/Поглед.инфо/ Поуките за БСП и коалиция днес

Двадесетгодишнината от разигралите се събития около Народното събрание на 10 януари 1997 г. и предателството, извършено от Георги Първанов на 4 февруари 1997 г., дават възможност за по-обективна оценка на станалото в България на този ден, в който демокрацията в страната бе похитена за дълго.

10 януари бе метежът, който осъществи целите на подготвения преврат за овладяване на държавната власт от върхушката на СДС. Преврат срещу демократично и законно избраните парламент и правителство. Преврат, в който политическото малцинство, чрез инструментариума на уличния диктат, подмени властта на мнозинството от народа.

Вземам перото, за да свидетелствам като пряк участник в събитията. Мисля, че в живота си съм бил честен и обективен, че винаги съм заставал на страната на правдата, и сега се надявам да бъда редом с нея. И моите думи да бъдат и от нейно име. Мотивиран съм и аз да изложа истината за събитията, тъй като тиражираните версии от политици, политолози и социолози за тях вече 20 години в някои случаи са дори умишлено объркващи, различни и взаимно изключващи се.

Причините, предизвикали метежа на 10 януари 1997 г., който изигра ключова роля за падането от власт на правителството на „Демократичната левица”, са външни и вътрешни, обективни и субективни. На едноличния господар на света - САЩ, на неговите съюзници и сателити, не им се понрави, че в България, с абсолютно парламентарно мнозинство, след честни и демократични избори, дойдоха на власт социалистите, които не възприемаха безкритично и безрезервно доктрината на глобализма за нов световен ред. Прокламираната от социалистическото правителство политика за независима социална държава, необвързваща страната ни с военни блокове, влизаше в остро противоречие с намеренията на глобализаторите за региона и света. Тяхното отношение към правителството на Жан Виденов бе окончателно определено с инициативата „Партньорство за мир“, разбирана като предел на военното обвързване на България. Като утежняващо обстоятелство бе отчетена и

дързостта да бъде отстранена от държавната ясла фондация „Отворено общество“

на мегаспекуланта Джордж Сорос. За разлика от мнозина български държавници, министър-председателят Жан Виденов осъзна навреме опасните и разложителни за обществото цели но ОО и пръв, много преди Виктор Орбан днес, категорично препречи пътя й. Тези и други стъпки на правителството предизвикаха политическа реакция от външен и вътрешен характер. Започнаха деструктивни икономически действия, не закъсняха и позволените и непозволени средства за дестабилизация на правителството.

Акулите на Сорос и местните соросоидни пирани предприеха финансови машинации, в това число масирано изкупуване на доларовите наличности в българските банки, с което валутният резерв на държавата бе сведен до критичен минимум.

Българският лев бе обезценен

Финансовата инвазия беше съпроводена с чудовищна антидържавна дезинформация и политически спекулации сред населението. Последва паническо изтегляне на вложенията, което постави редица банки в несъстоятелност.

Много български граждани и до днес си задават въпроса: защо парламентът и правителството, с механизма на властовите си правомощия, не успяха своевременно да затворят широко зейналите врати на българската банкова система?

Без да оневинявам двете институции, ще отбележа, че по силата на приетия Закон за БНБ т.нар. независимост на Централната банка бе превърната в действен инструмент единствено на международните финансови институции. Тя се оказа едно от най-ефикасните оръжия срещу всеки национален парламент и правителство, които биха искали да се противопоставят на финансовия натиск, използван като политически инструмент за интересите на външни сили. В случая, на същите външните сили, раздразнени от управлението на правителството на „Демократичната левица”, им беше необходим марионетен режим в България, който да улесни експанзията им на Балканите. Освен по чисто идеологически причини, характерът на правителството на Жан Виденов беше неудобен и

с оглед подготвяната тогава от САЩ и НАТО агресия срещу Югославия

И съвсем логично бе те да разчистват неудобствата по пътя за тази война.

Съществен фактор от международно естество, който оказваше негативен натиск върху правителството и парламентарното мнозинство на „Демократичната левица”, беше опитът на Жан Виденов да противостои и на страния съюз между американския експанзионизъм и глобализъм, от една страна, и високите етажи на Елциновата външна политика, от друга страна, чийто преден отряд бе руският олигархизъм. Този съюз на практика предопредели до голяма степен изхода на битката в защита на българските национални интереси.

