Може би, но едва ли?

/Поглед.инфо/ България се обезлюдява! Свикнахме с това! Политици от всички бои , общественици по време на избори стенат:“България се обезлюдява“! Не можеш да им оспориш политическата прозорливост: обезлюдяват се села, градчета, цели региони на малкото ни отечество. Спокойно, казват ни: „Такива работи стават в цяла Европа, пътищата и магистралите лоши, културните изменения водят до по-малко деца, лошата социалистическа икономика не можа да се впише в съвременните технологии и пр.“ Анализаторите някак си удобно недоглеждат Иванчо Костовата организирана икономическата разруха и разграбване на богатствата, сътворени от поколение българи. Мъчителните години на нашия прословут „преход“ оставиха населението на цели региони без поминък и без бъдеще.

Държавните мъже и изродилата се „политическа класа“ имат рецепти за справяне с положението: „Ще направим магистрали и шосета, след което ще проведем много умна регионална икономическа политика, после ще стимулираме майчинството, грижите за отглеждането и образованието на децата“ и прочее благини. След което ще имаме всички основания Терминал- 2 на летище София да изпадне в колапс, поради невъзможността да обслужи завръщащите се от чужбина млади и вече не толкова млади българи. Подобна рецепта за предотвратяване на назрялата демографска катастрофа имат всички големи и малки партии на Отечеството. Няма как да не се попитаме: възможно ли е подобни чудеса да се случат? Отговорът е: Може би, но едва ли!

Предлаганите икономически и социални мерки сигурно ще намалят емигрантския поток, но няма да го прекратят. Не само икономическите причини доведоха страната до това критично състояние. Библейска истина е : „Само с хляб не се живее“!Фондациите на Сорос и неговите безсъвестни апостоли от „Отворено общество“ не щадяха сили за да ни обезродят. Отровните приказки на наплодилите се след 90-те години на миналия век „демократи“ за лошата България и благополучния свят зад граница, изпълнен с благини, които ни чакат там, разруши чувството за национална принадлежност и отговорност пред Родината. Изграденият във вековете морал на българина се срина. Загубихме чувството, което е карало нашите предци да строят за себе си, но и за Отечеството, да бранят имота си, но да се жертват за България. Вече забравихме 90-те години на миналия век, когато Българската, така наречена, Национална телевизия разпространяваше клипче с някаква девойка, която ни казваше, че тази родина не й харесва и ще си търси друга. Поколение българи израсна с цинизма на уста: „Родината е там, където ми е добре“. С уродлив смях затрихме детските родолюбиви игри и лагери, защото бяха „комунистическо творение“ и оставихме децата на възпитание от интернет игрите. В тях никой не е българин.

Имало е и други тежки години за България, но именно в това време българи, живеещи и учещи се в благополучна Европа се завръщаха да защитят изпадналата в беда Родина. При официални случаи пеем химна, но отдавна не си спомняме, че той е сътворен през 1885 г. от Цветан Радославов на път към България от Виена, за да защити родината през Сръбско-Българската война. Години наред наши безродници и чужди „доброжелатели“ разрушаваха българския дух, чувството че имаме една единствена Родина, обезсмислиха възторжения стих : „Мила Родино“! „Гражданин на света“ – красиво звучи, никого с нищо не задължава, но от този Свят постепенно беше изтрито Отечеството България. Наборната военна служба стана тежест за държавата и я заменихме с професионална армия. Някога българинът носеше в сърцето си:

„Един завет

Оставили са нам дедите,

Велик завет,

Написан с кървав меч,

Деца на родний край,

Пазете си земите,

Бранете ги,

От близо и далеч.“

(Текст: Иван П. Йончев – 1915, Музика: Георги Шагунов -1919)

Сега младият българин е освободен от него. Да брани земите на Родината е предоставено другиму, за което му се плаща, а това не предполага той да се чувства задължен на някакъв завет.

По време на предизборните диспути един джендър политик ни успокояваше, че нямало нищо страшно в голямата емиграция в чужбина: Нашите чеда ни пращат от там повече пари, отколкото са чуждестранните инвестиции. Такива извратени мисли превърнаха парите в еквивалент на родолюбието.

Политици и общественици често спохождат нашите сънародници в чужбина, даже им създават удобства да гласуват през изборите, сиреч –да участват в управлението на държавата, която отдавна са загърбили. Радват се на песните, които им пеят и носиите, които показват на сцената макар, че децата им трудно разбират думите на Ботев и Вазов. И не пропускат да ги увещават: „Не забравяйте България“. Да, уверяват ни те, не я забравяме и някога…, когато…, може би… ще прегърнем отново Родината .

Всичко това е приятно за ухото, но навява тъга със своята неопределеност във времето и пространството. Много по-близо сме до превръщането на България в Б…стан или в територия на наследниците на Банго Василе.

Икономическите и социални мерки, които политиците и управляващите предлагат са разумни, но те могат напълно да се обезсмислят, ако не се обединят с мощен поход за нравственото възраждане на българския дух.