/Поглед.инфо/ Много хубава дума е извращаване, извращение. Това е изопачено, лъжливо представяне и тълкуване на част от новата ни история, изкривяване и манипулиране до неузнаваемост на фактите и събитията, на историческата истина.

В началото на септември 2019 г. едно нескопосано в правно-исторически и политически аспект Съобщение на МВнР (https://www.mfa.bg/bg/news/22725) относно едно предстоящо събитие разплиска българското неолиберално политическо, антикомунистическо блато. Повод за това бе подготвената от руското посолство в България изложба „75 години от освобождението на Източна Европа от нацизма“. И като човек чете това постно комунистофобско и русофобско съчинение на политически и исторически неграмотници от българското министерство да го хване срам, че имаме такова правителство с толкова неграмотни чиновници. Още никой не е видял изложбата, но троловете с неофашистка окраска вече са подковани.

Това е в стила на русобската градска десница в България, на И. Инджев, В. Лилков, Хр. Христов, Сотиров, П. Ковачев, Келбечева и т.н. Към пренаписването на историята се присъединиха и някои бивши „комунисти“ – професори по история от Софийския университет (включително един известен любител на руски напитки), новопръкнали се историци в БАН, Нов български университет и Американския университет. Така е, много от съвременните историци не се интересуват от истината в историята, а маршируват заедно с победителитеот студената война, заедно с победилият антикомунизъм. А истината – кучетата я яли. Водени са от Гьобелсовото правило, че една лъжа казана сто пъти става истина. Хилядократно по телевизии, радиостанции и интернет-сайтове повтаряйки антикомунистическите лъжи за Втората световна война те „премоделират историята“ (цитат от Захарова), като натрапват на младото и средното поколение на България откровени лъжи за близкото минало на страната. Става дума за спекулативно извращаване на българската история.

На пръв прочит в Съобщението на МВнР (и масата соросоидни журналисти и историци) има маса спекулативни извращения на историята. Заслужава си да се спрем на някои от тях, за да може читателите да се ориентират в аргументите за историческата истина.

Първото спекулативно извращение на историята

е използването на лъжовното твърдение, че Съветската армия е окупирала България, че руснаците са окупатори. То е извадено извън контекста на реалната политическа ситуация в края на Втората световна война. Това лъжовно твърдение не е ново. То е продукт на студената война и в България масово се тиражира през последните 30 години. А да разгледаме историческата ситуация в август и началото на септември 1944 г. В страната е на власт фашистко правителство, което пряко подпомага Германия във войната срещу Антихитлеристката коалиция на обединените народи. България е заедно със страните от Тристранния пакт (Германия, Италия, Япония, Унгария, Румъния, Финландия, Хърватия и Словакия). В страната има 5112 немски войници и офицери, които са на българска финансова издръжка. В българските териториални води, в Черно море плават 109 немски плавателни съдове, а немската флота и войски са обслужвани от български транспортни кораби в Черно море и по р. Дунав. В страната има множество сражения между антифашистките партизани от една страна и войска, жандармерия, полиция и ловни роти. България е окупирала почти цяла Сърбия, Вардарска Македония, части от Егейска Македония и Западна Тракия (Беломорието). Продължава масовия износ на руди и стоки от първа необходимост (храни, облекла и т.н.) за Германия.