За набиращата скорост политическа криза решаващо значение имаха и промените от вътрешно социално-икономическо и политическо естество. Няколко са основанията ми за този извод.

Добронамерено, но романтично, без премерена икономическа стъпка, правителството се напъна в ускорени темпове да изплаща държавния дълг към чуждестраните кредитори, и то след неблагоприятните за страната ни последици от Лукановия мораториум. Според мен това бяха патриотични, но неоценени и главно неразбрани от народа ни усилия. В кратък срок бяха върнати повече от 2,5 млрд. долара, което се оказа тактически грешен ход за политическото бъдеще на правителството и парламентарната група на „Демократичната левица”. Новите колонизатори на България съвсем правилно оцениха този жест като несъгласие с икономическото умъртвяване на страната ни, като опит на осъдения да се измъкне от примката.

Според мен това беше своеобразна саможертва на правителството, в името на доброто на бъдещите поколения на България. Но вместо да консолидира усилията на цялото общество, тази стъпка всъщност повиши градуса на вътрешноикономическото напрежение и то ескалира в социално недоволство. Особена роля в събитията изиграха добре платените медии – един друг важен инструмент на т. нар. демокрация.

В условията на съществуващото тогава остро политическо противопоставяне между различните политически сили и левицата, при нарушено единство и липса на готовност за саможертва и солидарност на народа ни, който не бе готов да поеме бремето на ускореното изплащане на дълга, правителството попадна в ситуация на политически вакум. За съжаление, БСП не направи достатъчно чрез организационите си структури и агитационо-пропагандната си дейност сред народа да разясни политиката и мерките на правителството.

Като капак на тази политическа и икономическа ситуация дойде

изкуствено създадената в края на 1996 г. зърнена криза

Тя се превърна в голям политически, социален и психологически шок за народа и нанесе смъртоносна рана на управлението на Демократичната левица.

Причините за възникване на зърнената криза подреждам така:

• Главната бе огромният спад на зърнопроизводството, което се дължеше на безумната аграрна реформа, проведена през 1992 г. от правителството на Филип Димитров. При нея беше съсипано едрото модерно земеделие на България. В резултат спадът на производството на зърно през 1996 г. беше най голям.

Този грях на правителството на Филип Димитров се стовари върху кабинета на Жан Виденов.

• Втората причина бе абсурдно определената формула на правителството на СДС за „пълно оттегляне на държавата от икономиката“, за „тотална приватизация“, за „пазар без граници“ и прочие либерални фокуси и мантри. На тази база, със замах, правителството на СДС приватизира цялата инфраструктура по веригата за осигуряване хляба на народа - държавните мелници и зърнените силози.

Груба и злонамерена лъжа е масово тиражираната от политическите опоненти на БСП версия, че всичкото зърно било неразумно изнесено. Зърно в България имаше и то беше напълно достатъчно. Но под давление на опозицията беше скрито в приватизираните зърнохранилища. Според действащото тогава законодателство те бяха вече неприкосновена частна собственост и правителството нямаше никакъв достъп до тях. Така организираният от опозицията и подкрепян от външни сили зърнен глад допълнително нагнети социалното недоволство.

В тази ситуация не мога да пропусна и неадекватното, непремерено и нетактично телевизионно изявление на министъра на земеделието Светослав Шиваров, който си позволи да заяви също като Мария-Антоанета, че „като няма хляб, ще ядем пасти“. Провокативното му поведение нанесе повече вреди и от най-злостните агитации на опозицията. Ехото от тези думи сякаш освети пътя към края на управлението на „Демократичната левица”.

При така създадената ситуация правителството прояви от една страна, нерешителност, от друга, политическо твърдоглавие. Вместо да вземе екстрени мерки за бърз внос на пшеница, с което да торпилира и омаломощи зърнените саботьори и рекетьори, то загуби много време в търсенето на вътрешни резерви. През този период надеждите и голямото народно доверие, с което левицата се ползваше, се сринаха.

Успоредно с досега отбелязаните фактори, негативно отражение върху политическата обстановка в страната добави и възприетият модел за т. нар. масова приватизация. Нейният основен замисъл бе да отдаде дължимото на поколенията, участвали в изграждането на индустриалната мощ на България.

