/Поглед.инфо/ Колкото и това да ни се струва странно - на фона на всички ценни мисли, които се споделят из Интернет за това какво е било и какво ни очаква, аз искам да пожелая светли празници на хората, които ги празнуват, но още повече да благодаря на хората, без които нито вие ще четете това, което съм написал, нито ще ви е до Интернет:
- на работещите ежедневно в електроцентралите;
- на хората от топлофикациите и водопроводната мрежа;
- на хората, направили така, че част от гражданите вече се отопляват с газ;
- на поддържащите пътищата;
- на полицаите и пожарникарите, на спасителите от планинските служби;
- на служителите в БЧК и в държавните агенции, занимаващи се с бежанци, деца, лишени от родителските грижи, хора в неравнопоставено положение;
- на лекарите, медицинските сестри и санитарите;
- на миньорите, копаещи въглищата - в студ, пек и мрак;
- на кметските управи;
- на всички земеделци, мелничари, хлебари, развозвачи, продавачи... - всички, които ежегодно осигуряват хляба за 7 милиона българи и милионите гости;
- на търговците, които не спускат кепенците дори и по празниците;
- на Интернет-операторите, на които осигурихме възможността да ви доставят Интернет по домовете и в офисите с високи скорости и ниски цени, каквито няма в стотици други държави;
- на нашите родители, без които - ето това е със сигурност така! - нямаше да ни има;
- на всички други, които не съм споменал по-горе.
Без труда - без ежедневния къртовски труд на тези най-обикновени хора, нямаше да ги има нито правителството, нито протестиращите срещу него. Нито олигарсите, нито протестиращите срещу тях. Нито другите олигарси, срещу които никой не протестира.
За тези най-обикновени хора, за които не си спомняме ежедневно (а трябва!), за тях - респект и поклон.
И ви каня да го сторим, помислим или споменем именно днес, когато отново ще слушаме традиционните и скучни църковни проповеди - скучни и традиционни, защото нашите владици няма да надскочат себе си така, както направи новия римски папа Франциск. Те няма да ни кажат, че е важно Църквата да иде при хората, нито пък, че те не са в правото си да казват кой как търси Господа. Вместо това, владици ще ни обяснят, че сме прокълнати, защото слушаме Мадона. Това, разбира се, ще го направят вдигайки десницата си, а не лявата ръка, на която издайнически проблясва "Вашерон Константин". Ако сте вярващи, не мога да ви посъветвам нищо друго, освен да не им вярвате, защото те ви лъжат. Вярата ви не е в противоречие със слушането на Мадона. Но тя трябва да бъде в противоречие с доверието, което давате на църковните си лидери.
Позвънете на родителите си.
Чуйте се с децата.
Не просто ги чуйте, а ги изслушайте какво ще ви кажат - и едните, и другите.
Ако само това сторим днес, пак е нещо. А можем да сторим още много, много - и стойностни! - неща. Можем да забравим старите дрязги и да се опитаме да бъдем по-добри. Въпросът не е да сме изключително добри само днес или утре, а да сме мъничко по-добри всеки ден.
Ние, българите, сме нация от седем милиона източно-православни атеисти, но все пак е хубаво да се опитаме да живеем... не, не според Божите заповеди, а замисляйки се защо има едни седем порока, които са обявени от християнството за "смъртни". За днешните ни нужди сякаш е по-добре да приемем, че са смъртни не защото от тях се умира или се страда в някакъв друг живот, а защото са присъщи на нас - смъртните хора, защото така оправдаваме собствената си невъзможност да се разделим с тях.
Около трапезата тази вечер няма как да не станем жертва на чревоугодничеството, нали? Или... може би има?!
През годината сигурно сме изпитвали и някои от останалите - похотливост, скъперничество, леност, гняв, завистничество и горделивост.
Все още е рано с пожеланията за Новата година (има още седем дни от старата), но не е рано да се замислим дали можем да сме малко по-щедри и по-трудолюбиви? Да сме по-малко гневни? Би било чудесно и да сме малко по-скромни - това е особено нужно на някои от хората, които през годината се видяха като по-добри, по-стойностни, по-красиви и по-мислещи от останалите като нас, които явно не сме такива, щом не си го казваме самички за нас си?.
За това да не завиждаме на другия - много ми се иска да е така, но все пак съм реалист: завистта е национален спорт у нас. Всъщност, ако е така, аз лично съм готов да загубя този мач. Предпочитам да съм загубил на терена на завистта, предпочитам другите да (ми) завиждат, отколкото аз да завиждам на някого. И не само го предпочитам, а се опитвам да го изживявам - винаги, когато видя, че някой успява, аз се радвам и се опитвам да му помогна. Винаги, когато видя, че някой се опитва да направи нещо добро и го прави с чисти помисли, аз ще съм насреща, за да го/я подкрепя.
Откъде започнах, а къде ме отнесоха думите... Но така е, когато човек е подвластен само и единствено на чувствата си и на мислите, че е нужно нещо малко днес, за да направим някого щастлив - думите си живеят свой живот, неподвластен на правилата за писане на есета или кратки разкази.
Да помогнем дори на един човек, стига да е бил в нужда, това е достатъчно, за да се почувстваме по-добре.
Е... поне на мен ми е достатъчно.
На вас дали ви е достатъчно - не зная, но... бих искал да знам!
Весела Коледа, уважаеми хора!