В началото на август Турция прекъсва отношенията си с Германия. В края на август Финландия и Румъния излизат от войната. На 23 август в Румъния се сменя фашисткото правителството и на 24 август Румъния обявява война на Германия. Никакво чудене, никакво изчакване от румънците. Преди това (1943 г.) от войната е излязла и Италия. На всички е ясно, че Германия губи войната. Само група отявлени български фашисти начело с Богдан Филов не виждат това. Правителството на Багрянов прави опити за сключване на сепаративно примирие и капитулация пред Великобритания и САЩ, с които България официално е във война и с цел да избегне участието на Съветския съюз. Само, че Багрянов и Филов и тяхната фашистка клика са забравили, че СССР, Англия и САЩ са съюзници и има Европейска консултативна комисия (ЕКК), в която се разглеждат всички въпроси между трите страни. На 26 август 1944 г. правителството на Багрянов обявява, че Царство България ще спазва пълен неутралитет между воюващите страни. Но още на 24 и 25 август 1944 г. в ЕКК са внесени проекти на документи за бъдещето на България. В единия от документите за условията за примирието с България американският представител в т.3 предлага: “Съюзниците притежават правото да разполагат свои въоръжени сили и органи в България за сметка на България и да използват българската територия, средства и ресурси“ (Вж: Великите сили и България 1944-1947 г., Документи, т.1, стр. 103). Щом ще се разполагат „въоръжени сили“ и „органи“, това означава, че той предвижда военна окупация (т.е. наличието на органи за управление) на България от съюзниците. Това предложение не е прието от съветската страна.

За да се ориентираме в истината, трябва да се ориентираме в съдържанието на използваните понятия за станалите исторически събития. Някои от понятията в речниците и енциклопедиите са с различна съдържателна пълнота. Първото и едно от главните изисквания за да има военна окупация е “временно заемане от въоръжени сили на територия на противника“. По време на Втората световна война на територията на България между 1 март 1941 г. и 15 септември 1947 г. има чужди войски – съответно немски и съветски. Присъствието на чужди войски на българска територия дали е белег за окупация? Ако е така, тогава би следвало да говорим и за немска и за съветска окупация. Но историците не пишат за немска окупация на България. Защо ли са забравили да напишат за немската окупация? Явно е, че самото присъствие на войски на чужда територия не е белег за окупация. Иначе би трябвало соросоидите да пишат, че сега България е окупирана от САЩ понеже в страната има американски войски в няколко военни бази. Следователно това не е достатъчно да се определи същността на окупацията.

Второто изключително важно условие за наличие на военна окупация е приемането от въоръжените сили на чуждата държава на функцията управление, на властване. Тогава се прекратява самостоятелното национално административно управление и се формира ново управление, приема се функцията на управление на завладяната територия от чужда войска. Това положение е залегнало в Хагската конвенция (18.Х.1907 г.) за воденето на сухопътната война, в раздел III за военната власт на територията на неприятелската държава, където в чл.42 и чл.43, се казва че територията е превзета, когато е установена военна власт и тя може да извършва своята дейност, както и да осигури обществения ред. В американският речник (The American heritage dictionary) окупацията е определена като власт на чужда армия върху страна или регион от страна. А в БСЭ се посочва, че при окупация се прекратява административното управление на територията и то се осъществява от военното командване на окупационните войски. Главното при военната окупация е властта, управлението на завладяната страна или територия от този, който я е завоювал, превзел.

Това е главен белег за окупация. Такава форма на власт (управление; т.е. администрация, полиция, съд, разпореждания, които са задължителни за населението) създава България чрез нашите окупационни корпуси в Поморавието, Македония и Тракия по време на Втората световна война. При окупацията на Германия след Втората световна война в четирите окупационни зони държавите победителки създават своя окупационна администрация, издават закони, които са задължителни за окупираната територия, формират свои съдилища над нацистки военнопрестъпници и др..