Този замисъл обаче не се реализира успешно. Приетият закон и подзаконовите актове се оказаха с много пробойни. Те дадоха възможности на формиращата се икономическа олигархия, чрез механизмите на корпоративни интереси, да саботира и масовата приватизация. Създадените за целта приватизационни фондове изкупиха на безценица от обедняващите им притежатели тъй наречените бонови книжки. На други места, чрез различни манипулации, те просто окрадоха общонародната собственост.

В тази изострена политическа обстановка правителството на “Демократичната левица” се оказа без здрав политически гръб. БСП се раздираше от идейна криза. В партията се наслояваха противоречия, в чиято основа стоеше възраждащият се номенклатурен икономически капитал и обедняващите и разочаровани жертви на тъй наречения преходен период. Преход от народен социализъм към варварски капитализъм.

Кризата отбеляза своя пик в изборите за президент на Република България

Партократите във Висшето партийно ръководство, обединени около Лукановия клан, натрапиха на партията кандидатурата на Георги Пирински, която не отговаряше на конституционните изисквания. Оказа се, че кандидатът за президент Георги Пирински е роден в САЩ, а не в България. И докато СДС, чрез вътрешни избори, се консолидира около личността на Петър Стоянов, този антиконституционен ход на „перестройчиците“ в БСП доведе до безплодни нескончаеми дебати във ВС на БСП – конституционо избираем ли е или не Пирински. Печалният резултат беше касирането на неговата кандидатура, което предопредели и загубата на президентските избори от „Демократичната левица”.

Целта на това користно проектирано поражение беше да дискредитира правителството на Жан Виденов и да ускори отстраняването му от политическата сцена.

В тази кризисна за БСП ситуация масло в огъня наляха вътрешнопартийните раздори, съпътстващи загубата на президентските избори. Те бяха насочени срещу Жан Виденов и бяха продължение на волята на външнополитическите фактори, осъществявана от местната агентура в лицето на опозицията и вътрешнопартийното дисидентство.

Всичко това се отразяваше неблагоприятно върху единството, политическата воля и решителността на парламентарната група на “Демократичната левица”. Нейните действия ставаха все по-колебливи и непоследователни. В групата се активизира опозиционно-разложителната дейност на народните представители Николай Камов, Александър Маринов, Елена Поптодорова, Ивайло Калфин, Филип Боков и др. Те, с безконечни процедурни хватки, саботираха взетите от групата решения. В този тежък за партията момент някои от тях демонстративно обявиха, че напускат БСП. По-късно, за моя голяма изненада, всички те получиха от новия председател Георги Първанов височайши индулгенции, постове и проспериращи кариери.

Поляризацията на изострящите се вътрешнопартийни противоречия стигна своя връх на свикания през декември 1996 г. 42-ри извънреден конгрес на БСП. Въпреки тежката несъстоятелност, в която беше изпаднала БСП, усложнена още повече от оставката на Жан Виденов като министър-председател и председател на Висшия съвет, конгресът даде масиран отпор на опитите на червената аристокрация да абдикира от властта. С внушително мнозинство се реши да бъде съставено

второ правителство на “Демократичната левица”

За съжаление, новото партийно ръководство, начело с Георги Първанов, си позволи да не изпълни това решение. Между конгресните решения и задълженията на партийното ръководство да ги изпълни се получи дълго политическо междучасие. Това улесни и вдъхнови организаторите на преврата от СДС и се превърна в една от основните причини за четвъртофевруарското капитулантство на левицата.

Ще фиксирам само част от политическите факти, които в тези двадесетгодишни размисли ме довеждат все до един и същи извод - умишлено и доброволно абдикиране на върхушката на БСП, начело с Георги Първанов, от властта. Основанията ми за това са следните: в обстановката на разразилата се още на конгреса правителствена криза логично беше БСП като управляваща партия, и новоизбраното й ръководство, още същата нощ след конгреса, заедно с парламентарната група, незабавно да излъчи своя кандидат за министър-председател и екипа на новото правителство. По-нататък, спешно, със силата на абсолютното си мнозинство, да свика на извънредно заседание Народното събрание, което да приеме оставката на правителството и да отвори път за съставяне на ново правителство на “Демократичната левица”. Вместо това, веднага след конгреса, членовете на Висшия съвет заминаха по родните си места, без дори да изберат изпълнително бюро, а народните представители излязоха в безгрижна коледна ваканция. Явно Георги Първанов, а пък и ние, тогавашните членове на Висшия съвет на БСП и народни представители, бяхме забравили знаменитото Лениново определение, че днес е рано, утре ще бъде късно. Властта трябва да се вземе тази нощ.

