/Поглед.инфо/ Това, че ние българите от край време си живеем на принципа „от осанна до разпни го“ е повсеместно известно. Почти никога не сме успявали да прилагаме правилото на древните елини „всичко с мярка“ и може би това е една от причините да сме все неудовлетворени. Пресен пример е личността на Н В Цар Симеон ІІ или г-н Сакскобургготски, както го именува Републиката, когато ни стана премиер.

Първо го понесохме с масово опиянение на ръце през 1996г, когато разочарованието от първата петилетка на прехода постепенно набираше скорост, а после го избрахме с впечатляващо мнозинство за премиер през 2001г, защото „работническо-ментърджийската приватизация“ /както я нарекоха/ отврати редовите граждани. Като удавник за сламка се хванахме за онези 800 дни и то без мисъл каква всъщност е идеята и каква ще е нашата роля в осъществяването й, за да последва след няколко години онова „разпни го“ и то чрез „онзи горския“, „Царю, колко е часът“, „ т.н.величество“, „реститут на „Мусала“, „човек на КГБ“ и все в този дух нелепости, които само неудовлетворени и расли в други възпитателни среди хора могат да сътворят. Мярката се изгуби, а „господарят на мълчанието“ /както съветваше министрите си премиерът Сакскобургготски/ остана във „Врана“ /за учудване на повечето нашенци/ и не намери за нужно да отправи гласно упрек към когото и да било, да се оплаче официално някому или поне да изрази огорчение чрез медии и социални мрежи. Нали туитър и фейсбук сега са на мода сред политици и видни личности, когато искат да изразят становище пред целокупното общество или да наругаят противник-опонент?! Оттеглил се от активната българска политика, подал оставка като партиен лидер след загуба на избори, за дейностите и срещите му можеше да се научи само чрез личния му сайт и то за онези, които вече са минали. Повече гласност не бе предвидена. Пък и информациите за делата за предадените му наследствени имоти така се поднасяха, че обезумелите от бедност българи трудно можеха да преглътнат някой да получи обратно земи, къщи или дворци /сравнете ги с тези в Румъния като брой и пищност, например! /, които държавата е ползвала десетилетия. Той не може да е като другите „реститути“, какво като е цар! Мярката е българска, а чипът не е сменен.

Неочаквано Царят стана на 80 години. Изведнъж, като по поръчка, медии и официални лица започнаха да го наричат „Ваше величество“. Все по-често обществото ни бе осведомявано за срещите и пътуванията му, които някак между другото се оказваха в пряка връзка с български дела като туризма например /Испания/ или за международни кръгли маси на европейско ниво, където е наложително да се чуе българска дума и то от авторитет, наречен „личност на Европа“ . Период отново на осанна? За честването на рождения му ден се стигна до „Симеон ІІ празнува 80 с обич и почит“ и признания като „Царят ни научи на взаимно уважение като императив в политиката. След него отново ни заляха балканските нрави“ /Татяна Дончева пред БНР/ .

Едва ли има друга личност в България, която днес, при наложените обстоятелства, може да събере на едно място президентът Радев, президентите Стоянов и Първанов, премиерите Станишев и Орешарски, проф.Близнашки, Ренета Инджова, лидерите Нинова, Карадайъ, Местан, Ирина Бокова, министри и депутати от различни партии и управлявали по различно време, които обикновено дори не си говорят, Прокопиев, Манджуков, Кирчо Киров, ген.Михов, Софиянски, Фандъкова, Кирил Добрев, Миков, Румен Петков, академици и професори, Батков, Блъсков и други главни редактори, които не пропускаха преди време да публикуват в подопечните си медии нелицеприятни слова за Царя и т.н. Човекът, който е „на ти“ с видните личности не само в Европа, който има пряка връзка с монархиите, управляващи или не по света, който може да си позволи да насълзи пред всички очите си, когато говори за децата си, който внимателно подбира думите си, когато става въпрос за българска външна политика или отказва да дава оценка за предишни или следващи свои колеги, показва за сетен път, че търпението винаги се възнаграждава, ако имаш корени, възпитание, чувство за дълг и преклонение пред национални идеали. Повече от 1000 години род зад гърба си има Негово Величество и това, че винаги е казвал, че е българин и православен, няма как да не получи признание. Независимо дали след период на „разпни го“ или просто защото си убеден, че самоцелното плюене не помага да се развива едно общество и няма как да няма край. Едва ли е безгрешен, едва ли всички са убедени, че политиката му е била полезната за страната. Има достатъчно българи, които му държат сметка за делата на дядо и баща. Но Цар Борис ІІІ си остава най-обичания владетел на България, каквото и друго да се говори, а политиката му преди Втората световна би трябвало добре да се познава от настоящите ни управници. Геополитическите играчи са същите, а някои от действията им, особено на Балканите, поразително напомнят онези времена. Просто българите трябва да се научим да мерим с верни аршини и да гледаме в една посока, защото времената са сложни и изискват общи усилия. Това ли иска да ни каже Царят? Неговите сили стигат да покани и то всички представители на монархиите от Балканите, включително на Турция, макар и не като глави на държавите по очевадни причини. В региона тревогите растат. Гражданите недоволстват. Правителствата не съумяват да стабилизират отношенията със съседи и да гарантират просперитет. „Ислямска държава“ заплашва, че не е забравила Балканите, а сред воините й има граждани на Босна, Косово, Албания и дори Македония. В Белград не само си избират за премиер жена-хомосексуалист, но и събрали преди дни, казват, 136 хил подписа да се върне монархията. В отчаянието си хората търсят опора там, където има традиция, идеи, морал, възпитание, различни нрави и т.н. Принципи, които пренебрегнахме десетилетия, а сега обстоятелствата го изискват, за да оцелеем като нации и държави.

В крайна сметка правилото „по-добре късно, отколкото никога“ върши работа, за да предадем на следващите, ако не по-добър живот, поне вярата, че с мъдрост, доброта, търпение и познания може да се съгради повече, отколкото с далавери, плюене, провинциални политики и пиарски акции. В известна степен царят е пример в това отношение и нека не му разваляме празника с повече дебати по тези въпроси. Каквото можа, направи човекът. Всички присъствали на празника му го признаха. За първи път в нашата история приживе. Мястото му, както казват, в българската история отдавна е запазено. И като Цар, и като премиер. Единствен в света. Дали ще съумеят да го използват? Сигналите се разчитат. Следва на практика, ако позволят. Защото и сценаристите май се изчерпаха. Ход с Царя? Едва ли. Просто вече не пречи на никого. 80 години не са малко и изискват преди всичко спокойствие и мир. Не сме научени на приемственост, особено във външната политика и се люшкаме. Поне да запазим достойнство и почитаме онези, които са стояли начело на държавата ни и според стародавни наши правила заслужават добро отношение като възрастни люде и работили в полза на България. Както са го разбирали. Ние си знаем, че в такива случаи зависи кой е на шахматната дъска и води играта. Такава е съдбата на всички малки страни. Знаем си, но не харесваме.