Съветската армия не създава в България своя администрация, полиция и съд. Действат българските държавни, окръжни и общински органи. За да има окупация трябва и военните съветски власти да са издавали свои едностранни актове, които да са задължителни за населението и местните власти и да са като мерки за принуждение. За да има окупация следва местната национална армия да е разоръжена. Нищо от тези признаци за военна окупация го няма в България в периода 1944-1947 г. В България е формирана нова отечественофронтовска самостоятелна власт, самостоятелно правителство, самостоятелни централни, окръжни и общински административни звена и структури, собствена полиция, войска, съдебна система. Следователно щом няма чужда власт, чужди административни органи, чужда полиция и полиция, и чужди съдилища и т.н. няма военна окупация. За каква „съветска окупация“ ни говорят и пишат, когато българската армия е самостоятелна военна сила със свое командване. И напротив, обявена е допълнителна мобилизация и българската армия се увеличава числено? Тя не е разоръжена, а напротив дадено е оръжие на Първа българска армия, сражаваща се заедно със „окупиралата“ България Съветска армия, срещу нацистките войски. Кой окупатор въоръжава и увеличава числеността на армията на превзетата и окупирана страна? Няма реална военна окупация. Такава витае в главите на някои болни на темата русофобия и мераклии за възраждане на фашизма в България. Най-общо казано: спекулацията е в подмяната на понятието военно присъствие с военна окупация.

Второто спекулативно извращение на историята

е, че България е била неутрална държава и Съветския съюз е обявил война и е „окупирал“ неутрална държава. Предисторията е твърде интересна. В началото на 1941 г. България от неутрална държава става политически, военно и икономически свързана с Германия и Италия чрез Тристранния фашистки пакт, става съюзник на фашистките държави. И съответно противник на Антихитлеристката коалиция (СССР, Великобритания, САЩ и Франция).

България се превръща в икономически придатък на Германия. По сключените спогодби „Клоудиус-Попов“ (1941) и „Нойбахер“ (1941) България снабдява германската военна промишленост с руди на цветните метали, с вълна, кожи, облекла, тютюн, храни и т.н., В резултат от това малка и бедна България финансира голямата и икономически силна Германия. По някои данни задълженията на Германия към България са около 63-73 (различните източници дават и различен размер) млрд. райхсмарки, които и до сега Германия не е върнала на България. Освен това България издържа пребиващите в страната немски войски – 7.3 млрд. лева за периода март 1941 до септември 1944.

България е става военен придатък на Германия и Италия – главните фашистки сили в Европа. Българските войски заместват германските окупационни войски в Поморавието, Македония, Тракия, а немските дивизии отиват на Източния фронт срещу Съветската армия. На 15 април 1941 г. Министърът на външните работи (Попов) изпраща в Берлин телеграма на българския посланик: „Исканите от германците дивизии за окупацията (к.м.) са готови и всички подробности са уговорени с тукашното германско командване“ (ЦДА, фонд 1449, а. е. 98, л. 311). И Българските войски, водени от „Обединението на България“ окупират Поморавието, Македония и Тракия и създават там българска окупационна администрация и власт. Малко по-късно е окупирана и Югоизточна Сърбия. През лятото на 1943 г. по искане на Хитлер българските войски окупират почти цяла Сърбия (без Белград, неговите околности и мина „Бор“). В Сърбия действа първи български окупационен корпус (7 дивизии) в състав от над 33 000 души.

Но българските войски в Югославия, без да има сключена военна конвенция между двете страни (Германия и България), участват под немско командване в сражения с югославските партизани. През октомври 1942 г. българската Девета пехотна дивизия и СС дивизия „Принц Ойген“ провеждат операцията „Капаоник“ срещу югославските партизани и четници (ръководена лично от Химлер). За участие в тази операция с германски железен кръст са наградени български офицери и войници. През юни 1943 г. български войници участват заедно с германски и италиански войски (под командването на нацисткия генерал Ал. Лер) в операция срещу титовите партизани в Черна гора. И редица други акции. Командващият Първи окупационен корпус ген. Асен Николов е награден от Хитлер с най-високия немски орден – Железен кръст първа степен „за сътрудничество с германски групи за омиротворяването на значителни части от Сърбия и големи заслуги в борбата с партизаните“ (в. „Устрем“, 27 юни 1943 г.). Коментарът, както се казва, е излишен.