Тази политическа суетня и политически инфантализъм на отговорните фактори от партийното ръководство отвори люковете на ускоряващата се парламентарна криза и даде подтик на СДС за политическо настъпление.

Изводът, до който стигам за десетоянуарските събития и четвъртофевруарското капитулантство на Георги Първанов и Николай Добрев, е, че те бяха не само критична точка на разразилата се след загубата на президентските избори вътрешнопартийна криза, но и отказ на партократично оформилата се върхушка в БСП да носи отговорност за управлението на страната. Това беше денят, в който изявени лидери на БСП, в съучастие с лидерите на СДС, ДПС, зад гърба на ВС и парламентарната група на “Демократичната левица”, сложиха

началото на властовата капитулация на БСП

Сега много от виновниците за тогавашната партийна и парламентарна криза пеят дитирамби за „героичната“ постъпка на Георги Първанов и Николай Добрев, за “високото“ им гражданско мъжество. Напразно, защото те с нищо не могат да оправдаят политическото им предателство. Предателство, защото еднолично, без да се зачитат решенията на ръководните органи на партията, лидерът на партията Георги Първанов дезертира от отговорността да поеме властта. И аз не съм изненадан и днес от неговите политически пируети с АБВ.

Кои са поуките, които БСП трябва да извлече от четвъртофевруарското капитулантство през 1997 г.?

Задавам си този въпрос, защото след тези събития, ВС на БСП, начело с Г. Първанов, въпреки очакванията на цялата партия, не счете за нужно да направи оценка както за работата на правителството, оглавявано от Жан Виденов, така и на парламентарната група на „Демократичната левица”. И още: четвърти февруари не е капитулантство на БСП като партия. Този ден на първо място отбелязва измяната на лидера Георги Първанов. Висшият съвет на партията, на 3 февруари 1997 г. , с тайно гласуване, категорично реши да бъде съставено второ правителство на “Демократичната левица”. На другия ден, 4.02.1997 г., вместо да изпълни решението, Г. Първанов върна мандата. Това беше груба злоупотреба с уставните правомощия на партийния лидер.

Напомням тези събития във връзка със сега поставения въпрос в устава на партията да се запише, че лидерът трябва да се избира от цялата партия. Делегатите на 49-ия конгрес трябва да се замислят сериозно за опасностите, които крие подобно решение. Опасности, с тежки последици за БСП. В този случай председателят на партията се поставя над нейните колективни органи, конгреса и Националния съвет. Става независим от тях. И остава над тях. Питам се тогава на кого е подочетен и кой може да го контролира и да му търси отговорност?! Това е нарушение на дълголетните демократични принципи в партията.Опасността от установяване на партиен авторитизъм е реална.

БСП не е лидерска партия. Нейната сила е в колективното ръководство, защото лидерът на партията е пръв между равни. Твърдо стоя на позицията си, че към промените в устава трябва да се подхожда много отговорно. С дискусии, в достатъчно дълъг времеви отрязък, по всички вертикални и хоризонтални структури на партията. Това сега не се прави, за съжаление. И кому е нужно това пришпорване?!

От особена важност е БСП безкомпромисно да се разграничи и да поведе борба срещу нароилите се ренегати, кариеристи, хитреци и алчните политически чревоугодници, които не се уморяват в усилията си да окупират всички етажи на партийното ръководство. Като марокански скакалци, те опоскват и най скъпите партийни цености, които ни завещаха Дядо Благоев и неговите съратници: чест, достойнство и висок партиен морал. За съжаление, в БСП, в това число и във висшето партийно ръководство, вече се чуват гласове, че сега не му е времето да се разграничаваме, а да запазим единството си. Категорично отхвърлям тази философия. Единство, да, но на принципна основа. Единство, което е стожер на социалистическите ни идеали.

