„Европейци сме ний, ама все не сме до там“, казва известен български писател. Тръгвайки от казаното, си задавам въпроси: Европейци ли сме? Българи ли сме? Къде е днес България? Можем ли да надмогнем балканското? Имам отговор за себе си. Това кръстопътно положение, в което историята ни е поставила преди хилядолетия и което сме отстоявали с кръв, дух и саможертва, днес се е превърнало в жалка картина. Грозна… Положение между чука и наковалнята… Звучи болезнено, но на практика България е между американския чук и европейската наковалня. Раздвоена. Объркана. И народът такъв – несигурен, Европа ли да гледа, на САЩ ли да се кланя, себе си ли да слуша…
Европейци ли сме? Не мисля. Все нещо ни пречи, убягва ни, нищо, че наковалнята е европейска? Стига ли ни териториалната принадлежност към континента, за да се причислим и духовно към традициите и порядките на „Старата госпожа“? Защо тръгналият да се европеизира българин в голямата си част прилича повече на бай Ганьо, който е осъден да бъде осмян и погледнат с пренебрежение? Не забравя ли така модерният човек откъде е започнал неговия път и към какво принадлежи?
Ако България все още се стреми да намери своята позиция в Европейския съюз, то мястото й в Европа отдавна е факт – за това говори хилядолетната българска история. Позовавайки се на миналото, мнозина могат да кажат: защо ни е да сме европейци, като сме си българи?! А това е много по-достойно, отколкото да се оприличаваме с чудовищното понятие „европеец“. Дали ще бъдат прави?
Обществото ни е достигнало нивото на пълна деморализация и деградация, издигайки на почит наглостта, пресметливостта и нагаждачеството. Явлението байганьовщина, уви, залива съвремието, изграждайки бъдещото българско гражданство, редиците на което са обгърнати от невидимия воал на бездушието и заблудата. Всичко наше българско и родно вече е обезценено, загубено и опустошено, нали? Бай Ганьо се разхожда сред нас. Доказателство за това е погазването на законите, жаждата за власт и пари и преследването на лична изгода. Основният извор, от който младите българи черпят гордостта да се нарекат такива, е славното минало, все по-отдалечаващо се от нас. Настоящето е в застой, въпреки опитите за приобщаването ни към европейската общност. Да, според клаузите на Европейския съюз сме част от него, но реално погледнато – „все не дотам“.
И какво прави обикновеният човек, борещ се за насъщния? Бяга от Родината, бяга от действителността, защото вярва, че на друго място, далеч от българската земя, най-после ще живее нормално и достойно. Да, мнозина получават това, към което са се стремели, но, макар малко от тях да го признават, всичко хубаво там е за сметка на друго още по-хубаво, което са оставили у дома. Стават емигранти, за да намерят щастието. Готови са да слугуват на онези, които уж ни считат за равни, но гледат с пренебрежение. Така че е чудо да се гордееш със своята национална принадлежност и с гордо вдигната глава да се наричаш българин.
Две са тенденциите за мястото на човека в непознатото общество. Единият вид българи притежават незаменимото качество да се приспособяват. Родината е своеобразна сцена на простотията, а уважението към институции, хора и авторитети е непознато. Но този Бай Ганьо у дома, далеч от родната земя претърпява невероятна метаморфоза и се превръща в така желания “европеец”. Другите, където и да отидат, с когото и да общуват, каквото и да се опитват да направят, си остават Бай Ганьо. Издигнали егото на пиедестал, търсят облага във всичко, без да проявяват капка срам и съвест за постъпките си.
Да, днес се чудим какво да направим, за да стигнем “европейското”, което не е територия или място на живеене, а ценности, споделени виждания, традиции, идентичност. Все неща, които липсват в българското общество. Така българинът стои на разстояние от заветната цел, и ще е европеец, ама все не дотам…
* Мирослав Митков - ученик от СОУ "П.Р.Славейков, Кърджали