България фактически е била участник във Втората световна война на страната на Германия. В Хагската конвенция за законите и обичаите на сухопътната война (18 октомври 1907 г.) в глава I „Кой се признава за воюващ“, в чл. 3 ясно пише: „Въоръжените сили на воюващите страни могат да са от сражаващи се и несражаващи се“. Следователно, това че българските войски не се сражават на Източния фронт, не значи, че страната ни не е била съвоюваща страна на Германия, тъй като нейни военни части заместват немските окупационни сили и се сражават с югославските противници на нацистка Германия, осигуряват снабдяване на немската армия и предоставят своята военна и гражданска инфраструктура за ползване от тях, както и свободно преминаване на немски войски през нейната територия. И в същото време да се счита за неутрална държава спрямо Съветския съюз! Нещо повече българските морски пристанище Варна и Бургас, както и речните ни пристанища и товарни кораби са обслужвали почти изцяло немската армия при операциите им срещу Съветския съюз. Това се потвърждава от немския посланик в България Бекерле: „Нещо повече …, българското правителство предостави свой транспорт и средства за свръзка за прехвърлянето на германските войски към границите на Гърция и Югославия. В местата за съсредоточаване на германските войски до границите на Югославия и Гърция тези войски получаваха продоволствие, ползваха българските укрепления и фортификационни съоръжения, летища, средства на ПВО и т.н. Българското правителство, освен това, предостави своите пристанища (Варна, Бургас) на германските кораби и корабостроителниците за ремонта и строителството на съдове, които бяха използвани също за бойните операции в Черно море срещу Съветския съюз“.

Петата Хагска конвенция относно правата и задълженията на неутралните държави и лица в случай на сухоземна война (1907) е ясна. В нея в чл. 2 е записано: „На воюващите е забранено да прекарват през територията на една неутрална държава войски или колони било с бойни, било с хранителни припаси“ и чл. 3, в която ясно се посочва, че на воюващите се забранява да строят на територията на неутрална държава радиотелеграфна станция, предназначена да служи като съобщително средство с воюващи части по суша или по море. А това в България е правено. Германия с пълно право не е считала България за неутрална държава, а като съюзник, който я подпомага. Следователно не спазвайки Хагските конвенции България не е била и в края на август 1944 г. не е неутрална държава. Какъв пеутралитет, когато България официално е във война с Великобритания и САЩ, а те са военни съюзници на СССР?

След обявяването от Багрянов на „неутралитет“ продължават връзките и помощта към Германия, но в малко по-прикрита форма. Пребиваващите в България немски войници и офицери (5112 души) се изтеглят чак до 3 септември 1944 г. от България. В български териториални води немците от 25 до 30 август в пространството от н. Галата до н. Калиакра потопяват свои 74 морски плавателни съдове сред които 3 подводници, 1 канонерка, 4 торпедни катера и т.н. В България е имало задържани 129 съветски военнопленници, които са освободени чак на Девети септември (Великите сили и България 1944-1947 г., т.1, с. 169), т.е. „неутралните“ правителства на Багрянов и Муравиев не са успели от 26 август до 9 септември 1944 г. да освободят от плен 129 души? Нали България уж е била „неутрална“, а държи в плен съветски войници? Много категоричен за т.нар. „неутралитет“ на България е Бекерле: Неутралитетът на България по отношение на Съветския съюз съществуваше на хартия“ (по: Кр. Иванджийски; https://strogosekretno.com).

Лъжата, че България е в „неутралитет“ спрямо Германия и Съветския съюз и е скъсала с Германия лъсва от публикуваните документи за Примирието между България и Антифашистката коалиция. На спекулантите и извратителите на историята се налага да се припомни един дълъг цитат от съобщението на Информбюро на СССР от 9 септември 1944 г. „След обнародването на съветската нота (за обявяването на войната – б. м.) представителите на българското правителство – генералният секретар на българското министерство г. Сарафов и директорът на политическият отдел на това министерство г. Алтънов, през нощта на 6 септември посетиха съветския шарше д´афер в София Д. Г. Яковлев и от името на българското правителство помолиха да уведоми съветското правителство, че България е скъсала отношенията си с Германия и че българското правителство моли съветското правителство за примирие. Въпреки тези официални заявления, българското правителство на 6 септември обяви само, че се обърнало към съветското правителство с молба за примирие, но нищо не заяви, че скъсва с Германия. По този начин изпъкна противоречието между заявлението на българското правителство пред съветския шарже д´афер в София и заявлението направено публично… Поради това съветското правителство не можеше да пристъпи към разглеждането на молбата на българското правителство за примирие. Едва на 7 септември българското правителство обяви, че е скъсало отношенията с Германия. На 8 септември българското правителство обяви война на Германия (Вж: Великите сили и България 1944-1947 г. Примирието, т.1 стр. 150).“

