Чу се из медиите, че известните ни евроблизци, разочаровани от недостатъчно верноподаническата политика на новото правителство, са се заели да ускорят процеса на еврореформация у нас. Съвсем оригинално, трябва да признаем, са се захванали с националното ни знаме. Твърди се, че са настоявали в него да бъдат сложени елементи, символизиращи членството ни в Евросъюза и в НАТО. Не е за вярване! Това звучи в сегашната обстановка и при наличните настроения на нашия народ по-скоро като лош и неудачно разказан виц. Но пък кой знае? Били сме не един път свидетели на подобни предложения за решителна „евроинтеграция“. Толкова решителна, че бавно и сигурно да забравим, че сме суверенен народ.
Тук, ако трябва да им се помогне на въпросните евродейци, би могло да им се предложи просто да се махне нашето знаме. Без това то напомня неприятно на такива хора за някогашната ни България, която не се свиваше в задния двор на Европа, а беше една от страните с изключителни постижения във всички сфери на обществения живот. При това независимо, че беше част от соцсистемата или, нека да го кажем по тяхно му, сателит на Съветският съюз. Като махнем нашето знаме, най-добре да вземем знамето на Европейския съюз - да няма нужда да закачаме и да се харчим за два вида знамена. Би могло да се отиде по-нататък - на това знаме отгоре да завържем съответните пискюли във жълт и син цвят, за да не се заблуждава никой с кого сме и против кого. Както неведнъж е демонстрирано в новодемократична ни столица. Въпросът е, че малко избързваме. Още не се е стигнало до преформатирането на Европейския съюз в общодържавно обединение, където ние да бъдем само отделен еврощат. Накъдето с благословията на Урсула и сие вървят нещата.
Това от всякъде погледнато е изпитание за търпението на нашия народ, което му причинява ежедневните напрежения свързани с политическия път, по който сме тръгнали. Който, за съжаление, би могъл да ни доведе и до война. Хората по хорски просто се страхуват от войната. Трябва да подчертаем, че се отнася не само до старото поколение, а най вече за младите, които сега тръгват в живота си. На никого от иначе суперактивните ни журналисти не му се иска да провери нагласите с някакъв вид анкета. Бягат от това, защото и без анкета е ясно, колко от младите ни момчета са готови в момента под знамената на НАТО да тръгнат срещу някого - няма да го посочваме кой. Друг е въпросът, ако кажеш на тези млади хора, че трябва да защитят България. Нашите деца, слава Богу, сме ги опазили засега в обичта им към Родината. Но преди всичко към нея.
От известно време пак с активната медийна дейност на горепосочените представители, в езика ни започна да се насажда принудително и упорито думичката агресор и тя априори да се свързва единствено с Русия. Нещо като словесен елемент от предприеманите от тях „мерки“ за еврореформацията ни. Проблемът с думичката не е само политически и идеологически, а в известен смисъл конкретно терминалогичен. Тя наистина навлезе, закрепи се в нашия език - под път и над път се употребява. Като смислово съдържание обаче при нейната употреба явно й липсва малко повече компетентност и исторически анализ.
Наскоро в една, нека я наречем прилично, неформална среща с лека алкохолена подложка, един мой събрат историк хитричко ме запита дали съм съгласен, че Русия е агресор. Поучуди ме, защото много добре знаех неговите възгледи по въпроса. Видял, че приемам казаното като вид шега, той, явно подготвил се, продължи по темата. „Как да не е агресор, рече, когато нападна Турция навремето. Нямаше никакви поводи тя да напада суверенна държава като Турция. Без да е провокирана, руската империя атакува Турция и превзе почти всичките й европейски територии, като я избута едва ли не зад Босфора. Съответните западноевропейски опоненти в онова време премълчаха факта на агресията, а реагираха само за това, че малко прекомерно се е разширила. Защото и те също през тогавашния век си бяха откъснали по парче територия от почти всеки континент. А сега ние, един вид, благодарим на агресора, че в разрез с международното право е влязъл в турските територии и ни е освободил чрез агресивните си действия.“
След срещата се замислих. Излиза, че всъщност моят приятел е абсолютно прав. По тази логика и сега наричаме Русия агресор, защото тя влезе в суверенна държава като завзе нейни територии. Само че в случая руснаците изиграха един много съществен номер с предварителното волеизявление на хората от съответните територии, ползвайки се от конвенцията на ООН за правото на самоопределение. Това което ние тогава нямахме възможност да направим. Просто с многото кръв и страдания зачакахме Русия да ни отвоюва свободата. В сегашния случай, колкото и да се стараят да ни наблъскат в главата термина агресор по отношение на руските действия, няма как да се откаже или да се отмени факта, че хората в заетите територии с желание посрещат действията на „агресора“ и ги подкрепиха със своето легитимно решение. Както някога не само ние, а и други балкански народи посрещнаха руската „агресия“, едва ли не като манна небесна, която ни даде възможността да поемем дъх като свободни хора, а не поробени и подложени на геноцид.
Толкова за Русия. Последно време терминът агресор започнахме да го употребяваме както дявола чете евангелие. В тази връзка отново възникват и се дискутират едни доста нелицеприятни въпроси. Като, например, дали САЩ е агресор, когато съвсем наскоро нападна Венецуела, а после и Иран. Те какво дирят там, освобождават ли някого, посрещнати ли са с всеобщо веселие от „поробения“ там народ? А Газа? Израел какъв е там? Някакъв освободител ли? Ами ако поразширим темата и в миналото, то ще излезе, че който от великите сили, когато си поиска, завладява определена позиция и хич не се интересува, че някой го нарича агресор или освободител. Всеки си преследва интереса като държава, като приета политическа стратегия и тактика.
В случая най-добре е да се обърнем към известните анализатори от САЩ, които без съмнение са и добри познавачи на народа си. Те многократно вече се опитват да ни обяснят из сайтовете, че, цитирам, на американците въобще не им пука какво става в Украйна. Защото за тях повече от нормално е някой, който е по-силен да влезе там и да си вземе каквото пожелае. Както правят те. Протести срещу Тръмп има в САЩ почти ежедневно, но не и по отношение на външната му политика или, нека сме справедливи, в минимална част срещу нея и то преобладаващо от хора, пряко и национално засегнати от нея. Като цяло народът подкрепи действията на своя президент, както преди подкрепяше действията на предишния президент, на по-предишния президент и така нататък. Че международната общност се възпротивява срещу такъв вид действие на определена велика или по-малко велика сила, си е за сметка на народите. Това обаче никога не е било възпиращ фактор. Нищо не се е спряло в отговор на протестни действия.
Заради всичкото това думичка агресор в момента ние си я прехвърляме из медиите, кой за каквото му скимне. За Украйна е ясно, там вече не говорят тенденциозно руски език, забранено е по интернет да се употребява руски език със заплаха от затвор, а думата Русия не се произнася - агресор и толкова. Обаче, ако те следват горната логика, би следвало да нарекат и САЩ агресор. Тогава, какво се получава накрая, от един агресор получаваш помощ да се биеш срещу друг агресор. Още повече, че живееш под страх двамата агресори да не вземат и да се договорят за твоя сметка.
Подобни тревожни разсъждения са толкова откачени, колкото започва да става нашето мислене в резултат от напомпването на съзнанието ни с всевъзможни видове пропагандни слогани. Да се стигне до там, че дори такава гавра с националния ни флаг, дано не е истина, да я приемем като интересна и хай-лайф новина.
