/Поглед.инфо/ ...Топъл джип ме залюля по тесен родопски път, който отдалеч приличаше на бобслей пързалка. „С друга кола не може да се стигне селото”, даваше ми кураж приятеля, а под гумите снегът пукаше,сякаш мачкаха стъкла.
Какво ти село – двайсетина завити в бяло къщи, сгушени зиморничаво зад каменни дувари. И само на две три трепкат правоъгълни жълти оченца. Тесни пъртини водят до къщи, правени с мерак от предци...
И ние сме в такава, стоварваме багаж в стаи със студ, който се вижда. Търчим, трупаме цепеници в камината, дърветата жалостиво пукат и с искри ни пращат плътна топлина. По варосаните стени припкат синкави зайчета, а душата ми омекна от детски видения.
Докато ошетаме - и притъмня!
Отсреща комшийското правоъгълно жълто блесна още по-ярко...В съседския двор припряно щъкат като летни сенки оправни родопчани. Разбрахме – снегът не успял да препъне родова среща. Да се умилиш от роднински порив за близост, отдавна повехнал сред апартаментския бетон.
И стана чудото – гайда резна тишината и времето, видяхме се сред пъстри халища и съдинки, дето сега ги има само в музеите. Плътен мъжки глас подхвана бащин укор към „горицата ситна, зелена...”, дето толкоз й вярвал, а пък тя била неверна...
Слушам и уж приказвам на приятеля, а питам себе си: „Я, хората още пеят?”
Усетих отговора като кървав тампон в душата си.
Камината заприлича на огромна човешка уста и ме заклещи с нов въпрос: „Добре ли живеете, хора?”
Огромното око на луната мълчаливо се оглеждаше в снежното огледало.