Третото спекулативно извращение на историята

в Съобщението на МВнР е че промяната на Девети септември е „деветосептемврийски преврат“, който е пряка последица от обявяването на война на България от страна на СССР на 5 септември 1944 г. Твърдението е невярно в първата си част и вярно във втората. Обявяването на война от СССР на България парализира управлявалата и управляваща в момента държавна власт. А това улеснява нейната смяна. По време на война избори не се правят и няма как по т.нар. законен начин да се смени властта. Багрянов, Муравиев и Регентският съвет отказват да предадат властта на НС на Отечествения фронт, а продължават борбата срещу антифашистите.

Явно е, че в сегашното ни външно министерство чиновниците и министърът не знаят какво е преврат. Общото между въстание (масов термин използван до Десети ноември 1989 г.) и преврат е само смяната на властта. Разликата е в начина на тази смяна на властта. А тя личи от самите определения на понятията „въстание“ и „преврат“. Според Български тълковен речник (Л. Андрейчин и др. 1993) думата „въстание“ е „масово народно надигане срещу потисническа власт; бунт“. А в онлайн речника е определено като „масов въоръжен бунт срещу властта“. За въстанието ключови думи са „масово народно надигане“, „масов въоръжен бунт“ и „с оръжие срещу насилническа власт“. Следователно въстанието е масовото открито народно участие (въоръжено или не) на хората в процеса на сваляне на старата власт и установяване на нова власт. За разлика от преврата въстанието включва и масови невъоръжени действия (манифестации, стачки, митинги, събрания, саботажи и др.). Те са форми както на пряк сблъсък с властта, така и деморализиращо въздействие върху въоръжената сила на властта. Често войската преминава към въстаниците или отказва да стреля.

По същество държавният преврат е внезапна насилствена (най-често военна) смяна на властта чрез завладяване на възловите центрове на държавното управление и арест или ликвидация на властовите ръководители. Това става чрез въоръжена намеса на части от войска, полиция, жандармерия и др. под командването на предварително договорили се група от висши офицери (заговорници). Превратът се подготвя и извършва само чрез въоръжено действие на ограничена група заговорници, тайно от обществото.

Какво става в дните преди и на Девети септември? Трябва да припомним фактите на „забравилите“ ги или на въобще неподготвените. Да припомним част от хронологията на действията и събитията. Да започнем с партизанските акции и сражения. Между 1 и 5 септември, когато е обявена войната, има множество акции на партизаните в селата като тези в Горни Лом (Белоградчишко), Слащица (Тетевенско), Беглеж (Плевенско), Раково, Стоб, Кочериново и Рила (Кюстендилско), Манолово (Казанлъшко), Церово (Пазарджишко), Боримечково (Панагюрско) и много други, в различни райони на страната. Има сражения на партизаните при  Милеви скали, вр. Модър, Новаковски Балкан (Родопи), с. Елешница (Благоевградско), с. Царевци (Омуртагско), с. Мартиново (Чипровско) и др.. На 7 септември при с. Константин (Еленско) в сражение загиват 6 партизани и едно дете, партизани превземат гара Разделна.

