преломния момент, какъвто настъпи в края на 80-те и началото на 90-те години на ХХ век. При условие, обаче, ако „перестройчиците“, както и техните опоненти от края на 80-те години на ХХ век - т.нар. „демократи“, бяха достатъчно интелигентни, както и личности с патриотично съзнание, а не изпълнители на чужди воли и слуги на чужди интереси.

С други думи той говори за гъвкав синтез между план и пазар, при което държавата влияе върху икономическото развитие чрез зададените параметри, които нямат адресен характер. При което пазарните стопански субекти могат в своето мнозинство да са основават на различни обществени или неексплоататорски форми на собственост – национални, държавни, кооперативни, колективни, общински и частно-трудови предприятия. Именно това са ключовите творчески идеи, станали концептуалното ядро на неговата монография „Структура и управление на икономическата система“.

Тук, когато коментираме идеите на академик Матеев в този период, не може да пренебрегваме един важен момент – съзвучието на тези идеи с практиката на страните на т.нар. „пазарен социализъм“ – Китайската народна република/КНР/ и Социалистическа република Виетнам. Последните осъществиха планово-пазарен синтез, запазвайки ролята на държавата и обществените форми на собственост в стопанското функциониране.

В резултат на това през последните почти три десетилетия те демонстрираха не просто превъзхождаща социално-икономическа динамика по сравнение със страните на социализма от бившия СССР и Източна Европа. Последните се превърнаха в периферийни и полупериферийни капиталистически страни. Мнозинстото то тях се характеризират с олигархичен тип политико-икономически системи, значителен дял бедно и обедняващо и поради това намаляващо население. Ако в предишните времена тези страни хвърляха усилия за технологическо догонване на Западните икономики, днес подобни усилия са почти доведени до нулево равнище, което на практика увековечава тяхната технологическа изостаналост. Но в случая по-важното даже е това, че моделът на „пазарния социализъм“ се оказа превъзходящ даже по отношение на неолибералните модели на функциониране в центъра на Западния свят – САЩ и Западна Европа. За сравнение ще кажем само, че за периода 1990-2018 г. Китай се превърна в най-динамично развиващата се страна в света, като увеличи своя брутен вътрешен продукт (БВП), изчислен по паритет на покупателната способност(ППС) през този период 21,6 пъти. КНР от 6-та икономика в света през 1999 г. се превърна в първа сила през есента на 2014 г. За сравнение световната икономика за същите години нараства 3,7 пъти, икономиката на Индия - 6,27 пъти, САЩ - 2,44 пъти, Русия - 2,37 пъти, Германия - 1.92 пъти, а Япония - 1,27 пъти.

Нужно е да се отбележи, че съзвучието на идеите на Академика с практиката на страните на пазарния социализъм, не означава пълна идентичност. Такава не може да има, доколкото се различават вътрешните условия – политически, икономически, технологически, социо-културни и прочее. Различни са не само времето, общата обстановка, но и международните фактори.

Въпреки тези сериозни различия е просто учудващо съзвучието между идеите, издигнати от големия български учен от една страна, както и концепциите, и практиките на КНР и СРВ, от друга. В основата на това съзвучие несъмнено е общата философска основа, която може да определим като философия на съзиданието и развитието, изискваща колективистки усилия и солидарност.

Днес „Глобалната криза“ на неолибералния капитализъм, ускорена от пандемията на COVID-19, всекидневно доказва неадекватността на тази доминираща света социално-икономическа схема. В частност в резултат от налагането ѝ днес у нас, България е трансформирана в страна на перифериен капитализъм, изправена е пред цялостна национална катастрофа в нейните демографски, социално-икономически и прочее аспекти.

Тази съдбоносна ситуация налага да се търсят пътища, които да спасят от надвисналата опасност българската нация и държава да потънат в историческото небитие. Сред ключовите подходи за спасение са тези, свързани с възраждане на българското стопанство. И именно тук делото на академик Матеев, това което той остави след себе си като иновативни идеи, като творческо наследство, несъмнено развито и подчинено на сегашното време, зависимости и реалии, може и най-вече следва да ни послужи.

Проф. Нако Стефанов, д.н.

Фондация „Академик Евгени Матеев“

През 2012 г. бе създадена фондация „Академик Евгени Матеев“ по инициатива на проф. д-р ик. н. проф. Константин Габровски с почетен Председател чл. кор. проф. Иван Илиев Фондация „Академик Евгени Матеев“, с председател проф. д-р Катя Владимирова, има за цел цел да се популяризира идейно-теоретичното наследство на забележителния български учен и икономически мислител и деятел.