/Поглед.инфо/ Аз не съм „уж“ болно дете. Нямам „уж“ болно дете. Аз съм Мирослав Митков на 20 години. Аз съм “креслив” гражданин.

Аз имам лична позиция. Мнение. Лично виждане. Като граждадин на Републиката ни, мога да изразя позиция за нашите управници, депутати, или както ги нарича Слави – депутати и ментета.

Наскоро станахме свидетели и чухме изказване на „многоуважавания“ Вицепремиер Валери Симеонов за „някакви кресливи жени“ и „уж“ болни деца. Веднага след чутото в мен нещо се преобърна. Почувствах кълбо от гняв в стомаха си. Зададох си няколко въпроса:

„Как е възможно подобно изказване в цивилизована държава?“

„Връщаме ли се в тъмния период 1939-1945г. Нацисти? Фашисти? Националисти? Патриоти?“

След това последва още един въпрос?

„Какво е да си патриот?“

Та, нали, Симеонов е в нqкаква коалиция под надслов „Обединени патриоти“. В какво са обединени? Кое ги обединява? Общата кауза за бълване на подобни изказвания? Или възраждане на нацисткото и фашисткото? Нима стигнахме дотам?

Патриотизмът граничи ли с фашизма – е следващият въпрос, изникнал в главата ми?

Сетих се за стихотворението на Ботев „Патриот“, където е заложена темата за псевдопатриотизма. Това, всъщност, даде отговор на много от въпросите ми.

„И секи му добро струва,

Само, знайте за парата,

Като човек – що да прави?

Изяде си и месата.“

„Кресливите“ жени, „уж“ болните деца, забележете, и ние, сме управлявани от псевдопатриоти начело с Валери Симеонов.

Национализъм. Фашизъм. Нацизъм. Тази градация се наблюдаваше у Симеонов през последните години. Преминаването от едното към следващото беше очевидно. От патриотизъм към псевдопатриотизъм, от псевдопатриотизъм към нацизъм. Започвайки с проблема около границите и връхлитането над стари жени, стигайки до най-невинното и крехко същество – детето.

И така България се сдоби със своя Хитлер!

Срещах се с една жена на протеста срещу Симеонов, която каза: „20 години назад във времето виждах демокрацията като алтернатива на едно по-добро бъдеще. Но днес осъзнавам, че тя внесе хаос и даде огромна власт не на народа, а на управляващите. От трибуните бълват огън. Изгарят ни. Изпепеляват ни.“

Аз съм склонен да вярвам, че подобно на революцията, демокрацията също започва да изяжда децата си. Всеки ден ставаме свидетели на първобитни проявления, които ни карат сериозно да се замислим за бъдещето на една „уж“ демократична България.

Подобно на евреите по времето на Втората световна война, „уж“ болните деца бяха закичени с малки жълти Давидови звездички. А майките на тези деца изравнени със земята. Това бяха последиците от олигофреничното изказване на Валери Симеонов.

В България се случва нещо ужасно! Една част от народа ни беше бомбандирана – като евреите в нацистка Германия. Летяха словестни бомби, които опустошаваха сърцата на едни нещастни майки.

Ницше казва: „Онзи, който има Защо да живее, може да понесе всяко едно Как.“

Посещавайки протестите, срещайки се с тези „уж болни деца, аз виждам в очите им, в усмивките им, в личицето им, че те имат Защо да живеят, а упоритите им майки знаят Как.“