И да продължим с масовите невъоръжени прояви. На  4 септември 1944 г. делегация на ОФ поставя искане за провеждането на митинги и събрания на ОФ, но то е отхвърлено от новото „демократично“ правителство на Муравиев. Полицията осуетява митинг пред Съдебната палата, но част от хората се отправят към немското посолство и хвърлят по него камъни и тухли. На 5 септември СССР обявява война на България, а ОФ разпространява позив за борба с правителството. В Перущица има масова възпоменателна акция по повод убийството на 22 ятаци. В София се провежда масов протест пред „Славянска беседа“, срещу протестиращите стрелят германски офицери и български полицаи. А тези германски офицери уж е трябвало да напусната страната след обявения от Багрянов неутралитет! На 7 септември в София има митинг и сблъсък с полицията, убит е П. Топалов-Шмид.

Стачките са силно протестно политическо средство срещу старата власт. От 6 до 8 септември включително в София има стачка на трамвайните работници, подкрепена и от книжната и чорапената фабрика. В Перник има стачка и манифестация на миньорите, убити са 6 и ранени 13 работници. В Пловдив има стачка на тютюноработниците, а на 8 септември тя прераства във всеобща политическа стачка.

Разбиването на затворите и освобождаването на политическите затворници е масова протестна невъоръжена акция. На 7 септември са разбити затворите в Плевен и Силистра, на 8 септември в Пловдив и Варна.

Установяването на новата отечественофронтовска власт. На 6 септември, (два дни преди навлизането на съветските войски в България) в с. Алеково (Свищовско) комитетът на ОФ завзема общината, формира народна милиция и съобщава на околните села за установената нова власт. На 6-7 септември в гр. Исперих комитет на ОФ, установява новата власт; в Голямо Враново (Русенско) ОФ завзема властта, в Габровница (Монтанско) е обезоръжена полицията., в с. Розовец (Пловдивско) е установена властта на ОФ, превзета е от войници-комунисти и офицери батарея „Атия“ (край Бургас). В Козловец, Масларево и Петокладенци (Свищовско) е установена новата власт. На 8 септември в Габрово има митинг и са овладяни общината и полицията.  Във Варна са превзети общината и полицията и е оповестена новата власт. Същият ден е установена ОФ власт в Силистра, Тутракан, Провадия, Балчик, Каварна. А такива има и извън зоната на навлизащата Съветска армия (8 септември) в редица градове и села като Копривщица, Клисура, Калофер, Лопушна, Царево и множество села (около 170) като Лютиброд, Ракьово, Търнава (Врачанско) и много други. Отечественофронтовската власт започва да се установява отдолу-нагоре, а не както е в класическите преврати – отгоре-надолу.

До 8 септември включително в цялата страна има масово въодушевление и обществена нагласа за предстоящата смяна на властта, масово народно политическо антифашистко надигане. Не е случайно че на Девети Септември в манифестациите, митингите и събрания в цялата страна се скандира „Смърт на фашизма!“. В този обществен процес преди Девети, а и на Девети септември не остават настрана и военните. В редица поделения са създадени войнишки комитети и са арестувани изявените фашистки офицери.

Това масово недоволство срещу старата власт успешно се използва от Националния съвет на Отечествения фронт, който в София привлича на своя страна група офицери. Заемането на военното министерство, пощата и т.н. ключови обекти са част от масовите акции в страната. Те не са изолирани от цялата обществена обстановка, от масовото народно антифашистко движение. В нощта срещу Девети септември хиляди софиянци са на улиците, а рано сутринта са провежда огромна масова манифестация в подкрепа на новата отечественофронтовска власт. На Девети септември всички партизански отряди, чети и бойни групи участват в установяване властта на ОФ. Не военните поделения, не полицията, а комитетите на Отечествения фронт, неговите членове с участието на партизаните, ятаците, нелегалните, бойните групи, установяват по места новата власт. Например, отряд „Петър Момчилов“ установява ОФ власт в селата Овчи кладенец, Гълъбинци, Болярско, Бояджик, Савино, Каменна река, Голям манастир, Скалица, Чукарово и Синапово (Ямболско).