Дошло е съдбовно за БСП и България време

Трябва търговците в храма да бъдат изгонени безкомпромисно. И те ще бъдат изгонени.

С голяма острота пред партията стои въпросът за приемствеността на поколенията. БСП, в своята 125-годишна история, е натрупала много ценен опит, който трябва да се обогатява и прилага от партийното ръководство. Всяко залитане и едностранчив подход в решаването на този проблем е нежелателен и вреден. А такива тенденции се забелязват.

Тревожи ме обстоятелството, че в усилията за подмладяване на партията, които споделям напълно, не се вземат мерки за предпазване на младите попълнения от вируса на младежкия авангардизъм, който често рецидивира в кариеризъм. Това е и основанието ми да пледирам към второто заседание на 49-ия конгрес на БСП да обърне подобаващо внимание на този фундаментален за настоящето и бъдещето на партията въпрос.

По-нататък да се даде дължимата оценка от Националния съвет на БСП за издигане на печелившата кандидатура за президент на Република България на Румен Радев. Благодарение на силната подкрепа, която му оказаха БСП и коалиционните партньори от „БСП лява България”, както и поради личните му качества и харизма, той беше припознат от българските избиратели като техния президент. Но това е отминал етап, предстоят ни трудни парламентарни избори. За тяхното спечелване се изисква отново пълна мобилизация на партията и честно сътрудничество с нейните коалиционни партньори.

Посланията към избирателите трябва да са реалистични и разбираеми. Такт, висока словесна и политическа култура в публичните изяви на лидерите в БСП. Казвам го, защото оставам с впечатлението, че в пререканията и в диалога с политическите си съюзници, и особено с опонентите си, някои знакови фигури на БСП се поддават на бутафорен политически екстремизъм, не си мерят думите, не зачитат достойнството на съюзника и опонента, което не е присъщо на БСП и което ги принизява до нивото на лъжеполитици. На такива през тези 27 години се нагледахме и се наслушахме. Необходимо е да бъде следвана висока политическа култура, защото подмяната на аргументите със заклинания смущава не само левия избирател, но и всеки нормален човек.

Ултимативно към висшето партийно ръководство и всички структури на БСП се изправя изискването за внимателен подбор на кандидатите за народни представители. Хора, с висока политическа и икономическа култура, диалогични, с близки връзки с трудовите хора. Личности с безспорен авторитет. Личности, припознати като техни кандидати не само от членовете на БСП и нейните симпатизанти, но и от всички избиратели. Опитът, който натрупа БСП с издигането на Румен Радев за президент, е добра предпоставка за утвърждаването на този подход.

Не на последна място за достойно представяне на БСП в предизборната надпревара е въпросът за платформата, с която партията ще се яви пред избирателите. Тя отчетливо и ясно трябва да покаже, че БСП е партия на социалната справедливост. На разбираем език, без популизъм и политическа демагогия, да обясни, че ако БСП спечели доверието на избирателите, ще насочи усилията си към решаването на няколко основни приоритета:

• Силен тласък в развитието на икономиката. Тя е тази , която ще сведе до минимум безработицата. Тя е тази, която ще осигури в държавния бюджет средства за здравеопазване, наука, образование, пенсионно осигуряване и др.

• Нова политика в развитието на земеделието. Благодарение на разрушителния тайфун, който връхлетя върху българското земеделие по време на управлението на СДС, сега в България деребействат новите чокои. Те като феодални князе държат в икономическата си власт цели региони на страната. БСП трябва да декларира, че ще сложи край на този пагубен за българското земеделие път.

Няма какво да се заблуждаваме – БСП може да бъде припозната като партия на трудовите хора, на хората на наемния труд, на средния и дребния бизнес, ако без всякакви уговорки и колебания стане последователен техен защитник. Партия, която решително, без идейно-политически компромиси, защитава онеправданите, слабите и гладните. Това е нейната мисия в настоящата действителност на дивия капитализъм в България.

Ще обобщя: в предизборните послания на БСП отправните желания трябва да бъдат:

• Любов и преданост към България!

• Власт на народа!

• Здравеопазване и образование за всички!

• Работа и за безработните !