/Поглед.инфо/ Тази история може да ви се стори дори банална. Какво чак толкова е станало? Двама се срещат, влюбват се, венчило, брак...После –монотонни дни, кавги за сметки, сиви делници и вечери...Шестмесечна раздяла и едно семейство, споявано седем години, е цепнато на две.
Всеки поема своя път с тайната надежда, че ще срещне по-доброто. Не е първият развод, нито ще е последният. За околните е пикантна раздумка за няколко дни. За героите на раздялата вероятно е болезнена рана, която дълго ще кърви. Или пък тежка въздишка на облекчение – най-сетне свърши!
Все едно. На пръв поглед наистина е банално. Но само на пръв поглед...
ТОЙ: Една сутрин, докато си пиех кафето сам, защото Невяна беше заминала на работа, забелязах, че компютърът е включен. Чукнах ентер и зинах от изненада: на монитора беше моята Невяна. С три снимки. И на трите с онова черно секс бельо, с което се появи в първата нощ на моето завръщане. Едната поза е в коридора – права и разкрачена, с вдигнати нагоре ръце, другата - на спалнята, коленичила и захапала банан, над който наднича леко премрежен и похотлив поглед, а третата – в банята...В нашата баня, където моята благоверна е разпънала ръце като Христос и е опряла гръб о плочките... Завъртяха ме синьо - червени кръгове, палнах цигара, че и две, за да дойда на себе си...И прочетох информацията за нея: Тя не е Невяна, а просто Яна, не е на 28 години, а се е писала на 26, номерът на телефона е друг, вероятно има два...Чета, а някой си Парис зове от чата: „Къде си, мила, обади се!” Това ще е ортакът ми в леглото, викам, мъжкарят, който ме е замествал през тези противни 198 денонощия. Значи, казах си, докато аз пазих летището в Кабул от талибани, секс-талибани са превзели семейната ми крепост и то с помощ отвътре. Аз си бях заложил живота за 72 евро на ден, я тя си е правила кефа с този Парис...Шерше ла фам, както обичаше да казва един като мен, само че от френския легион...”Гепи ме”...Ами, ето, гепих те, мила Яна... И тигър ревна в моите гърди... Вечерта, още преди да е отворила уста за добър вечер, я запрасках с шамари и ритници: кучка мръсна, Парис, а ? Ето ти един Парис! Помлях я с бой...Но това, разбира се, не го сторих. Реших, че ще се правя на ни лук ял, ни лук мирисал, за да видя докъде ще стигне. С нищо не подсказвах, че съм надушил гадната измама. Напротив – бях повече от друг път внимателен, усмихнат... Нека си мисли, че аз съм баламата, тъпият рогоносец, който по рецептите на световната гадория, последен научава за кръшканията на жена си. Правех се уж на разсеян, но наблюдавах как се суети сутрин пред огледалото, колко е променила облеклото си, за да изглежда по-секси, прическата...Да, при жените всичко е сърце, дори главата...И я хванах – точно на уж тържество за 8 –ми март. Цяла нощ се правих на Емил Боев, но всичко ми стана пределно ясно. ...И Невяна се прибра, само че някъде след един часа...Ох, беше толкова весело, така се забавлявахме и така съм уморена...Щом е уморена, нека спи. Нали утрото е по-мъдро от вечерта? А мъдростта я оповестих, докато Невяна чорлава сновеше между кафето и банята: Аз си тръгвам, бъди щастлива с Парис! Тя за миг трепна, наведе глава и замълча. Така я оставих. Не беше глупачка, за да оспорва неоспоримото. Сега гледам снимки от Афганистан, мисля за Невяна и проклинам Яна...
ТЯ: Докато Христо беше при мен, не съм и помисляла за изневяра. Когато го изпращах за Афганистан се разплаках, казах му, че ще го чакам. И чаках...
Първият месец мина в мисли за него, улисана в грижи за работата, детето, дома...Броях дните и си представях как се връща, как го посрещам...дори съм го и сънувала.
Някъде през втория месец колежки ме навиха една вечер да отидем и се почерпим. Пихме вино, шеги, лафчета...дойдоха някакви техни приятели, компанията стана доста шумна, поръчките заваляха...Бях сама , а се измъчвах. Хич да не ти пука, утешаваха ме моите колежки, я влез в този сайт, веднага ще си намериш партньор... Дори една от тях ми направи еротични снимки с черно бельо...Влязох, регистрирах се и така стана срещата с Парис – всъщност това е Петър. След седмица писане в чата, ама какво писане, чак ме изби и на поезия: И кълва клавишите/ до последна буква/, пулс, сърце и дишане/,всичко сякаш хуква...Нещо отдавна забравено се пробуди у мен. Стигнахме и до среща...Петър се оказа не само невероятен мъжкар, но и галантен кавалер – цветя, свещи, музика...всичко, което омайва и размазва една самотна жена.
Скитахме с колата му през почивните дни, карахме заедно празниците, аз бях на седмото небе и все по-рядко мислех за Христо. Дори почнах обратното – да броя дните до завръщането му с едно тягостно чувство. Съзнавах, че шестте месеца са вече пропаст между нас – моите чувства бяха оглозгани. Кристалната брачна ваза беше попиляна на парчета и спояването бе невъзможно. Защото, мислех си, обича се нещо, което в очите ни е единствено, а той вече не беше единствен. Питах се: как ще върви вече нашият брак? Можеш ли да направиш крачка с единия крак, ако другият няма опорна точка? Когато той се завърна от мисия, усетих как само за седмица ни налази проказата на отчуждението. Натисна ни четиристенна скука и имах усещането, че участвам в една брачна гротеска. А с Петър беше друго. Нямах сили да му призная, таях надежда, че сам ще надуши промяната. Разбра я и си тръгна като мъж. Гледам снимката на Христо, а си мисля за Петър... Едно нещо си отива. Иде друго. Природата е велика, защото ни е дарила с илюзии, в които вярваме.
Това е.