Непосредствено преди и на Девети септември има масово народно надигане, масови протестни действия, стачки, разбиване на затвори, въоръжена съпротива срещу монархофашистката власт, установяване на отечественофронтовска власт. Масовите и въоръжените действия са ръководени не от генерали на ключови позиции в армията и полицията, а от Отечествения фронт. Превземането на Министерството на войната е организирано от ОФ, включващ политически организации и партии. Това превземане на централните учреждения става с помощта на отечественофронтовски офицери и прогресивно, антифашистки отечественофронтовски настроени войници и поделения. Ключова роля има БРП (к). Военните не участват самостоятелно, а под ръководството на Отечествения фронт. В установяването на новата власт участват редица политически партии – БРП (к), БЗНС, БРСДП, политическия кръг „Звено“ и безпартийни.

Станалото на Девети септември не е преврат. За какъв преврат да се говори, когато още на 26 август има взето решение за масово антифашистко въстание (Окръжно № 4), последват открити масови протестни действия, както и сражения с действащата монархофашистка власт? Какви заговорници са представителите на ОФ, които искат от властта разрешение за провеждане на масовите протестни действия? Вземането на властта е колективно действие на партиите на ОФ. Новата власт по места и на национално равнище е упражнявана от ОФ, а не от военна хунта.  

Четвъртото спекулативно извращение на историята

е че „СССР обявява война на България, когато на власт току-що е дошло ново демократично  правителство, обявило се за прекратяване на връзките с нацистка Германия и потвърдило позицията на неутралитет на Царство България спрямо Русия“. Това е позиция не само на МВнР на България. подобна е позицията и някои авторитетни историци: „Правителството на Муравиев е демократично“. А дали това е историческа истина? От политологическа гледна точка демократично е онова правителство, което е: избрано от демоса (т.е. народа) или от Народното събрание; което управлява чрез демократични методи и способи; което се ползва с доверието на народа; което не преследва по политически причини на своите опоненти.

И да се обявява правителството на Муравиев за демократично си е напълно нагла спекулация и извращение на историята. То бива спекулация, ама чак пък толкова не бива!

Кое е „демократичното“ на правителството на Муравиев? То не е излъчено на основата на парламентарни избори, или поне от действащ парламент. Последното заседания на 25 ОНС е на 23 август 1944 г. Правителството е назначено на 2 септември 1944 г. Нито има избори, нито Народното събрание е обсъждало и решавало. Правителството на Муравиев е назначено от фашистите Б. Филов, княз Кирил и ген. Михов от нелегитимния (според Търновската конституция) Регентски съвет за да ги спаси от народния гняв и да се опита в последния момент да привърже България към колесницата на Англия, САЩ и Турция. Демократично ли е „демократичното правителство“ на Муравиев, което продължава да изпълнява смъртни присъди в затворите до 5 септември? А какво да кажем за продължаващите активни сражения срещу антифашистите в много райони на страната? А за убийствата на стачкуващите работници в Перник и София?

Ето така действа неизбраното от българския народ и българското Народно събрание „демократичното правителство“ – продължава да поддържа връзки и отношения с нацистка Германия, а лъже съветското правителство, че е прекратило отношенията с Германия.

И да използвам иновацията от един от сайтовете. Антикомунистите-неофашисти са в настъпление срещу историческата истина. Те използват най-ефективното, добре описаното от д-р Пл. Пасков оръжие за масово обществено-политическо поразяване – СМРАД (Средства за Масова Реклама, Агитация и Дезинформация). Това оръжие за масово поразяване на историческата истина овони политическата атмосфера в България и доведе до външнополитически напрежения в отношенията ни с Русия и задълбочаване разединението на българския народ. Но толкова им е акълът на чиновниците в МВнР, на платените и на безплатните русофоби и комунистофоби.


Стани приятел на Поглед.инфо във facebook и препоръчай на своите приятели