/Поглед.инфо/ Преди дни на площада пред Народното събрание се случи нещо, което по същината и характера си далеч се различаваше от перманентно течащите протести. Дори и да се твърди добронамерено или злонамерено, че това е била инициатива на една политическа партия, там се събра народ, който в по-голямата си част не се интересуваше от политически партии или от политическа дейност, а беше дошъл да заяви на управляващите, че не желае повече да живее потопен в това, ако взема за употреба думите на Захари Стоянов, „мирско грешно блато“. Мнозинството от присъстващите бяха млади хора, което още повече илюстрира факта, че едва ли в основата на събитието е имало политически мотиви. Би могло да се каже, че замириса на, ако не на въстание, то поне на бунт - нещо отдавна не случващо се по нашите земи.

Преди 150 години само с едно кърваво писмо бяха вдигнати на крак българите-родолюбци, които забрави за имот и челяд тръгнаха да се бият за своето, както в наше време модерно се нарича, достойнство в онова време срещу поробителя и българите-потурнаци. Въпреки, че са осъзнавали голямата част от участниците във въстанието, че дори и да не могат да победят османците, поне ще покажат на света, че са хора, които ценят свободата и правата си и са готови ако трябва живота си да дадат за тях. И те успяха! Щото нас нямаше да ни има и нямаше да се радваме на свободата, ако тогава не беше написано онова кърваво писмо.

Едва ли ще разкрия някаква кой знае каква скрита истина, че на народа му дотегна, преля му от нашите управници. Разбира се, сега е друго време и не е необходимо всеки да вземе пушка в ръка и да тръгне срещу тях. Колкото и да ни се струва странно, все още живеем в демократична страна. Дошло е време обаче онова, което чувства народа да бъде заявено по категоричен начин и то така, че да бъде най малкото чуто, а дано и принудително прието като алтернатива. Фактът, че този митинг пред Народното събрание сравнително многолюден, но не чак толкова, накрая накара правителството да преразгледа своето решение, е показателен. Като общо настроение обаче сред народа се вижда, че ние сме станали хора доста по- различни от онези, живелите преди 150 години. Вече милеем повече за имоти и челяд, в което няма нищо лошо. Бедата е, че заедно с това у нас е пресъхнал оня хъс за отстояване на нашите права и свободи. Отскоро се започна нещо, което по-скоро ще ни отклони от посоката. Нароиха се маса обществени формирования от различен вид, статус и позиции, които считат, че единственият начин за реализация на техните цели е да пишат декларации, писма, апели и всякаква друга бумащина, да организират безброй кръгли, правоъгълни и всякакви ъгълни маси и сбирки за надприказване. Дори не се оглеждат и не вземат пример от това, което се случва често из нашите краища. В най-загубеното и забравено село хората, ако са недоволни от пътя, излизат на улицата и не сядат да пишат възвание, а просто спират движението. При нашите общественици започна да се проявява една криворазбрана интелигентност на писмен диалог с политическия елит. Започнаха да се роят все по гневни, по-заклеймяващи и дамгосващи управниците ни писмена, които по съдържание напомнят на онова наше кърваво писмо. Само, че, ако перифразираме една поговорка, от много кървави писма - хилав бунт. Да не говорим, че и още толкова кървави писма да бъдат написани, вероятността да се появи Бенковски е минимална. А колко ни е нужен той сега!

Май пак трябва да се надяваме на лудите глави, на нашите млади, образовани от света юнаци, които съм убеден, че без колебание в определен момент ще се заемат с разчистване на нашия двор. Може би това, ако се случи скоро, ще бъде достоен юбилей в чест на непрежалимите ни Априлци. Може пък от някъде и новият Бенковски да се появи на коня си, целият горящ в устрема си да върне свободата и правата на народа. Хубаво е дори да си го помечтае човек. При всички случаи обаче първото условия затова е да спре този порой от „кървави“ писма. Трябва да помним, че кървавото писмо може да бъде само едно и то ще бъде достатъчно, ако бъде адресирано от когото трябва към достоен народ.