/Поглед.инфо/ Празникът не е само дата в календара. Той е място за споделяне и за преображение.
В един суров свят на насилие и битки, славянските първоучители, светите братя равноапостоли Кирил и Методий, показали какво означава да бъдеш воин на духа. Какво означава да сееш, когато всички са се спуснали да жънат. Какво означава да си умен, когато глупостта и жестокостта са налегнали света. Какво означава да имаш вяра и да отстояваш кауза.
Редно е да знаем, че дълбоко зад фигурата на Учителя стои фигурата на Сеяча. Че засятото семе покълва и ако случи на грижовни стопани, става дърво, което опира в небето.
Народите преуспяват в историята, тогава когато редом до възвишения учител застанат прозорливият владетел и преданите ученици. Само тогава азбуката се превръща в книжнина – в духовни продукти, в колективно богатство, в траен ориентир.
В средновековна България това се е случило.
Чрез силата на словото и натрупаното книжовното богатство, средновековната българска държава е станала достойна част от християнската цивилизация.
Чрез силата на словото, в мътните зори на Възраждането, заспалият народ е призован да се събуди и да прогледне за съдбините си. Паисий, Софроний, Раковски, Ботев... са знаели, че без силен глас няма народна свяст. Затова са викали!
Модерната българска нация и новата българска държавност са заченати в лоното на мита за проглеждането и светлината. Родени са от битките на просветления ум срещу плътността на мрака и измамното спасение на съня.
Днес чуваме гласове, че кирилицата ни отделя от света. Ще им кажем, че кирилицата не е отдалечаване и изключване от света, тя е най-дълбокият печат на колективната ни идентичност.
Лесно е да бъдеш като всички, трудно е да бъдеш различен. Слабият се страхува да бъде себе си, той бърза да се пъхне в общото и да се скрие в същото.
Онзи, който не се страхува да понесе различието го пази като очите си и не чака наставници да пристигнат отвън – за да му кажат кой е и какъв е.
Кирилицата е траен печат – призив да развиваме не окопите на локалното, а културата на уникалното.
Всеки първокласник, който изписва със старание началните букви и прочита първите си изречения, чества величието на духовния подвиг. С четенето и писането той полага основите на онази душевна култура, която ще го направи човек.
Благославяме словото и разтваряме книгите, защото носим надеждата, че те са път към спасението. Средновековните книжовници са имали едно специфично определение за способностите на ума. Те казвали – „радва се умът човешки...”. Ако сме позабравили тази радост, днес е подходящо време да си я припомним.
И да повярваме, че умът човешки не е студен инструмент, както твърдят неговите клеветници, а е нашата най-дълбока и сантиментална връзка с всичко в света.
Учителите ни дали семето. Владетелите подготвили нивата. Народът я напоявал през вековете с усърдието, кръвта и сълзите си.
Семето покълнало, браздата оцеляла и днес ние стоим не другаде, а в тази вечно несигурна нива.
И като стоим в браздата си припомняме написаното от Свети Августин – „Катадневна пещ е за нас езикът човешки”. В тази пещ изгаря всекидневното. Но в нея се калява съдбовното. От нейните пламъци излита възвишеното.
Ако искаме да бъдем възроден народ, трябва да помним тези думи и да внимаваме с пещта на езика.
Да знаем, че словото е дихание, което събужда мъртвото.
Да се научим да разпознаваме красотата и да държим щит срещу омразата.
Да не позволяваме на гнилите думи, за които ни е предупредил апостол Павел, да превземат мислите и да покорят живота ни. Животът не е сметище. Езикът не е болест, а светотворение.
Да бдим над светлината, защото тя е нещо за пазене. Дали идва от небето или трепти откъм пламъка на светилника – светлината се нуждае от грижа.
Да се радваме, че всички деца са красиви, но да знаем, че наша отговорност е да ги направим образовани. Което означава само едно – да дадем шанс на ума им. Да им покажем, че умът е щастлив дар от Бога, попаднал в ръцете на земни стопани.
Да помним, че светците трябва да светят най-силно тогава когато тъмнина налегне народите. Когато силата им отпадне и пътищата им се объркат.
Да знаем, че книгата е централен символ на човешкото битие. Дори ангелите на Апокалипсиса разтварят книги и снемат печати, за да разберат какво иде насреща и кой накъде ще върви.
Да имаме вярата, че когато в празничния ден засвирят блестящите медни тръби и запеят училищните хорове се отварят вратите небесни.
Да вдигнем поглед и да видим как през процепа на небето гледат нашите духовни отци и ни благославят.
Честит празник!