/Поглед.инфо/ България днес стои на ръба на пропаст, която други изкопаха, а ние сами задълбочихме, като десетилетия наред повтаряхме като молитва чужди истини и чужди страхове. Уж сме членове на Европейския съюз, уж сме съюзници в НАТО, уж сме „атлантически партньори“, но истината е болезнено проста: никой не ни приема за равни, никой не ни слуша, никой не ни пита. България е превърната в територия за геополитически експерименти, в буферна зона, в тиха фронтова линия между три свята, които днес повече от всякога се раздалечават.

Разделението между САЩ, ЕС и Русия не е просто дипломатически спор. То е историческо земетресение, което разцепи Европа, прекърши старите мостове и удари най-силно слабите държави като нашата. И ето го българския парадокс: геополитическите блокове се раздалечават, а ние сме приклещени в средата, без глас, без стратегия, без посока — държава, която вместо да управлява разлома, пада в него.

В тази пропаст България пропада бавно, но сигурно: елит, който се страхува от истината; медии, които обслужват чужди центрове; партии, които нямат идеология; и общество, което усеща катастрофата, но няма инструмент да я спре. Защото всичко, което ни се случва, идва отвън, но се сгромолясва вътре в нас.

САЩ искат от нас да бъдем вярната периферия, която не задава въпроси. ЕС иска от нас да сме тихите изпълнители, които гласуват без да мислят. Русия — историческият фактор, чиято сянка и днес плаши Вашингтон и Брюксел — официално е „враг“, но за половин България остава част от сърцето, от паметта, от идентичността. И точно тази идентичност се наказва, преследва, демонизира — сякаш самата България трябва да бъде превъзпитана.

Ето откъде идва истинският разлом:
ние сме разкъсани между геополитически центрове, които не просто спорят — те се обезсмислят взаимно.
И колкото повече те се отдалечават, толкова по-болезнено се разпада нашата вътрешна цялост.

Затова днес България прилича на страна без нервна система — реагира късно, говори несвързано, мисли по чужди шаблони, а когато трябва да вземе решение за себе си, просто мълчи. Елитът ни се е превърнал в преводач на чужди интереси, но вече не говори с народа. Обществото, от своя страна, реагира с бунт, с апатия, с отчаяние — защото чувството за държава се изплъзва като пясък между пръстите.

Ние не осъзнахме, че в този свят между великите сили няма „приятели“. Има само интереси, територии за влияние и стратегически цели. Докато САЩ и ЕС се дърпат помежду си за лидерство, Русия си връща своите позиции със сила — а България стои парализирана, без стратегическа култура, без национален рефлекс за оцеляване.

Истинският въпрос е:
може ли България да се измъкне от тази пропаст?
Да — но само ако се случи нещо просто, но революционно:
да започнем да мислим от първо лице единствено число.

Докато чакаме САЩ, ЕС или Русия да определят нашето бъдеще, ние губим държава, общество, идентичност и време. А времето вече не работи за слабите.

Геополитическата пропаст може да бъде преодоляна само от нации, които знаят кои са.
А ние тепърва трябва да си го припомним — или ще бъдем разкъсани между три свята, без да принадлежим на нито един.